Повече от всеки друг континент или култура в света днес Европа е дълбоко обременена с вина за своето минало. Заедно с това ясно изразено недоверие към себе си съществува и по-вглъбена версия на същата вина. Защото в Европа съществува и проблемът на екзистенциалната умора и усещането, че може би историята на Европа се е изчерпала и трябва да се даде възможност да започне нова такава.
„Странната смърт на Европа: имиграция, идентичност, ислям“ (Дъглас Мъри, 2017г.)
Да се определи Европа винаги е било малко или много трудно, особено в днешно време. Под „определяне“ се разбират две неща: първо, самата същност на континента, и второ, къде се намират неговите граници. За да намерим отговора на втория въпрос, е необходимо най-напред да отговорим на първия. В един момент от живота ми той се определяше като Европейския съюз отпреди 1989 г. За дьо Гол пък той се простираше от Атлантическия океан до Урал. Новалис, в своето знаменито есе приравнява Европа с християнството.
Нека първо разгледаме идеята на Хайлер Белок, че „Вярата – това е Европа. И Европа е Вярата.“ Тези заключителни думи от неговата книга „Европа и вярата“ бяха атакувани от некатолиците още в момента на публикуването им, а и от много католици след Втория ватикански събор. Първите нападки бяха насочени срещу днешната Католическа църква – или поне срещу Католическата църква от времето на Белок. По отношение на източноправославните, въпреки схизмата от 1462г., чисто от социологическа гледна точка това, което може да се каже за католическите страни, обикновено е вярно и за тях. Така например, по отношение на народните си обичаи испанската и италианската провинция имат много общо с тези в Гърция и Румъния. Като оставим настрана схизмата, доктриналните сходства са довели до сходни култури. По същия начин протестантските нации в Европа не само имат общо католическо минало, а по-скоро техните настоящи и минали държавни църкви заемат приблизително същото място, каквото е имала католическата преди XVI век. Една роля, която самата католическа църква е загубила в повечето исторически католически страни поради последвалите революции.
Католическите критици на идеята на Белок се оплакват, че тя мирише на синтетичното престъпление „триумфализъм“ – този странен продукт на клерикалното въображение от 60-те години. Този им прочит е следствие от контекста на споменатия вече цитат:
В такава криза остава само историческата истина, че тази наша европейска структура, изградена върху благородните основи на класическата античност, се е формирала чрез, съществува чрез, в съзвучие е с и ще устои единствено на върху основите на Католическата църква. Европа ще се върне към вярата си или ще загине.
Вярата – това е Европа, и Европа е Вярата.
Всъщност, вместо възхвала думите на Белок са едно сурово предупреждение. Във всеки случай Европа е предимно секуларизираната обвивка на онази Res publica Christiana, онази Abendland, онзи Occident, онази Свещена империя, чийто основател е Константин Велики, баща – Карл Велики, а първи обитател – Свети Колумбан; онази страна, чиято първа харта е Солунският едикт на Теодосий Велики, който прави светото кръщение синоним на гражданство и членство в Църквата. Това е сливането на Римската империя с германските, славянските и други народи, които са влезли в културната и религиозната ѝ орбита, като едновременно са я преобразили и са били преобразени.
В тази светлина Европа от появата си е нещо повече от континент, който само носи това име. В началото границите ѝ са включвали днешните Турция, Армения, Грузия, Сирия, Ливан, Светите земи и Северна Африка – дори Етиопия и донякъде Ирак. Възходът на войнстващото арианство откъсва повечето от тези земи през VII и VIII век и поставя останалите под обсада. Всъщност те могат да се разглеждат като своеобразна Europa Irredenta, както ислямското завоевание, кръстоносните походи и британските, френските и италианските борби в Северна Африка са част от една и съща борба между Кръста и Полумесеца, когато границата непрекъснато се измества напред и назад. Погледнато по този начин, поражението на Франция в Алжирската война през 1962г. може да се разглежда като поражение за цяла Европа, но поне в този случай цели села исландци и ирландци не са отвличани и продавани като роби, както е било обичаят на варварските пирати преди два и три века. Можем да кажем, че самият континент представлява първият кръг на Европа с подвижна и не съвсем ясно определена южна граница.
