Малката млада държава, разположена в източната част на Средиземно море, на територия, чиито граници се очертават в западната си част от самото море, от полуостров Синай и пустинята Негев на юг, от Мъртво море на изток и Голанските възвишения на север е една от най-горещите точки на планетата ни през последния половин век. С древна и сложна съдба, разнородно население и съжителство на множество култури, митове и дори конспиративни теории, познаването на реалната история на Светите земи и събитията, довели до основаване на държавата Израел остава по-скоро привилегия на честните изследователи.
За кратката си модерна история еврейската държава е преминала през множество изпитания и предизвикателства на младите си дипломация, икономика и общество. За да открием къде е мястото на Израел отвъд географската карта обаче трябва да се разбере значимостта и сложната и напрегната история на мястото, което заема.
Известно ни е съществуването на древните еврейски царства Израил и Иудея, както и сблъсъкът на евреите с филистимците от древността. Разселването на еврейте през 135 г. след Христа, по време на управлението на император Адриан при потушаване на поредното еврейско въстание е събитие, запомнено в историята като първи Холокост, при които са избити много евреи, а територията е преименувана от Иудея на Палестина. Това слага началото на странстването на Ахасфер, а територията на Палестина преминава от империя в империя – византийска, умаядска, османска.
При разпада на Османската империя преди около столетие се поставят основите на израело-арабския конфликт в съвременният му вид. През годините на Първата световна война съществува обширна османската провинция, носеща името “Османска Сирия”. Тя включваща териториите на днешните държави Сирия, Ливан, Израел и кралство Йордания. Провинцията се намира в близост до Суетцкия канал, на територията й се намират важни пристанища и през нея минават важни търговски маршрути. Великите сили Франция и Англия желаят необезпокояван и безопасен достъп до канала и свързващите го с Европа земи, което да им спести ненужно заобикаляне на Африка по морския път до Индия.
По време на Първата Световна война арабски въстаници, заедно с британски части в Египет под командването на генерал Едмунд Олънби изтласкват османските турци от Леванта след две кампании – синайската и палестинската. Поради неизвестността, която носи Голямата война между ноември 1915 г и март 1916 г двама двамата дипломати – французина Франсоа Жорж-Пико и англичанина Марк Сайкс – тайно подготвили споразумение, чрез което Великобритания и Франция уреждат по между си контрола над тези територии. Великите сили решават да разделят зоната на малки държави – умишлена балканицазия на региона – които ще бъдат обект на влиянието им и няма да бъдат регионална сила, която да застрашава свободното движение на пълни с товари кораби през канала.
Съгласно споразумението, подписано без знанието на обществеността през 16 май 1916 г., Франция получава земите в северната част на региона, познати ни днес като Ливан, Сирия, Северен Ирак и Югоизточната част от Турция. Великобритания пък поема контрола над южната част – територията на днешните Ирак, Йордания и района около пританището Хайфа. Това разделение остава в историята като Линията Сайкс – Пико. Устройството на административното и държавно разделяне на региона според договореностите е право на Великата сила, която го контролира. Този факт е от изключителна важност и се оказва определящ за историята на Близкия изток от тук насетне. От значение е, че към онзи момент демографията и етническия състав на местното население е много по-различен, отколкото е днес. В резултат от това поделяне на Близкия изток много народи ще изместят местоположението си, ще се родят нови нации и народи, а стари – ще се разделят може би завинаги. Част от Сирия е превърната в отделна държава и е кръстена на възвишенията Ливан от французите. Англичаните имат сложни отношения с множеството арабски племена и кланове, на които дават редица противоречащи си обещания. Те настройват всички местни играчи един срещу друг.
През 1917 година, в края на Първата световна война, Британската империя завладява региона на Палестина от Османската империя. Обединеното кралство си затвърждава контрола си територията на съвременните Израел, Западният бряг, ивицата Газа и Йордания на Версайската мирна конференция. Британската власт над тази територия прекъсва традицията на столетия мюсюлманска власт. Британската администрация в Палестина действа между 1920 и 1948 г. По това време територията е била известна просто като “Палестина”, но в по-късни години и в историографията са използвани множество имена и описания, включително Мандатна Палестина, Британска Палестина и др. Споразумението между Обединеното Кралство и Фрнация е в основата на съвременния конфликт на Арабския свят със Запада поради измамните обещания, дадени от Антантата по времето на Първата световна война за създаването на независима арабска национална държава. По силата на тайното споразумение това е било невъзможно, но въпреки това западните съюзници насърчили арабите да се противопоставят на османската власт в Близкия изток.
