Цветелин Пенев
Руският журналист Юрий Гаврилов я нарече “Желязната лейди”, а американският президент Роналд Рейгън – „най-добрият човек на Англия” – най-влиятелната жена в историята на политическия живот на Великобритания след Чърчил, която победи Аржентина за Фолклaндските острови, помогна на САЩ за падането на „Желязната завеса” и колапса на СССР, както и за полагане на основните на многополярния Нов световен ред, поляризира британското общество дори и със смъртта си.
Разделението сред британците на Албиона по отношение на „Тачаризма” някак си злобно, неетично се прояви близо 30 години след оттеглянето й от управлението на Великобритания и часове след смъртта й.
Хиляди британци – и млади, и възрастни, отвориха бутилките с шампанско, за да отбележат този за тях „свещен ден” – смъртта на Маги Тачър (8 април). Шампанското и удовлетворението сред някои британци бе придружено и със скандирания от антикапиталисти като: „Маги, Маги, Маги! Мъртва, Мъртва, Мъртва!”.
“Фейсбук” група стартира, за да отбележи удовлетворението си от смъртта на Тачър. Смъртта й дори изпрати 74-годишната песен Ding Dong! The Witch Is Dead (от англ. – Динг донг! Вещицата е мъртва, която е от филма “Магьосникът от Оз” от 1939 г.) високо в британските музикални класации.
Британските таблоиди пък бяха разделени в коментарите си какво е успяла да постигне през трите си мандата (1979-1990) – “Дейли Мейл” излезе със заглавие „Жената, която спаси Великобритания”, докато „Дейли Мирър” – „Жената, която раздели нацията”.
Kритиците на управлението й остават непоклатими в омразата си към Тачър дори и след смъртта й, смятайки, че политиката на домашната сцена е довела до неравенство, алчност, приватизация, придружена с монополизъм и социална разруха, които и в момента отчасти подкопават общественото доверие към политическата класа в европейските страни.
Донякъде „Тачъризмът” все още „витае” и има някакъв жив нюанс в изречените от нея думи, че „няма такова нещо като общество”.
Още преди да поеме премиерския пост Тачър бе за премахване на класовата система, което днес има реално отражение в британския социален живот. Наскоро бе направено мащабно проучване на Албиона и бе установено, че има седем социални групи, които притежават различни икономически, социални и културни ресурси. В днешното общество естествено икономическият аспект е най-важен.
Сега Великобритания в икономически и социален план е много по-различна от преди 1979 година, но не може да се каже за след 1979 година. Тачър, колкото и да е критикувана, не може да се отрече, че бе титан за времето си, тъй като предприе сериозна революция, необратимо променила Великобритания.
Преди управлението на Тачър британската икономика крета от криза на криза, а интервенционистката политика бе пречка за икономическия растеж. Въпреки че Тачър казваше, че не е теоретик, нейната икономическа политика бе повлияна от пазарния либерализъм на Фридрих Хайек, една неокласическа икономика, и от неговия ученик Милтън Фридмън – двамата оказват голямо влияние в политическата култура на Великобритания. Именно икономическият либерализъм е в основаната на „Тачъризмът”, който бе шаблон за предприетата приватизация (синоним на „Тачъризмът”) в държавите от Източна Европа след падане на „Желязната завеса”, както и за редица държави по света.
Естествено, всеки експеримент носи своите скрити опасности. Управлението на Тачър бе съпътствано от някои сериозни негативи – инфлация от 18% през 1980 година, най-високата за последните 35 години, 12% (3.25 милиона души) безработица през 1985 година – тогава една от най-високите в Европа; няколко рецесии, редуциране на социалните разходи, увеличаване на данъците за по-ниските доходи и по-ниски данъци за по-високите, което несъмнено води към социално разцепление.
Но страната е много по-силна в икономически и предприемачески аспект от когато и да е било, след като през 1983 г. икономиката е рестабилизирана по нов курс. Този подход за понижаване на инфлацията става широко практикуван.
„Желязната лейди” показва непоколебимостта си и твърдо следва принципа си, че „жена не се обръща назад” и че “без икономическа свобода, не може да има истинска политическа свобода”. Според някои двете тайни на домашния успех на Тачър са в резултат на добива на петрол в Северно море и банковата индустрия, която бе лесно трансформирана в рай за световния капитал.
Интересно е да се отбележи, че до края на 2009 г. индустрията в ръцете на държавата е само 2% от икономиката на Великобритания в сравнение с 10% през 1979 година, което е в резултат на революционната политика на Тачър, която дава своите плодове след управлението й. Нейната дерегулация на финансовата индустрия помогна на Лондон да се превърне в абсолютен финансов център и съперник на “Уолстрийт” днес.
