Въпреки че бе “хванат” неподготвен спрямо терористичните действия на “Хамас” срещу Израел в началото на октомври месец миналата година, впоследствие Иран “влезе в релси” и се адаптира успешно към новосъздалата се ситуация. В рамките на продължаващия вече повече от пет месеца конфликт Техеран изигра три ключови роли.
Първата бе да се очертае като регионален лидер в еднозначната подкрепа за “Хамас”. Такава роля бе невъзможна, например, за Катар – иначе основен спонсор на Ивицата Газа, не само поради близките отношения на Доха с Вашингтон, но и поради ролята на посредник между “Хамас” и Израел, с която малката държава от Персийския залив се ангажира. Втората роля на Иран бе да изобличи като несъответстваща на действията им иначе декларативно заявената подкрепа за палестинската кауза на държави като Египет, Турция и Саудитска Арабия. Оттук призивът на Техеран Израел да бъде подложен на икономическо и военно ембарго имаше да цел да демонстрира как споменатите държави нямат желание да придружат словесната си ангажираност спрямо палестинския анклав с конкретни стъпки. Третата роля на Иран бе да смекчава военния натиск срещу “Хамас” от страна на Израелските отбранителни сили, САЩ и партньори посредством въвличането им в други фронтове (в Южен Ливан, но също така в Сирия, Ирак и Йемен). В допълнение към това, Иран демонстрира и дипломатическо влияние, след като посредством натиска на персийската държава бяха освободени тайландски заложници, държани от “Хамас”.
Основна цел на Иран обаче остава войната в Ивицата Газа да не се мащабира в пълноценна и конвенционална такава между Техеран и Израел. За целта персите се облягат на философията на “контролираното напрежение”, което предполага конфликтът да бъде държан в допустими рамки, и на отказа на Иран да жертва ръката заради пръстите си. Тоест в конфликта срещу Израел прокси-силите на аятоласите от т. нар. “ос на съпротивата” в региона могат да бъдат жертвани, но не и самите аятоласи (по примера на ударите на САЩ по лидери на проиранските иракски групировки Харакат ан Нуджаба и Катаиб Хизбула от началото на годината).
Въпреки че сблъсъкът между Хамас и Израел отвлича немалко от вниманието и ресурса на Иран, персийската държава далеч не изчерпва своята външно-политическа активност само в посочената конфликта зона. Има поне няколко направления, които са показателни за деятелността на персийската дипломация отвъд войната в Газа.
През последните няколко месеца, например, се появиха информации, че Иран и Армения водят задълбочаващи се разговори за възможността южнокавказката държава да използва иранските пристанища Чабахар и Бандар Абас като търговски излаз към море. Това би било глътка въздух за Армения, доколкото страната е поставена в търговско-военното “менгеме” на Турция и Азербайджан, от една страна, и е в процес на ревизия на отношенията си с Русия, от друга. За Техеран допълнителното развиване на сътрудничеството с Армения представлява опит за контриране на тюркската ос в Южен Кавказ и нарасналата геополитическа тежест на Азербайджан след като Баку установи окончателен контрол върху Нагорни Карабах през миналата година. Оттук Техеран и Ереван имат споделен интерес от съхранението на логистичните и търговски връзки помежду си, основните от които минават през арменската провинция Сюник, с която граничи персийската държава. Затова в края на миналата година властите в Ереван възложиха на две ирански компании да модернизират пътната инфраструктура в 32-километровата арменска отсечка между Каджаран и Агарак, свързваща Сюник с Иран (проектът е на стойност 215 млн. долара). В началото на тази пък двете държави сключиха допълнителен меморандум за разбирателство, касаещ изграждането на нов автомобилен мост на граничния пункт между Агарак – Нурдуз. Като свидетелство за значението на Армения за Иран персийската държава отвори свое консулство именно в Сюник през 2022-ра година.
Въпреки сложните отношения между Иран и Азербайджан през последните няколко години, в основата на които стоят проблеми като партньорството на Баку с Тел Авив (от формулата “азерски петрол срещу израелски оръжия” до сътрудничеството между службите на двете споменати столици), персийската държава и южнокавказката такава сключиха споразумение за изграждането на коридора Аракс, наречен по едноименната река, бележеща границата на Иран с Азербайджан и Армения. Този проект предвижда модернизирането и разширяването на инфраструктурата, която и досега свързваше Азербайджан с Нахичеван посредством иранската територия. Оттук той бе алтернативен на коридора Зангезур, чиято цел бе да установява връзката между Баку и западния азерски анклав, но през арменските земи в Южен Сюник.
