„Спасителят“ е с тежък ревматизъм, свръхтегло и два микроинфаркта
Днес светът на финансите е достигнал точка, от която няма връщане. През 2007-2009 г. имахме Голяма рецесия. Евтиният кредит от централните банки наду стратосферен имотен балон, придружен от сериозна спекула на пазара на акции. А с идването на кризата – всичко рухна. Тогава обаче правителствата се намесиха и социализираха загубите, спасявайки частни, но близки до политическите елити „системно важни“ компании. Разликата с днешната криза е, че тогава спасителят – държавата – беше в относително добра „форма“ – нисък публичен дълг, високи лихви и поле за маневри, като понижаване на лихвите с цел стимул на кредитирането, например.
Днес ситуацията е меко казано различна. Развитите икономики имат среден дълг 100-ина процента спрямо БВП и лихвите са под нулата. С една дума: „спасителят“ е с тежък ревматизъм, свръхтегло и два микроинфаркта.
Какво предстои пред глобалната парична система с оглед на исторически невижданата криза, която се очертава на хоризонта?
Спад на цените и проблем за задлъжнелите, чиито дългове ще скочат в реални измерения, тоест дефлация? Или инфлация – рязък и дълготраен скок на цените и оттам обезценка на валути, доходи и спестявания?
Макар кризата по дефиниция да води до срив в стопанската дейност и оттам фалити, респективно свиване на паричната маса и спад в ценовото равнище – дефлацията днес не е на масата на политически приемливите опции. Споменът за Голямата депресия от 30-те години на миналия век, когато светът изживява брутална икономическа и финансова криза, придружена с дефлация – този спомен е жив и до днес определя мисловната матрица, въз основа на която действат и ще действат централните банки. Заради вълната банкови банкрути тогава, паричното предлагане рязко се свива – оттам и дефлацията, изразена в спада на потребителските цени. В теорията и практиката на икономиката оттогава досега се бъркат причина и следствие.
Не дефлацията е причина за кризата – тя е само симптом. Симптом за негативните ефекти от евтиния кредит цяло десетилетие по-рано, довел до балони на пазара на недвижимости и на акции.
Същото се случва и днес. След разгулните харчове и безплатния кредит повече от десетилетие, кризата сега се очертава опустошителна. Така че задлъжнелите правителства няма да допуснат дефлация – техните дългове биха станали непосилни за изплащане в реални термини. Отговорът – още и още кредит, още и още правителствени харчове и дълг. Това, което се задава, е целенасочена политика по обезценка на задълженията, а печатането на пари и покупката на активи от пазара, за да се помпа цената им – ще добият невиждани измерения.
Правителствата днес са големият длъжник, който ще обезценява безпощадно – трябва да сме готови. МВФ дори обсъжда от години данък върху нетното богатство, тоест стойността на имоти и финасови инвестиции минус задължения, обложена с еднократен данък. Чиста конфискация, легитимирана от наложения наратив за важността на битката срещу неравенствата, която левичарите от всички нива защитават като топ-кауза на политическия процес.
Преди Голямата депресия от миналия век, всяка криза е придружена с очистителен спад в цените. Изчезват работни места и доходи заради кризата, но същевременно поне цените в икономиката спадат. Днес имаме най-лошото от двата свята: инфлация при стопанска депресия и тежка безработица – хем криза, хем загуба на покупателна сила. Явлението има собствено име в икономическата наука и се нарича „стагфлация“. И ще се задълбочава тепърва.
Инфлационният свят, в който живеем, е дело на грешна теория за парите. Едва ли не – растеж има само, когато цените вървят нагоре. Предприемачите виждат ръста на печалбите и инвестират. Има всеобщо усещане за просперитет, стойността на имоти и финансови инструменти – изхвърчат. Оптимизмът е навсякъде. След което идва кризата, която всъщност е следствие точно от грешните сигнали и лошите инвестиции по време на „добрите години“. Истината е, че една работеща икономика води до спад в цените заради изобилието на стоки, ефективност и намалени разходи за производство. Заради по-големи обороти маржовете на печалба не се свиват, което реално касае предприемачите. Тоест не е нужна инфлация, за да има растеж, дори напротив.