По отношение на приватизацията кабинетът на Тачър я смята за потенциална панацея на фона на инфлацията. Повече от 29 милиарда британски лири са влезли в хазната от продажбата на национализираната индустрия и 18 милиарда от други продажби, собственост на държавата.
Само печелившите компании остават под контрола на държавата. Приватизацията успява да спре тежките загуби на компании като “Бритиш Стийл”, “Бритиш еъруейз”, “Бритиш Телекомюникейшън”, “Бритиш газ” и да премахне бремето за данъкоплатците.
Още повече, пускането на предприятията през стоковата борса, така че дребните спестители да бъдат стимулирани да купуват от акциите им, помага да обърне компаниите в печеливши. Намаляването на загубите в държавния сектор дава възможност на правителството не само да намали непосредственото данъчно бреме, а и да достигне големи излишъци в бюджета, да плати повече от една пета от целия национален дълг.
Благодарение на „експеримента” на Тачър редица държави през 90-те години и през новото хилядолетие изкараха компаниите на приватизационния тезгях, което доведе в плюс за някои държави и в минус за други. Но днес все още не може да се намери решение от продължаващия дебат колко далеч трябва да се простира самата приватизация и не става въпрос дали трябва или не трябва да се развива. Ярък пример е състоянието на Гърция в икономически план и настояването от МВФ страната да разпродаде пристанища, държавни компании и други, за да изплува от безизходицата, което и повдига въпроса.
Основен тест за политиките на Тачър във вътрешен план бе и въпросът за ограничаване влиянието на профсъюзите, които бяха решаващ фактор за британските кабинети през XX век. Профсъюзите във Великобритания имаха силна позиция през ХХ век, която водеше и до възможността за сваляне на правителства и определяне на политическата линия.
За разлика от Едуард Хийт ( Консервативната партия управлява от 1970-1974 г.) правителството на Тачър далновидно си взе поуката от опитите на консерваторите през 70-те години да намалят влиянието на синдикатите чрез Парламентарния закон. Организираните от синдикатите стачки и нажежилото се социално напрежение винаги е допринасяло за падането на рейтинга на британския кабинет при Консерваторите и Либералите преди Тачър да смачка синдикатите и прекрати възможността им да диктуват политиката на избраното правителство.
Кабинетът на Тачър окончателно успя да стори това с Трейд Юнионите. Стачката на Националния Юнион на Миньорите 1984-1985 година бе тотално изолирана от законодателните промени на кабинета на Тачър, което позволи и на общественото мнение да защити властта.
Управляващите в профсъюзите зависеха от членовете, но с промените вече членовете не разчитаха на синдикатите, което доведе и до намаляване на влиянието им. Провалът на стачката на Скаргил е най- неуспешната голяма стачка в английската история и е епохално събитие в промишлената история на Великобритания. Извоюваната от Тачър победа бе в следствие на сътрудничеството между съдебните органи, осъществили новите реформи за дейността на синдикатите и различните силови структури.
Сега няма съмнение, че Великобритания се движи в посоката, която Тачър зададе. През 70-те години на XX век страната бе с огромни икономически проблеми, а днес, въпреки че се проваля в опитите си да наложи строги мерки за икономии, Великобритания е в много по-силна позиция.
Но нейният икономически либерализъм несъмнено доведе до социално разделение и провал в социалната област, който се отразява и до днес. Дори коалиционното правителство на Камерън търси начини за справяне с оплетената социална политика в страната.
Самата Тачер бе социален консерватор ( въпреки, че подкрепяше абортите и оневиняваше мъжкия хомосексуализъм), а съвместимост между социалконсерватизма и икономическия либерализъм нямаше, което доведе и до провала й в социалната област. Затова победата на икономическия либерализъм над социализма доведе и до победа за социалния либерализъм. Няма да е пресилено да се каже, че политиките на Тачър доведоха и до днешната „маркетизация на обществото”.
Другата страна на „Тачъризмът” бе външната политика, която помогна на Великобритания да възвърне част от тотално изгубените си позиции в биполярния световен ред след Втората световна война и дори да помисли за промяна на статуквото на световната политическа сцена.
Тя е една от първите политици открили, че в епохата на края на Студената война отново става възможно успешно да се съчетаят икономическият просперитет (икономическият либерализъм) и политическата независимост. Според нея новия световен ред следва да се ръководи преди всичко от собствените си национални интереси, както и че подобна политика предлага по-големи перспективи за осигуряване на мира и просперитета в Европа и света, отколкото изградените по време на Студената война системи на взаимна обвързаност, които днес, когато им липсват ръководство и задължителност, все повече губят ориентация.