Развиването на коридора Аракс е двояк успех за Иран. Един път, понеже това дава механизми за контрол на Техеран спрямо свързаността между Азербайджан и Нахичеван (като част от по-големия тюркски коридор между Турция и Централна Азия). Втори път, тъй като това ще съхрани достъпа на Техеран към Ереван, понеже няма да “отреже” границата между Иран и Армения, каквито опасности имаше при реализирането на коридора Зангезур. Макар отношенията между Иран и Азербайджан да са все още далеч от “новата страница”, за която говори Хосейн Амир Абдолахиан при последната му среща с азерския външен министър, то все пак Техеран се опитва да създаде условия за тяхната нормализация.
Дипломатическите постъпления на Иран, развиващи се на гърба на войната в Ивицата Газа, далеч не се изчерпват с тези в Южен Кавказ, но касаят и източния вектор на иранската външна политика. В този аспект, в края на февруари месец талибаните в Афганистан съобщиха, че са инвестирали 35 млн. долара в споменатото вече иранско пристанище Чабахар. Идеята на Кабул е отколешна и е сходна с тази на Ереван – да си осигури достъп до морски води, което да опосредства търговията на страната. Вероятно поради напрежението между Афганистан и Пакистан от връщането на талибаните на власт насам, Кабул в случая предпочита да избере иранското пристанище пред алтернативното такова на Пакистан в Гуадар. Това е положителен знак в отношенията между Техеран и Кабул, макар самите те също да не са лишени от усложнения, основно свързвани с разпределението на съвместните им речни ресурси и обезпечаването на сигурността по общата им граница. Това е и полагане на допълнителен елемент в сътрудничеството между Техеран и Кабул спрямо изграденото такова между двете столици в противодействието им срещу позициите на Ислямска държава – Хорасан в региона. Оттук може предпазливо да заключим, че амбивалентата политика на персите спрямо талибаните, която се изразява в поддържането на отношения с новия режим в Кабул, но същевременно с това и в отказ от неговото признаване като легитимна власт, е по-скоро успешна към момента.
Посочените тук скорошни епизоди от иранската външна политика са показателни за няколко извода. На първо място, те демонстрират, че Техеран не позволява сянката на войната в Ивицата Газа да възпрепятства страната от нейна активност спрямо други съседни до нея държави. На второ място, Иран показва, че има ресурс в резерва, чрез който да функционира на принципа на множественото целеполагане. На трето място, персите демонстрират определена гъвкавост във външната си политика, каквато не виждаме, когато става дума за конфликта между Хамас и Израел. Оттук и последващият извод, а именно, че идеологическата рамка не е водеща във външната политика на Техеран, когато същата адресира други обекти, различни от участващите във войната в Ивицата Газа. На пето място, Иран все още има капацитет за контрол в посока покачването и понижаването на напрежението в регионалната си среда (тук се имат предвид не толкова връзките на страната с близки до нея организации в Ирак и Сирия, колкото това, което видяхме при разменените военни удари между Иран и Пакистан през януари месец тази година или тези на Техеран спрямо Иракски Кюрдистан). Не на последно място, външната политика на Иран изглежда като по-успешна, когато същата се опира на дипломатическия инструментариум, отколкото когато тя се обляга на милитаризма, предвид нарасналата роля на “Пасдаран” при определянето на политиката на външното ведомство на персийската държава.
Въпреки набора от успешни движения на Иран в неговото непосредствено съседство, основният риск пред режима на аятоласите продължава да бъде от вътрешно-политическо, а не от външно за страната естество. Провелите се в началото на текущия месец март избори за Меджлис (и за Събранието на експертите, чиято основна функция е в избора на аятолах) са показателни за разрастващата се ножица между хората и религиозния естаблишмънт на страната. Иран е изправен пред екзистенциален капан: увеличаването на влиянието на хардлайнерите в институционалната рамка на страната е обратно пропорционално на тяхната легитимност в очите на гражданите. Поради това, когато мисли за рисковете, пред които е изправен, режимът в Техеран трябва да гледа повече вътре в себе си, отколкото в регионалната си среда.