Най-значимия британски съюзник по онова време е кланът на семейството на директните потомци на Мухаммед от дъщеря му Фатима – хашимитите, които същата година – 1916 – организират арабско въстание срещу османската власт. Кралството им, наречено “Ал-Хийяз” (буквално “Границата”) обхваща териториите в най-западната част на арабския полуостров, на юг от Синай и по източния бряг на Червено море, както и свещените за мюсюлманите градове Мека и Медина. В следствие от британските политики хашимитите губят частта от полуострова, която населяват за сметка на Саудитите и са изтласкани на север. За да ги компенсират, британците дават на хашимитите две нови кралства – едно в Ирак и друго в северната част на арабския полуостров – от източната страна на реката Йордан. Регионът е именуван Транс-Йордания, което ще рече че се намира от другата страна на реката Йордан. След 1949 г. тази теротория ще станеизвестна като кралство Йордания и остава под господството на хашимитите. Населението, което живее от западната страна на реката Йордан е практически със същия произход. Поради това много политолози и изследователи на региона твърдят, че всъщност кралство Йордания е законната държава на палестинците.
Саудитски клан – бидейки другото голямо обединение на арабите – в онзи момент е в пика на своя политически, културен и религиозен възход. Създали своя, псевдоконсервативна трактовка на исляма, известна като уахабизъм, Саудитите завладяват големи части на Арабския полуостров от Кувейт, овладяват централна и източната част на полуострова от хашимитите. Така е основана третата Саудитска държава, която ще се превърне в съвременната Саудитска арабия.
Непосредствено след Първата световна война постепенно започва населване на тази теротирия с евреи, създаващи своеобразни комуни – т.нар. кибуци. Това населване е и подкрепено от еврейското национално движение – ционизмът. Постепенното увеличение на броя на евреите в Палестина вод до разработване на първично арабско-палестинско национално движение, повлияно и вдъхновено от мюсюлманският лидер и мюфтия на Йерусалим хадж Амин ал-Хусейни. Ционизмът е възприеман като заплаха от арабите-мюсюлмани, населяващи Палестина. Анти-ционистката вълна е част от анти-британската съпротива (като например бунтовете от 1920 г. и въстанието на арабите от 1936-39 г.)
По това време британците предават символичното управление над мюсюлманските области от територията на Хашимитите, намиращи се в Йордания, а не на Саудитите. Тогава Хашимитите се превръщат в официални пазители на свещените за мюсюлманите места в и около Йерусалим. През 1921 г. британските власти създават висш мюсюлмански съвет с власт над вакъфи и имами, прилагащи шариатското законодателство в Палестина. На следващата година британските власти посочват хадж Амин ал-Хусейни за мюфтия на Йерусалим. До въстанието от 1936-39 г. този съвет изплнява ролята на ръководно тяло на ислямските общности в палестина и официално сътрудничи на британците. В същото време този съвет защитава съпротивата срещу еврейсиките поселения (наричани “Yishuv”) и подкрепя арабските нелегални анти-британски движения.
След Втората световна война регионът се променя отново. Оцелелите Холокоста евреи също започват заселвания в тази територия.
Национализмът достига арабския свят – появяват семената на идеята за секуларна всеарабска национална държава, която да обедини всички араби и модернизира ориенталския свят. Това ще се превърне в една от двете водещи доктрини за развитието на арабския свят след Втората Световна война, конкурирана единствено от ултраконсервативната уахабитска идеология на Саудитска Арабия. Сблъсъкът на тези две идеологии (в комбинация със стремленията на шиитски Иран и бившата империя Турция, и естествено суперсилите САЩ и СССР) ще оформя геополитическите отношения в района в последвалите десетилетия.
На 14 май 1948 година, един ден преди изтичане на британският мандат в Палестина, водачите на еверйската общност начело с бъдещия министър-председател Давид бен Гурион провъзгласяват своята независимост и основават държавата Израел.
Части на египетската, сирийската, йорданската и иракската армия нападат територията на Палестина, започвайки арабско-изреалска война. До декември 1948 г. Израел контролира по-голямата част от палестинската територия на запад от река Йордан. Останалата част от територията е област, която ще бъде наречена Западният бряг и ще бъде окупирана от Йордания, и ивицата Газа (окупирана от Египет). В следствие от този конфликт около 700 000 палестински араби напускат земите, които са населявали до този момент и се превръщат в бежанци. Арабските лидери им обещават, че те ще могат да се върнат по родните си места когато спечелят войната.