В действителност обаче европейските граници се простират много по-далеч. През XVI и XVII век Европа от една страна е разтърсена от протестантското въстание, а от друга се разширява чрез испански, португалски, френски, холандски, шведски и датски кораби. Това включва и африканските роби, които се купуват от дребните крале на Гвинейския бряг и използват за евтина работна ръка, и руските конни казаци, които напредват през Сибир към Тихия океан. През следващите няколкостотин години, воювайки с туземците и помежду си, европейците развяват знамената си и своите версии на Кръста от полюс до полюс. Така в крайна сметка Русия се разпростира до Аляска и Северна Калифорния, докато в същото време се появяват държавите на заселниците: Съединените щати, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка, Аржентина, Чили и Бразилия. Голяма част от испанската експанзия преминава под егидата на клона на Хабсбургите в тази страна, така че двуглавият им орел все още може да се види върху църкви и обществени сгради от Тексас до Чили.
Без значение от политическите им отношения със съответните страни-майки, през XIX и началото на XX век страните на заселниците привличат голям брой европейски емигранти от държави, различни от техните метрополии. Това са хора, които по религиозни, политически или икономически причини са напуснали родните си места, смятайки, че ще намерят по-добър живот (с право или не) от този, под управлението на досегашните им суверени. Напускайки родината си, те проявяват пионерски дух, подобно на първите колонисти, които прекосяват моретата, малко, а по-честно много, без да знаят какво ги очаква. Когато тези две групи се обединяват, се създава население, което е изключително издръжливо, макар и често непочтително.
С течението на времето, както Рихард Куденхофе-Калерги правилно прогнозира след края на Първата световна война, две от граничните държави – Съединените щати и новосформираната комунистическа Русия – в крайна сметка ще си поделят континента. Въпреки краха на съветския блок и създаването и разширяването на Европейския съюз до границите на бившия СССР (и отвъд тях, ако включим балтийските държави, въпреки че включването им в СССР никога не е било признато от САЩ), американците запазват доминацията си в Европа, а както показват боевете в около Украйна, руснаците също не са изчезнали. Двете най-могъщи отрочета на Европа предложиха на своята майка континент две различни визии: тази на Джордж Сорос и тази на Владимир Путин. И двете може би не са особено привлекателни, макар и по съвсем различни причини.
Вторият кръг
Въпреки това и въпреки че аз самият съм американец, ще заявя, както много пъти преди, че ние, американците, всъщност сме европейци. Нещо повече, европейци оставаме не само ние и руснаците, но и гореспоменатите канадци, австралийци, аржентинци и т.н. Ото фон Хабсбург мъдро написа, че Европа всъщност се простира от Сан Франциско до Владивосток. Това можем да считаме за втория кръг на Европа. Италианската културна асоциация Identita Europea има манифест, който аз напълно подкрепям. Последният му параграф е показателен:
Като насърчаваме ЕВРОПЕЙСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ, ние нямаме намерение да популяризираме една „западна култура“, която поглъща и разтваря всички различия в опит за изравняване. Напротив, нашата цел е да разширим тази идентичност отвъд европейските граници, като по този начин възстановим онази голяма част от нашия континент „извън Европа“ – от Аржентина до Канада и от Южна Африка до Австралия – която гледа на Стария континент не като на далечен прародител, а като на истинска родина.
Именно тази идея за Европа като наша обща родина трябва да бъде развита от нас колонистите. Европейците често гледат на нас като на груби, невъзпитани и невежи, а ние от своя страна твърде нерядко виждаме континента-майка като слаб, ефирен и заслужено захабен. Макар че и в двете гледни точки има известна доза истина, те далеч не покриват всичко по въпроса. Европа продължава да бъде хранилище на култура, религия и житейска мъдрост, придобита от много поколения. Но в днешния климат, когато гордостта от това, че си европеец или че си родом от някоя от съставните ѝ страни, се нарича „фашизъм“ (или дори нещо по-лошо) от един наистина изхабен естаблишмънт, тогава опозицията срещу него често е скована от страх. Една доза колониална енергия и устрем определено могат да се окажат полезни за поддържането и възвръщането на здравия разум в Европа, при все че устоите на Америка също са поставени под подобна обсада.
Ние, американците и останалите заселници, трябва да разберем, че цялата ни история и нейната динамика наистина водят началото си от Европа и различните конфликти там. Русия се колебаеше между славянофилите, които искаха да се оттеглят в националната си идентичност, и „западняците“, които искаха да я изхвърлят напълно. Може да се отбележи, че такива различни личности като царете Павел и Александър I и философът Владимир Соловьов са виждали какво е правилно и какво не в двете позиции: надявали са се да принесат най-доброто от руския етос в служба на общия европейски дом и обратното. Друг пример е латиноамериканският консерватизъм, който има своите корени в групата на роялистите по време на войните за независимост, а след тях е този елемент, който продължава да търси вдъхновение в Европа и католицизма, докато техните опоненти гледат към (и често са финансирани от) Съединените щати.
