Макар и заглавието да звучи провокативно и достойно за цяла поредица книги, няма да е изключително сложно в един кратък анализ да се очертаят съществените рамки около генезиса и развитието на съвременната мюсюлманска вяра, довели ни до същинския проблем днес, наречен възход на политическия радикален ислям. Защо ислямът не успява да изживее своето Просвещение, както биха го нарекли западните научни работници?Християнството изживява своята Реформация и Просвещение по кървав, но успешен начин, а реформацията в юдаизма с ученията на Моше Менделсон през XVIII век бележи същественото успешно интегриране на западноевропейските и американски евреи в секуларната част на обществото. Къде се крие разковничето?
Може би е редно да се каже, че до периода на деколонизацията, огромното арабско и ислямско население на Земята беше откъснато от западноевропейските общества. Глобализацията успя да изиграе съществена роля с вкарването на голяма група мюсюлмански малцинства в западноевропейските държави. Особено критичен се оказа случаят с Франция.
Ако крайно-либерален учен със социалистически наклонности разглеждаше този феномен, то той би избрал да заложи на картата с вината за колониализма. Дебатът за колониализма е безкраен и той винаги се разглежда в негативната му светлина, но нека не забравяме къде щяха да се намират тези държави, ако нямаше никакъв колониализъм. Метрополията в пост-колониалния период даде на огромна част от ислямските държави политически елит образован по западен модел. Много от диктаторите на днешните френски колонии са учили във френски и английски колежи и университети, но този политически елит разбра, че има само един начин да поставиш под контрол слабообразовано население – с меч. Това създаде в ислямския свят желанието да се търси спасител. Спасител от тиранина. В такива случаи най-добрия спасител се оказва Аллах. Не бива да съдим мюсюлманите търсещи по-добър начин на живот. Особено ние българите, които често бягаме в чужбина в търсене на по-добър живот. Това, което ни различава от тях обаче е начинът ни на възпитание от най-ранна възраст. А в последните 100 години, начинът на възпитание в ислямския свят не е изживял почти никаква ценностна промяна, а даже напротив, вижда се тенденция към радикален салафизъм или казано на български, връщане към корените на вярата.
Нека подходим хронологически към развитието на ислямския фундаментализъм. Тримата основни есеисти на ислямския фундаментализъм са Хасан ал-Бана, Саид Кутуб и Осама Бин Ладен. При ал-Бана, погледът е насочен към лошата Британска империя, която направлява съдбините на мюсюлмански Египет. От неговата антиимпериалистична реторика се раждат „Мюсюлмански братя“ – организация с политически измерения, която до преди няколко години управляваше Судан начело с Омар ал-Башир и Египет начело с Мохамед Морси. Те спадат към групата „радикали с ясни граници“, които не са обявени за терористична група.
През 60-те години на мода при ислямските фундаменталисти идва друг египтянин в лицето на Саид Кутуб. Той вече се развихря с антиколониалната риторика и внезапно радикализира подхода по който мюсюлманите решават да се върнат към корените на вярата. В своето произведение, което е 30 тома анализ и прочит на Корана, озаглавено „В сянката на Корана“ („في ظِلالِ القرآن“) Кутуб поставя основите на модерната интерпретация на исляма, залагайки на дефиницията, че теокрацията е единственото бъдеще за исляма. Теокрация, по модела изграден от пророка Мухаммад. Кутуб увисва на въжето след публичен съдебен процес срещу него от страна на режима на Гамал Абдел Насър, в Египет, и умира като мъченик през 1966г. Наследството на учението на Кутуб е продължено от най-верният му ученик, впоследствие и съосновател на Ал-Кайда – Айман ал-Зауахири. Иранската революция от 1979г. и убийството на президента на Египет Ануар Садат, през 1981г., са крайъгълният камък, който дава сигнал, че политическия ислям е способен да донесе промяна за мюсюлманския свят.