След изтеглянето на британския мандат от Палестина, Йордан окупира Западния бряг. Нагнетява се напрежение обаче между палестинците и хашимитите, така че господарите на Йордан – хашимитите виждат Израел като гарант за йорданската сигурност срещу палестинците. Хашимитския крал на Йордания – Абдула I и целият клан никога не са искали независима палестинска държава, защото виждат тази земя и хората й като част от своите владения. През 30те водят война срещу палестинците, поради което палестинската освободителна организация се мести от Йордан в Ливан. Това събитие е известно като “Черния септември” и е последван от още една война – ливанската гражданска война в която Сирия практически напада Ливан и разрушава палестинската освободителна организация ел-Фатах, защото като Йордан Сирия не възприема идеята за палестинска държава, а вместо това вижда тази територия, заедно с държавата Ливан, като част от историческата Голяма Сирия. От тяхна гледна точка споразумението Сайкс – Пико е нарушение на териториалната цялост на Сирия и се противопоставят на основаването на независима еврейска държава по същите причини, по които са против съществуването на Ливан и Йордания например. Сирия вижда населението на тези територии като сирийци, а не независими народи.
След йорданската окупация на Храмовия хълм по време на войната, през декември 1948 хашимитския крал Абдула I отстранява дотогавашния главен мюфтия на Йерусалим Амин ал-Хусейни и посочва нов – шейх Хусам ад-Дин джарала. Висшия мюсюлмански съвет, основан по време на Британския мандат е разпуснат през 1951 г. от йорданските власти. Малко по-късно – на 20 юли 1951 г. крал Абдула на Йордания е убит по време на посещение в джамията Ал-Акса. Убийството е извършено от палестинец, член на клана на Хусейни. Стерлецът е подтикнат от обществените страхове, че кралят подготвя сепаративен мир с Израел.
През 1949 г. египетската армия навлиза в ивицата Газа, защото Египет вижда ивицата газа и пустинята Негев като продължение на синайския полуостров и по този начин част от Египет, а не отделна държава. Няколко години по-късно, през 1952 Гамал Абдул Насър идва на власт в Египет. Той не признава палестинската нация или държава. Неговите амбиции са дори още по-големи – да основе една единна арабска държава – едновременно секуларна и социалистическа. Това става реалност през 1958 когато Египет и Сирия се обединяват във федерация. Този съюз става заплаха за Йорданския национален интерес, така че хашимитските кралста на Йордания и Ирак му се противопоставят и също се обединяват в т.нар. Арабска федерация.
Но този съюз се разпада още същата година, тъй като хашимитите губят контрол над Ирак за сметка на про-насърски военни офицери. Властта малко по-късно отива при про-сирийската партия БААС (чиито членове са хора като Саддам Хюсеин и фамилията Ассад). Идеята на Насър за обединена арабска република надделява и започва да включва и Ирак. Тази идея вижда Палестина като част от съюза, а не като независима държава. Тук на историческата сцена се появява Ясер Арафат. Всъщност Арафат е свързан с Насър и прокламира арабски национализъм, а ключов за арабския национализъм е Палестина, която трябва да свърже Сирия и Египет. Визията на Насър за Арабска република се противопоставя и на консервативните арабски монархии, начело със Саудитската. Насър желае да свали от власт тези монархии, както това е направено в Ирак. Това води до т.нар. Арабска студена война, в която от едната страна застават Египет, Сирия и Ирак, подкрепяни от СССР, желаещи арабски социализъм и Саудитска арабия и Йордан, подкрепени от САЩ от друга.
Това означава, че дори Израел да престане да съществува, то Йордан, Сирия, Египет и Саудитска арабия ще се противопоставят един срещу друг за Палестина. Така че, краят на Израел не гарантира Палестинска държава, дори напротив. Предизвикателствата за палестина отивад далеч отвъд границите й. Палестина е на кръстопътя на арабския свят и палестинския национализъм не е насочен само против Израел, но представлява отпор срещу всички, който желае тази земя по една или друга причина.
Близкият изток не случайно е традиционно една от най-горещите точки на планетата – там се преплитат и противоборстват множесво интереси и гледни точки – глобални, локални, религиозни, секуларни, национални, човешки. Заобиколена от всички страни с врагове, държавата Израел не би могла да просъществува за дълго без суперсилите и международните организации да я подпомагат. През годините следват множество войни, терористични актове, заплахи за унищожение, масови палестински бунтове (т.нар. интифада) и трудни преговори между страните. Предлагани са много решения на този заплетен конфликт, но за да се приложи което и да е, то е необходимо първо наглед невъзможното – разумен и колкото се може безпристрастен диалог.
Използвана литература:
“История на Близкия изток – От древността до наши дни”, Жорж Корм
“Кратка история на Близкия изток”, Кристофър Кетъруд
