НОВО

Роби ли сме на Брюксел и Вашингтон?

2019-та година. Пътувам към любима дестинация - Русе. Градът ни с най-западноевропейски и бутиков облик. Град, който изглежда като класическа музика (в случай, че класическата музика изглеждаше някак). Само в историческия си център, разбира се. За пръв път, обаче, ми...

Иво Инджов: Никой не се възползва от изхабяването на ГЕРБ

Иво Инджов е доцент по журналистика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Експерт по политически комуникации. Кой е големият победител на изборите? На местните избори нямаше голям победител. Спечели ГЕРБ, защото доминира отчетливо в битката за кметове на общини и...

Всички обичат Радев

Политическата и не толкова обществена драма с назначаването на нов главен прокурор е на път към своя край. Въпреки, че в четвъртък държавният глава Румен Радев отказа да подпише указ за назначаването на Иван Гешев за нов първи обвинител и вместо това подписа указ за...

Вредата от данъчната хармонизация

В телевизионно интервю, новият икономически еврокомисар Паоло Джентилони сподели, че не било нормално в ЕС да има единна валута и една централна банка, а в същото време във всяка страна да има различно данъчно облагане.  Той изрично посочи, че не може в България...

Бюджет 2020: Първи впечатления

Министерски съвет одобри държавния бюджет за 2020 г. Малко първи впечатления: За моя изненада, Бюджет 2020 е подобрение спрямо Бюджет 2019, който беше позициониран силно в ляво. Та този път, освен негативните, ще изброя и някои позитивни страни на бюджета:...

Бюджет 2020: Без изненади

В проектобюджета за 2020-а не се виждат изненади, спрямо предварителните очаквания. Параметрите и от приходната част, и от разходната бяха очаквани. Важно е да се отбележи положителния факт, че няма промяна в размера на данъчните ставки и размера на осигурителните...

Стопанската немощ на социализма

“...стагнация в икономическото ни развитие, застрашително изоставане в структурното и технологичното обновяване на икономиката вследствие на груби грешки в стопанската и инвестиционната политика, застрашително нарастване на външния дълг, увеличаване на инфлацията,...

Един необикновен ден преди 30 години

Не бива да се бърка денят 10 ноември 1989 с прехода или пък с други последващи събития, които като цяло наричаме „демокрацията“. Денят си е ден, докато преходът и демокрацията са разтегливи понятия, на които все още не са сложили окончателни граници в пространството и...

Неизбежният икономически колапс е истинският спасител на България от комунизма

Датата 10 ноември е ключова в новата българска история. Не защото един политически режим е сменен с друг или защото след десетилетия еднолично управление Тодор Живков е свален от власт. Тези събития носят своята историческа важност спрямо съответния период. 30 години...

Огледалото на Прехода или Политикът на Шрьодингер

Време за четене: 6 мин. Време за четене: 6 мин. Слави Трифонов в политиката – рубриката “Сблъсък” Кристиян Шкварек и Николай Облаков

Споделете чрез

Интелектуалци пишат писмо

Време за четене: 5 мин.

Къде съществуват душата и идентичността?

Разбира се, те съществуват във въображението на демагозите – така твърди нашумелият през последните дни „Призив на 30 световни интелектуалци“:

„…няма значение, че абстрактни понятия като „душа“ и „идентичност“ често съществуват само във въображението на демагозите“, пишат те.

Тоест, душата все пак е безсмъртна, както през цялото време твърди мракобесната църква, и след като тялото умре, тя продължава да съществува според качеството на делата си: ако е вършила добро, отива във въображението на някой добър демагог, ако пък е вършила зло, хвърлят я във въображението на някой лош демагог, който освен съответната душа си въобразява и всякакви други непристойни неща.

„Популистки сили заливат континента“… Защо все ми се струва, че популистите са политици, които баламосват избирателите, а не самите избиратели? Какви са тези талази, които „заливат“ стария континент, толкова ли малък е той, та лесно могат да го „залеят“ неколцина доживотни (по дефиницията на Соломон Паси) диктатори като Виктор Орбан, Путин и Ердоган?

И още. Доколкото знам, популизмът е такова политическо поведение, при което лидерите обещават на масите неща, които нямат нито намерение, нито възможност да изпълнят, но пък масите жадуват да ги чуят. Е, при това положение всякаквите форми на обещания, че е възможно потребление без производство и че малцинствените групови права са по-важни от индивидуалните, че все по-изобилното благоденствие е единственият път на човечеството и че народът е реален субект на властта, какво са – не са ли популизъм? Нима „дръжте популиста!“ не е банален рефрен от устата на някой също такъв, ако не и по-зловещ популист?