Тук идва момента да споменем и сподвижника на ал-Зауахири, а именно третият голям тълкувател на ислямския фундаментализъм – Осама Бин Ладен. Ако човек иска да се нарече специалист по радикален ислям, то няма как да бъдат подминати есетата на Бин Ладен. В ранните си писания, той не е толкова убедителен и може би едно от големите му заключения от този период е , че „уммата е осиротяла и, че от 80 години ключовете за Мека са изгубени край Босфора“. С тези свои думи той сигнализира желанието да обедини уммата под знамето на Ал-Кайда. Трябва отчетливо да се направи разлика между Ал-Кайда и Ислямска държава. „Ал-Кайда“ винаги е призовавала за създаването на ислямска държава по съвременен модел, с училища, медии, социални служби, министерства и ясна структура по модела на една ислямска република, в стил Иран и Афганистан. Ислямска държава е по-радикална със своето желание за халифат по средновековен модел, от времената на Рашидуните и Мухаммад.
Основната концепция на Бин Ладен се крие в тълкуванието на сурите на исляма. А най-важната сура за него е деветата сура – Ат-Тауба („التوبة“) („Покаянието“). Конкретните стихове, които той рецитира, тълкува и назовава в основата на борбата срещу „хората на Книгата“ са от Коран (9:29-32), в превод от брилянтния български ислямовед Цветан Теофилов:
„Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах и в Сетния ден, и не възбраняват онова, което Аллах и Неговият Пратеник са възбранили, и не изповядват правата вяра – докато не дадат налога [джизя] безусловно и с покорство.“
قَاتِلُوا الَّذِينَ لَا يُؤْمِنُونَ بِاللَّهِ وَلَا بِالْيَوْمِ الْآخِرِ وَلَا يُحَرِّمُونَ مَا حَرَّمَ اللَّهُ وَرَسُولُهُ وَلَا يَدِينُونَ دِينَ الْحَقِّ مِنَ الَّذِينَ أُوتُوا الْكِتَابَ حَتَّىٰ يُعْطُوا الْجِزْيَةَ عَن يَدٍ وَهُمْ صَاغِرُونَ ٢٩
И рекоха юдеите: “Узайр е синът на Аллах.” И рекоха християните: “Месията е синът на Аллах.” Това го изрича устата им, подражават на изреченото от онези, които преди не повярваха. Аллах да ги порази! Как така се подлъгват!
وَقَالَتِ الْيَهُودُ عُزَيْرٌ ابْنُ اللَّهِ وَقَالَتِ النَّصَارَى الْمَسِيحُ ابْنُ اللَّهِ ۖ ذَٰلِكَ قَوْلُهُم بِأَفْوَاهِهِمْ ۖ يُضَاهِئُونَ قَوْلَ الَّذِينَ كَفَرُوا مِن قَبْلُ ۚ قَاتَلَهُمُ اللَّهُ ۚ أَنَّىٰ يُؤْفَكُون ٣٠
Те взеха за господари не Аллах, а своите правници и своите монаси, и Месията, сина на Мариам. А им бе повелено да служат само на единствения Бог. Няма друг Бог освен Него. Всечист е Той от онова, което съдружават с Него!
اتَّخَذُوا أَحْبَارَهُمْ وَرُهْبَانَهُمْ أَرْبَابًا مِّن دُونِ اللَّهِ وَالْمَسِيحَ ابْنَ مَرْيَمَ وَمَا أُمِرُوا إِلَّا لِيَعْبُدُوا إِلَٰهًا وَاحِدًا ۖ لَّا إِلَٰهَ إِلَّا هُوَ ۚ سُبْحَانَهُ عَمَّا يُشْرِكُونَ ﴿٣١﴾
Искат да угасят светлината на Аллах със словата си, но Аллах приема единствено да засияе в пълнота Неговата светлина, дори неверниците да възненавиждат това.
يُرِيدُونَ أَن يُطْفِئُوا نُورَ اللَّهِ بِأَفْوَاهِهِمْ وَيَأْبَى اللَّهُ إِلَّا أَن يُتِمَّ نُورَهُ وَلَوْ كَرِهَ الْكَافِرُونَ ﴿٣٢﴾
Осама Бин Ладен успя да превърне джихада в мейнстрийм за радикалния политически ислям. Той го поставя наред с петте канонизирани ралигиозни практики със задължителен характер – т.н. „Стълбове на исляма“ (шахада- засвидетелствуване, салат – молитва, сиам -пост, закат – милостиня, и хадж – поклонничество), като му придава оттенък на задължителност. Буквално преведено от арабски глагола„джахад“(جاهد) означава „да се боря и да полагам усилия в името на благородна кауза“. Но какво благородно има в убийството? Арабският свят като че ли е забравил тълкуванията на ранният мъдрец Ибн Аббас, който казва, че джихада трябва да бъде воден чрез Корана, по мирен и търпелив път, със силата на разума и сърцето, а не с водене на война. Като, че ли неговите думи не могат да бъдат чути и до днес.