Макар че вътрешната политика на Тачър разделяше обществото, тя успя да върне вярата на британците в традиционните ценности, патриотизмът. Нейният политически национализъм сериозно се проявява по отношение на Фолкландската война. Войната бе своеобразен тест за външнополитическите й намерения. Тя не забрави поуката, която си извежда от недалновидната политика на тогавашните правителства по Суецката криза през 1956 г., а именно „който се колебае, губи”.
Решителността й и политическият й национализъм бяха решаващ фактор за победата над Аржентина, извоювана за 74 дни, което й помогна и да спечели изборите през 1983 година. Думите й, че Великобритания няма да бъде държава на „отстъплението” ясно показват, че не се съобразява щом става въпрос за националните интереси.
Дори и днес националното чувство за идентичност и независимостта има своето голямо отражение в някои сектори на външната политика на Великобритания. По-рано тази година се проведе референдум дали островите да се присъединят към Аржентина или да останат в рамките на Великобритания и резултати бяха очаквани – оставане в рамките на Великобритания.
Но добре осъзнатият от Маги Тачър политически национализъм има и своят отрицателен смисъл, който се вижда в днешната британска външна политика по отношение на Европа, като критиците смятат, че липсата на гъвкавост на „Желязната лейди” по отношение на Европейската интеграция се отразява и днес.
Въпреки че Тачър допринася за развитието на Европейското икономическо пространство и поощрява някои европейски инициативи преди да поеме кабинета, Лондон винаги е бил евроскептичен по отношение на политическите и икономически интеграционни процеси в Европа. Неслучайно и днешните тенденции на евроскептицизъм сред британците се увеличават и пречат за задълбочаване на политическото обединение на Стария континент.
Своеобразната победа на Камерън на Европейския съвет да склонни държавите от ЕС да намалят за първи път в историята на съюза бюджета за Многогодишната финансова рамка за 2014-2020, сякаш бе ехото от изречените от Тачър думи на европейската среща във Фонтебло: „Искам си парите обратно”. И сега Великобритания не се отказва от това да търси преговори на европейско ниво за бюджетно намаление, също така се опитва да ограничи участието си до свободна търговия и ефективна конкуренция, противопоставяйки се на идеята да се присъедини към икономически или валутен съюз.
През 1988 година Тачър изнася реч, в която посочва своята опозиция срещу предложенията от Европейската общност за федерална структура и увеличаване централизацията при вземане на решения. Днес мнозина британци, както и други европейски страни, се питат дали Брюксел няма прекалено голяма власт, особено като се подготвя още по-интегриран банков и политически съюз. Тя се страхува, че новите изисквания на Европейската общност ще провалят промените, които е предприела във Великобритания, както Камерън и британското правителство се опасяват, че икономическите и политически промени ще засегнат сърцето на британската икономика – Лондонското сити, което започна началото си благодарение на Тачър.
Самият Камерън обеща референдум (през 2017 г) на британците за бъдещето членство на Великобритания в ЕС, което поставя под въпрос дали Лондон ще остане в съюза или ще успее да извлече някои свои ползи за себе си, както стори Тачър със своята непреклонност, твърдост и праволинейност.
Освен национализмът, икономическият либерализъм, синоним на „Тачъризма” бе и борбата срещу комунизма. Отявлената омраза на Тачър към комунизма й дава прозвището „Желязната лейди” в статия на вестника на Съветското министерство на отбраната „Червена звезда” по време на режима на Леонид Брежнев.
Нейната политическа искреност и твърди убеждения срещу комунизма дори кара някои хора от другата страна на „Желязната завеса” да я считат за важен фактор на световната сцена и да показват уважение, което липсва в днешното позабравило някои морални устои световно общество.
Находчивостта й да каже пряко в лицето на Горбачов при първата им среща, че „мрази комунизма” е доста рядко срещано качество дори и днес в международните отношения, където все повече започва да преобладава лицемерието и двойните игри.
Тя показва и прозорливостта си, като заявява на Горбачов, че „могат да правят бизнес”, което и се случи – „общият им бизнес” помогна за падане на „Желязната завеса”, разпадането на СССР и победата на икономическия либерализъм над социализма. Но дали това щеше да се случи в този период и да се уталожи във времето, ако не бяха Роналд Рейгън и Брайън Малрони до Тачър.
Името на Тачър често е споменавано в изречение, в което присъства и името на Рейгън. Двете „сродни души” изградиха може би най-силният британско-американски съюз в историята на отношенията им, въпреки че имаха и някои различия – например ядреното разоръжаване.
Малцина са политиците като Тачър, а жена от такава „порода” през XX нямаше.
Някои я смятаха за грешната страница на историята, а други за носител на демократичност и либерализъм, но тя със сигурност знаеше какво иска, как да го постигне и какви средства да използва – несъмнен Realpolitik.
От news.ibox.bg