Горе-долу по същото време, когато се появи призивът на световните интелектуалци, в нашата малка, но будна страна, от Комунистическо движение „Че Гевара“ и Съюза на комунистите в България“ (СКБ) разпространиха позиция в подкрепа на Николас Мадуро във Венецуела. Предлагам следната сравнителна таблица на изразните средства в двата документа:

Опитайте да прочетете таблицата не по колони, а по редове, и ще видите как от откъслечните клишета се получава нещо като почти монолитен текст. Това не са мисли, не са тези, не са позиции, не са даже призиви и лозунги. Това са крясъци. А когато „интелектуалците“ започнат да крещят, значи нещата не отиват на добре.

Урбанизацията превръща селяните в пролетариат; демокрацията превръща посредствеността в елит. И нито селяните са щастливи, че са пролетариат, нито посредствеността е щастлива, че се е оказала елит. Самодоволна, може би, но щастлива – не.

Откъде следва, че ако някой не одобрява онова, което олицетворяват хора като Макрон и Верхофстад, непременно е влюбен в олицетворяваното от Льо Пен и Фараж? Такова допускане не е ли малко глупаво? Или пък манипулативно?…

Техниката „интелектуалци пишат писмо“ е стара. Позната е дори у нас. Ето, и Георги Първанов основа партия на крилете на интелектуалците. Интелектуалци написаха писмо до ООН за Ирина Бокова. Над 260 интелектуалци подкрепиха Румен Радев и Илияна Йотова. Сигурно пак интелектуалци ще подкрепят и новата партия на президента, за която той вече намеква, едва преполовил първия си и вероятно единствен мандат. Конструкторите на публични послания изглежда са убедени, че като речеш на простия народ: „Виж, интелектуалците го казват!“, простият народ ще се почеше по тила, ще поцъка малко с език, па ще отсече: „Не може да не е вярно!“.

Очевидно страхът от следващите европейски избори е голям. Очевидно политическите пластове ще се разместят наистина осезателно за първи път от доста време насам. Мнозина ще изгубят завоюваното с дългогодишен административен труд привилегировано положение, преди да са успели да го превърнат в наследствено чрез поредна директива. Затова им се струва, че нещата отиват на „довършисвет“.

Обаче според много хора (сега, не знам дали са водещи световни интелектуалци, но пък и те имат право на мнение в този клет общ европейски дом, нали?), според много хора няма чак такава апокалиптична заплаха, каквато вещае Призивът на интелектуалците, разпространен (и вероятно поръчан) от френския „Либерасион“ и подет от други леви и ляво-либерални медии. Тези хора мислят, че ако някой иска да руши Европейския съюз, той няма да се натиска да е депутат в неговия парламент, следователно „опасността“ на следващите избори не е тъй зловеща – да, вероятно Парламентът ще изглежда по доста различен начин, но дали това трябва да се нарича „опасност“? Не е ли по-вероятно да се окажем свидетели на оздравителен процес, на движение на хора, които държат не по-малко на общото европейско бъдеще, само че го виждат иначе. И нима различните гледни точки ще уплашат борците за плурализъм на мненията и толерантност към инакомислещите?

А гледните точки са повече от две и не се изчерпват с детинската представа за стражари и апаши или „малоумници“и „нормални“, тъй характерна за всички крещящи по барикадите още от времето на Гаврош и Козета. Според Призива на интелектуалците „яростната националистическа и идентичностна атака“ е гавра с паметта на неколцина знакови европейци, сред които и Данте Алигиери. Чудесен пример! Той е бил това, което днес бихме нарекли не краен, а безкраен националист, при все че в залеза на блаженото Средновековие понятието „нация“ все още не е било в употреба. И Данте е бил такъв не по отношение на голямата Италия, за която в края на 13 и началото на 14 век представата е все още твърде мъглява, нито на китната Тоскана, а по отношение единствено на родната си Флоренция. За Данте животът извън Флоренция е приличал повече на смърт, повече от смъртната присъда, издадена му от черните гвелфи. Ако е виждал някаква основа за общочовешко (защото за общоевропейско е било твърде рано да се говори) обединение, виждал я е единствено в християнството, в Църквата и в Светото писание, по-специално в книгите на пророците от Стария завет. Като логична форма на светско управление е приемал монархията и то тази с благословията на папата против модела на Свещената римска империя, която за времето си е носела нещо, съответстващо на днешния глобализъм. Флорентински патриот с универсални идеи и непоклатими ценности.

Така че благодарим на интелектуалците за примера с Данте. Той показва, че нещата не са нито толкова прости, нито толкова драматични, нито толкова апокалиптични. Че крясъците може и да възбуждат масите, но не решават проблемите. И че да наречеш онзи, който не е на твоето мнение, глупав, неук и некултурен популист, не те прави по-изтънчен интелектуалец. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Заглавно изображение: „Запорожци пишат писмо на турския султан“ (1880-1891) –  Иля Репин

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!