Другият изключително дразнещ момент е желанието на Западния свят да не заклеймява. В свят в който всеки се чувства обиден на расова, религиозна, сексуална, полова или каквато и да е основа, ние се превърнахме в хора, които отказваме да назовем проблема с истинските му наименования. Проблемът, който роди една цяла нова концепция в международната сигурност, наречен „недържавни актьори” (“non-state actors”) се нарича радикален ислям и срещу него трябва да се води непримирима война. Проблемът не може да бъде маскиран под маргинализиране на малцинства, като същите тези малцинства имат свои проповедници, които ги радикализират по ясен модел, изграден от части от тримата есеисти, които изброих в тази статия. Тези сектаритарни общности трябва да бъдат прекършени в основата си преди да покълнат. Фокусът трябва да се измести от демократизиране на обществата в Близкия Изток и Магреба към изкореняване на ислямизма в тялото на метрополията.
Тезата за частичния успех на Арабската пролет не издържа през последните няколко години. Тунис, например, дълго се посочваше като държава, която може да бъде посочена за пример за успешното транзитиране от диктатура към демокрация. Истината е, че близките до режима на бившия диктатор Бен Али продължиха да изсмукват държавата чрез корупционни практики и стабилно правителство не се сформира в Тунис. За сметка на това държавата продължава да произвежда мигранти, като четирима тунизийски мигранти в последните 6 години са отговорни за смъртта на над 100 французи. Това е тежка цена за всяка една държава да плати. Но затова е виновно в не малка степен и ООН.
ООН от години е организация в която малките държави стават големи. В последните години заради Парижкото споразумение и други практики за финансиране на Глобалния юг (т.н. развиващи се страни) в ООН се сформира цяло лоби, което защитава интересите на диктаторските режими в Африка и Близкия Изток, маскирайки загрижеността си за климата, като основен фактор в начина си за отстояване на тяхната власт. Философията в тези „бананови републики“ (основно в Африка) е че докато има проблеми, ще има пари, ако няма проблеми, няма пари.
В лятото на 2017 г., докато работих на мисия към Върховния комисариат на ООН за бежанците, ми се наложи да регистрирам в системата на ООН 2100 мигранти и бежанци за 5 седмици престой в Мароко. Аз лично тогава си добавих като допълнителна задача да си водя лична таблица за мен самия, кой от коя държава в суб-сахарска Африка идва. Изводът който направих беше, че трите държави от който идваха около 1900 от 2100-те мигранти, които регистрирах, бяха Камерун, Кот д‘Ивоар и Гвинея. И трите бяха френски колонии. За сметка на това имах колеги от Нигерия и Гана (бивши английски колонии), които ми помагаха да се разбера с тези хора относно настаняването им. Изводът ми беше, че английския колониален модел е бил по-успешен и че бившите английски колонии произвеждат в пъти по-малко мигранти и следователно потенциални терористи отколкото френските. Другият фактор за това е че 80% от френските колонии в Африка са демографски с ислямско мнозинство, което автоматично ги причислява към спящи радикални клетки.
По отношение на радикалния ислям в Африка съм изградил едно заключение. Не смесвай религия и африкански племена! Получава се коктейл с взривоопасни последици. Пример за това станаха и интервютата с бежанки, които успях да направя през 2018 г., заедно с колега психолог от Чехия. Това бяха интервюта на жени, жертва на Женско обрязване (FGM, Female Genital Mutilation) от Сомалия и Еритрея. Оказа се, че в редица африкански държави, където исляма е преобладаващата с над 60% религия, обрязвания се правеха не само на мъжете, но и на жените. В Сомалия процента жени, които преминаваха през тази процедура беше, към 2018г., 97%, а с мое учудване установих, че до 1987г. дори в една сравнително републиканска държава като Египет 87% от жените са минавали през някаква форма на FGM. Интервюирайки тази жена от Сомалия за нейния живот, ми се насълзиха очите и почувствах най-искреното чувство на състрадание. Това окончателно ме накара да спра да вярвам в илюзиите, че с тези хора живеем в един и същи свят.