Инфлацията през годините е довела до усещане за печалби, които обаче са само на „хартия“ – предприемачите са амортизирали с по-бавни темпове, декапитализирали са се и не могат да поддържат машини и съоръжения с нужните темпове. А оттам – спад в инвестициите и растежа, стагнация или дори стопански регрес. Днес той се вижда дори на Запад, където обедняването води до тежки социални разломи и бунтове.
Покачването на потребителски и производствени цени също е само симптом – за повече пари в системата. Всъщност инфлирана е паричната маса – заради печатницата на централните банки, манипулирали безотговорно парите ни.
В наши дни Ковид е само катализатор, довел до нарушаване на производствената верига и тази на доставките. Сривът в предлагането на стоки само усилва ефекта от помпането на паричното предлагане – тоест обезценката на паричната единица спрямо свиващото се количество стоки и услуги. Любопитното е, че дори да не видим висок ръст в цените на стоки и услуги – то е защото всъщност тези цени е следвало да спадат, но „печатницата“ е контрирала този ефект.
През XIX век индексът на потребителските цени в САЩ и по света е стабилен, което е следствие от наличието на „златен стандарт“ – котва за политиците и печатането на воля. Да спестяваш пари под дюшека е напълно нормално и разумно занимание – не само, че не губиш пари, а реално покупателната им сила расте, защото цените дори спадат – както се случва в последната четвърт на XIX век в САЩ. Днес такова финансово поведение граничи с лудост. Не инвестираш ли на финансовите пазари – губиш покупателна сила. А финансовите пазари са се превърнали в обикновени банкомати за големи финансови играчи – централните банки печатат пари, с които надуват стойността на търгуваните активи до безобразие. Икономиките днес се сриват рекордно, безработицата расте главоломно, а рекордите при акции и облигации са нормални заглавия в медиите из целия свят. Видимата инфлация е на финансовите пазари, където е отишла „ликвидността“, ерго създадените от нищото пари.
Финансиализацията е ественият ефект от пълния политически контрол над парите. Вместо да обслужва реалната икономика – финансовият сектор живее свой паралелен живот. Това е голямото „постижение“ на окончателно премахване на златния стандарт дори между централните банки, извършено от Ричард Никсън през 1971 г. и дефинитивно през 1973 г.
Ефектът на Кантийон е най-неморалният икономически феномен – пряко следствие от активната проинфлационна политика. Първите, озовали се с новонапечатани пари (първични дилъри на държавен дълг като банките), печелят, защото ги ползват при текущите ценови нива. Тези цени започват да се покачват, а парите достигат до цели групи от населението едва впоследствие, обирайки ги безпардонно. Пенсионери, спестители, хора с фиксиран доход като учители и лекари – всички те страдат.
Дълговото робство е друг културен ефект от инфлационната реалност, в която оперираме. Щом цените само ще растат, а парите обезценяват – да трупаме дългове. С времето, видите ли, ще се стопят и те. Потребление тук и сега – спестовността е за „глупците“, което икономически значи само декапитализиране и масово обедняване – без реални спестявания и инвестиции няма растеж. С „политизираните пари“ грешките в тези сложни системи на координация и знание за стопанската конюнктура са неизбежни в масов мащаб. Както и унищожаването на цивилизацията ни.
Как да се опазим? С висока финансова култура. При инфлация растат акции, имоти, стоки като храни и петрол, злато – просто валутите се обезценяват спрямо тези активи. Въпросът е, че при срива на финансовите пазари – акциите потъват, имотите също. Дългосрочно обаче са добър вариант и компенсират средната инфлация. Златото е добра застраховка срещу инфлацията – но и то не е инвестиция, защото не носи доход. По същество то е „пари“, чиято конвертируемост и функция като платежно средство са временно суспендирани от глобалните правителства. Интересна възможност са и криптовалутите, които се борят за място срещу политизираните глобални валути, но и там опасността от резки негативни ценови движения в кратък период е налице, тоест те не са инвестиция, а залог срещу системата. Еднозначна рецепта няма, но едно е сигурно – това, което се задава е сериозно и трябва да сме готови.
