Една от най-често повтаряните мантри от нашата късна европейска епоха е: „Имаме нужда от имиграция“. На континент с твърде малко раждания и твърде много дългове политическата класа отново и отново казва, че ще оцелее само чрез внос на милиони нови работници от Третия свят. Идеята се повтаря от политиците, определя се количествено от икономистите и се повтаря от журналистите. Но десетилетия на масова миграция направиха Европа по-бедна. Европейците са били хранени с лъжа.
Фактите говорят сами за себе си. Между 1995 г. и 2024 г. роденото в чужбина население на ЕС се е увеличило с почти 140 % — от 26 милиона на над 62 милиона души, или повече от цялото население на Италия. Това е процес без аналог в европейската история, особено ако се има предвид, че предишните случаи на масова миграция, като голямото движение на населението от 3-ти до 6-ти век, са били насилствени, а от друга страна, до голяма степен това е миграция на други европейци, които вече са много по-романизирани, отколкото често се оценява в съвременните аналогии. Следователно няма истинска точка за сравнение нито по отношение на естеството на демографската трансформация, която се случва в момента, нито по отношение на степента на колективна и институционална пасивност, с която тя е приета.
Тази драматична промяна не беше възхвалявана само от левичарите, развълнувани от изграждането на нови, „добродетелни мултикултурни“ общества. Бизнес интересите го защитават по подобен начин, твърдейки, че ниската раждаемост в Европа и застаряващата работна сила правят масовата имиграция от решаващо значение за запазване на фискалната стабилност и икономическия просперитет. Ако масовата имиграция е пораждала растеж обаче, тогава със сигурност последните тридесет години би трябвало да станат свидетели на икономическия златен век. Въпреки това средният годишен ръст на БВП е намалял наполовина – от 2,1% до едва повече от 1%. Франция, Великобритания и Холандия регистрираха рекорден брой мигранти тази година; И трите имат стагниращи заплати, стагнираща производителност и свиващ се растеж на глава от населението. Германия, работният кон в Европа, е приела около седем милиона новодошли от 2015 г. насам. Икономиката й сега се намира в това, което МВФ нарича „квази-постоянна стагнация“.
Във Франция безработицата сред родените в чужбина лица (12,5%) е повече от два пъти по-висока от тази на местното население (5,1%). В Швеция над 55% от възрастните, родени в Ирак и Сомалия, нямат работа на пълен работен ден. В Германия 44% от бежанците все още са безработни след пет години в страната.
Това се случва, докато самата причина за вноса на толкова много неквалифицирана работна ръка – намаляващата работна сила в Европа – бързо се заличава от технологиите. Китай, с още по-стръмен демографски спад от Европа, продължава да се радва на здравословен икономически растеж, като същевременно поема по много различен път. Вместо да отвори вратите за масова миграция, китайската държава прегърна масовата автоматизация. През 2024 г. Китай разположи 295 000 нови фабрични робота – повече от всички останали части на света, взети заедно, или 54-57% от общия брой в световен мащаб. Производителността на работник се е увеличила с 80% през последното десетилетие и е нараснала средно със 7-8% годишно. Междувременно Европа почти не е помръднала. Южна Корея, страната с най-ниска раждаемост в света, последва примера: тя има най-високата концентрация на роботи в световен мащаб – над 1000 робота на 10 000 работници. Сеул не е намерил за необходимо да внася десетки милиони чуждестранни работници.
Европа обаче все още поддържа мнението, че внасянето на повече хора ще компенсира липсата на иновации. Делът на стария континент в световното производствено производство е спаднал от 30% през 1990 г. до само 15% днес, докато средната му възраст се е увеличила от 35 на 44 години. Брюксел се опитва да се бори с ентропията с бюрокрация.
Поддръжниците на масовата миграция – странна коалиция от неолиберални идеолози и ирационални, пожелателни прогресисти – твърдят, че мигрантите „запълват работните места, които европейците няма да направят“. Това е друга лъжа. Реалността е, че имиграцията е създала икономики с ниски заплати, подкрепени от социални помощи. Имигрантите в Испания и Франция са три пъти по-склонни да бъдат бедни от родените в Испания граждани. В Швеция или Германия имигрантите съставляват около 50% и 40-45% от всички получатели на социални помощи.
Ако просперитетът наистина означава нещо за нашите склеротични институции, те щяха да инвестират по-малко в имиграционната политика и повече в иновации. Континентът, който е създал печатната преса и реактивния двигател, не трябва да дава бъдещето си на нискоквалифицирани чуждестранни работници. По-скоро оцеляването му изисква парите да бъдат инвестирани в роботиката, автоматизацията и образованието – мултипликаторите на производителността и следователно истинските корени на богатството. Вместо това Брюксел е обсебен от „трудовата мобилност“, сякаш разместването на повече хора е по-добра възможност за генериране на повече стойност на човек. Очевидно не е.
И това не говорим за бъдещето. Дори когато Четвъртата индустриална революция върви напред с пълна скорост и нациите се трансформират до неузнаваемост, Европа се опитва да се предпази от цунамито на историята, като все повече се превръща в остаряла и периферна област на световната икономика с ниска добавена стойност. Рано или късно – и това ще се каже по-скоро рано или късно – европейците ще осъзнаят, както направи Китай на династията Цин, че цивилизациите могат или да прегърнат техническия прогрес, или да се окажат оставени на милостта на тези, които са го направили. Когато това се случи, Европа ще се опита да скочи обратно във влака, само за да се окаже окована от огромно, родено в чужбина население, което ще бъде икономически безполезно, неспособно да изкарва прехраната си, културно обособено и огорчено. Вече е достатъчно трудно да се запази социалното сближаване в мултикултурните общества, когато повечето хора могат да си намерят работа. Това ще бъде неизмеримо по-трудно, когато толкова много десетки милиони европейски работни места бъдат заменени от ИИ и автоматизация.
Не може да се направи компромис между националността, идентичността, сигурността и социалното сближаване и икономическия просперитет. Поддържайки растежа на заплатите нисък или несъществуващ, имиграцията сама по себе си е двигател на стагнацията. Решението на нашите проблеми е другаде: в автоматизацията, в изобретенията, в европейските семейства с воля и ресурси да имат деца и в преоткриването на собствената ни способност да конструираме, а не да заемаме бъдещето.
Ексклузивно за България съдържание за „Консерваторъ“ от нашите партньори „The European Conservative„