Връщайки се на актуалната тема за това, какво трябва да направи ЕС, за да се предпази от радикалния политически ислям, то това би било да осъди без задръжки всякакви прояви на тази радикална концепция в международния и обществен диалог. По въпроса за конфликта между Макрон и Ердоган е ясно, че не може когато сблъсъкът е между основните ценности на демокрацията и секуларизма срещу политическия ислям и авторитаризма, да се правят компромиси. Всяка отстъпка пред султанчета, аятоласчета и други диктаторчета води до увеличаване на техния апетит за нарушаването на международни договори и право.
Като за начало може ЕС да се обедини зад Франция и да се наложат икономически санкции срещу режима в Турция. Да се подсигурят морските граници на Гърция и Кипър, а френските самолети “Мираж” да разчистят Либия от всички “турски” джижадистчета. Да се върнем към подхода на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, те нямаше и за 5 минути да позволят на Ердоган да си разиграва коня, както го прави той сега. Само да си помислим, ако заводите на Рено или други европейски автомобилни концерни се изтеглят от Турция, колко хиляди ще изгубят работата си. Нищо не се чува за завода на “Фолксваген” в Измир?
През 1905 г. Франция въвежда закон за отделянето на Църквата от държавата и поставя основите на светската държава. Кемал Ататюрк, като френски възпитаник и цивилизован човек поставя по този френски модел основите на съвременната и модерна, светска и републиканска Турция, а Ердоган я връща в Средновековието.
Трябва да се отбележи и още нещо за Турция на Ердоган. Когато човек отиде да провери на сайта на турското министерство на отбраната и установи кои са най-търсените терористи, с изненада ще открие, че най-търсеният терорист в Турция (и между другото в най-новия турски сателит Пакистан) е Фетхулах Гюлен. Преди повече от 15 години Ердоган и Гюлен бяха съратници, но тогава Ердоган разбра къде е неговата електорална маса. Тя е в Анадола, където средната класа на Истанбул прилича на богаташи, отдалечени от народа. Фетхулах Гюлен се оказа доста по-прагматичен от Ердоган и успя да си създаде влиятелни приятели в Белия Дом. Но от Вашингтон не си избират случайни съюзници. Ще цитирам думи от интервю на Фетхулах Гюлен пред френският вестник “Le Monde”: „Тези основни ценности не са свързани със стил на обличане или използване на религиозни лозунги. Те включват зачитане на върховенството на закона и независимостта на съдебната власт, отчетност за управляващите и запазване на неотменимите права и свободи на всеки гражданин. Скорошният неуспех в турския демократичен опит не е заради придържането към тези ислямски ценности, а по-скоро заради тяхното предателство.“ Това са думите които разделят Гюлен от Ердоган. Модерният подход в ислямското обществото пред популисткия политически ислямизъм на Ердоган. Това е една реторика, която от устата на турския президент ще звучи все по-радикално за уммата. Но Ердоган не е падишаха, за който Бин Ладен говори в своите есета. Той никога няма и да бъде, защото няма да бъде припознат от голяма част от арабския свят. Падишахът е мъртъв и турската република ще пребъде, а Ердоган няма да победи. В това съм сигурен.
Заключението, което мога да направя е ясно и от моя личен опит и от годините анализиране, които съм посветил на Африка и Близкия Изток. Европа и Европейския съюз не трябва да обръщат, по християнски „другата буза“, а трябва да бъдат силни и обединени срещу лидерите на радикалния политически ислям. Премиерът на България г-н Борисов нарича тези проблеми „излишни“, но те са основополагащи за нашата цивилизация. Днес Самюел Пати от Париж загуби главата си, а утре може да е наш учител от Кърджали или друг смесен регион, който е попаднал на грешния объркан младеж. Борбата срещу ислямизма е борба на ценностите срещу радикализма. Ако обърнем гръб на това заради либералното чувство на обидчивост тресящо всички родени след 1990г., то означава да предадем нашите прадеди отстоявали свободата на слово, което ние притежаваме и свободата на живот, която искаме да дадем на целия свят. Светът на бъдещето не трябва да е свят на омраза, а свят на любов и братство. То не е икономическо или материално, а човешко. За този свят си струва човек да се бори!