Англоезичният изказ на канадския консерватизъм е вдъхновен отчасти от шотландците якобити и в много по-голяма степен от лоялистите, които се сражават и бягат от Американската революция. Френският им еквивалент се противопоставя на революцията в родината, а по-късно става много ултрамонтанен в католическата политика. В Съединените щати наричаме социалистите „либерали“, а либералите – „консерватори“, защото в по-голямата си част нашите консерватори напуснаха след революцията и престанаха да бъдат организирана сила. Австралия и Нова Зеландия, поради уникалната си история, никога не развиват консервативни партии, въпреки че се оформят групи, наречени „национални“, които до известна степен се доближават до тях. В Южна Африка расовият проблем и борбата между британците и африканците доведоха до ситуация, в която републиканизмът, калвинизмът и апартейдът се противопоставиха на монархизма, римокатолицизма и расовата интеграция; първоначално първите триумфират в продължение на четиридесет години, но в последствие това води до сегашната бъркотия. Подобна е ситуацията и в останалите страни на заселници.
Третият кръг
Може да се възрази, че има много области, в които институциите, религията, културата и езикът произлизат от Европа, но европейското ДНК е малко. Очевидни примери за такива места са голяма част от Латинска Америка и Карибския басейн, Филипините, Мавриций, Реюнион и Сейшелите, португалоезична Африка и дори части от американския Юг, както и някои от нашите градски гета. Мнозина, които се смятат (или са смятани от медиите, правителството и друга подобна паплач) – за „десни“, макар да признават европейския характер на страните на заселниците, биха поставили границата на тези места.
Аз от своя страна бих им отговорил с Жан Распай, цитирайки героя му Хамадура в „Лагерът на светците“, който е бивш депутат във френския парламент от Пондичери, Индия: „Според моя начин на мислене да си бял всъщност не е въпрос на цвят. Това е цялостен умствен мироглед.“ Очевидно е, че „бял“ тук е кодова дума за „европеец“. Твърдя, че именно тези страни съставляват третия кръг на Европа и освен това включват места като Гоа и Мангалор, Индия; Амбон, Тимор и Манадо, Индонезия; Сейнт Луис, Сенегал; Малака, Малайзия; Сингапур, Хонконг и много други. Освен това тя включва и многобройните народи, създадени от срещата между Европа и останалата част на света, като англо-индийците и евразийците.
Къде тогава се намира четвъртият кръг на Европа?
Политическите, етническите, културните, езиковите и географските очертания на Европа са се променили неимоверно много, откакто християнско-европейското образувание е юридически конституирано през 380г. Но Кръщението остава с нас като предверие. По този критерий много католически и англикански епископи от Третия свят са по-европейци от много от своите събратя в Европа и Америка. Същото се отнася и за духовенството и миряните. Да изоставим вярата, която е създала Европа (и по същество е Европа) означава да изоставим самата Европа и да приемем варварството. Четвъртият кръг всъщност е границата на Царството Христово, която е толкова трудно да се начертае точно, колкото и когато Теодосий е подписал своя едикт. Както пише Ърнест Олдмедоу през 1926г:
Освен Русия, Мексико и Франция, срещу нашия небесен крал Христос има и други бунтовници. Картата на Неговите владения показва не само империите, кралствата и републиките, но и окръзите, градовете, селата, махалите и – подобно на подробните карти с най-голям мащаб – всички селски къщи. Всъщност тя отива по-далеч от работата на който и да е картограф, защото показва най-съкровените места на всяко човешко сърце. Дори най-скромният жив мъж, жена или дете са, така да се каже, малка провинция във владенията на Христос. Провинция, която е или покорна, или непокорна, или вярна, или бунтовна.
Този четвърти кръг минава през всеки от нас; границата между светлината и красотата на Христовата свята империя от една страна, а от другата – ужасът и отвратителната дребнавост на царството на Хаоса на Сатана. Повечето от нас не могат да живеят от правилната страна на тази желязна завеса, като се имат предвид обстоятелствата, при които трябва да съществуваме, но можем да се молим и да работим така, че ситуацията да се промени и в края си ние и нашите близки, напускайки живота, да се наредим от страната на Христос и Неговите светии.
Ексклузивно за България съдържание за “Консерваторъ” от нашите партньори “The European Conservative“
