Да не сте си помислили, че изборите са свършили с трите вота през миналата година? Четири, ако броим и президентския балотаж. Далеч не!
Настана времето за вътрешнопартийни избори, вследствие от проформа оставки след края на последния парламентарен вот. Интересно е сред „печелившите“. Да ги разгледаме подред:
Продължаваме Промяната
Политическият субект „Продължаваме промяната“ не съществува като партия. Нещо повече, все още никой не се е разбързал да регистрира такава. Независимо дали очакват или не предсрочни избори, поне трябваше да е стартирала подобна процедура.
Освен ако, разбира се, съществуването на ПП не е с ясното съзнание, че „не са оттук и са за малко“, с цел да извършат определени задачи и да оберат негативите, след което да изпаднат в охолен миманс. Примерно да се „пусне“ Република Северна Македония, да се закрие специализираният съд, заедно с едни упорито немахащи се запори и т.н. Хипотезата за бушон определено не е за пренебрегване, но поне ако решат най-накрая да регистрират политическа партия, няма да има спор кой ще я оглави – Кирил Петков със заместник Асен Василев. Българският политически живот през последните години е странно нещо – можеш да станеш премиер преди дори да си бил лидер на партия.
Граждани за Европейско Развитие на България
Когато някой каже „лидерска партия“, първата асоциация винаги е ГЕРБ с Бойко Борисов. Не че преди и след тях нямаше безбройни партии, основани около един човек – примерите с Иван Костов и ДСБ, както и Симеон Сакскобурготски и НДСВ, са най-ярки. Дори след раздялата с Цветан Цветанов, в ГЕРБ не липсват политици, които биха могли да оглавят партията, ако се наложи, но всички са напълно наясно, че това би било електорално самоубийство. Немалко хора гласуват персонално за Борисов, дори въпреки самата партия и други политици в нея, а често – дори без въобще да са наясно, че има и такива. В този смисъл изборите за лидер са напълно формални и ненужни.
Българска Социалистическа Партия
Номерът с оставката на Корнелия Нинова вече толкова се изтърка, че по примера на лъжливото овчарче, когато тя наистина поиска да слезе от председателския стол, никой няма да ѝ повярва. Макар и парадоксално, БСП винаги е била най-демократичната партия във вътрешен план, но Нинова е на път да приключи с това, както и със самото БСП.
Не може да се отрече обаче, че за сметка на електоралната катастрофа, тя успя да вкара БСП във властта, което не се беше случвало от почти десетилетия. Ако не броим скоропостижно приключилото правителство на Орешарски от 2013-та година.
Оставането на Корнелия Нинова всъщност върши страхотна услуга на партньорите в управлението. Ако някой като Крум Зарков или друг от типичните евролеви беше застанал начело на БСП, щяха да излязат наяве твърде неприятни неща. Като например, че не би имало никаква разлика между БСП, ПП и Да, България.
Движение за Права и Свободи
Няма нищо по-скучно от това да се пише за вътрешнопартийния живот на корпорация ДПС. Нещата там са ясни – от време на време има някой нов председател, но конците все още се дърпат от Ахмед Доган и протежетата му. Не може да се отрече обаче, че и Местан, и Карадайъ са колоритни по собствен начин.
Има Такъв Народ
…но няма такъв лидер. Слави Трифонов се появява от време на време във фейсбук, напоследък твърде вяло и меланхолично. Изборите за лидер тук са невъзможни, тъй като това е (вероятно) последната класически лидерска партия – основана в името на и заради лидера си. Съвсем друг въпрос е, че не остана голяма за твърде дълго време. Кадровият потенциал също е под въпрос. Единственият адекватен министър, който ИТН успяха да излъчат, е Гроздан Караджов, но той трудно може да се определи като техен политически кадър. Некроманските наклонности на партията бяха видими и в анимирането на други позабравени фигури като Николай Василев, и съчетани със странна кадрова политика – от друга страна. Помним „От София, повтарям от София“, както и младата проектоминистърка, която за няколко месеца беше предлагана за такава на образованието, здравеопазването и външното министерство. Всичко това може да се отдаде на добродушна наивност, но в задачата всъщност се пита – способен ли е Трифонов да управлява партия по същия начин, по който, и то безспорно успешно, управляваше шоу? Или пък ситуацията е по-друга – „Кажи си, Слави, те ще те разберат“
Да, България
Първата част от Демократична България, която по най-добрия пример на БСП остана със същия лидер, след като хвърли оставка. За да е някак по-демократично, имаше избори. Вярно, с един кандидат, но избори. Както казваше Бай Тошо – „само гледайте да не ги изкарате повече от 100%“.
Христо Иванов е трагически образ, защото действително в Да, България няма никой, който да е способен да го замени, като едновременно с това е по-разпознаваем и харесван от електората на ДБ. Само по себе си това казва много, но ако една партия е неспособна да произвежда лидери за партийна употреба, едва ли ще успее да създаде такива и за национална.
Демократи за Силна България
Едва ли генерал Атанас Атанасов е приеман насериозно, дори от собствените си съпартийци. По-скоро като placeholder, Interregnum, докато Радан Кънев не реши отново да се кандидатира за председател. Неволно се получава малко като принципа на Путин – Медведев. Ако Кънев, превърнал се в една нова версия на Меглена Кунева, безкритично пропагандиращ всичко, спуснато от евроинституциите, реши да приеме номинацията си за председател, това би затворило кръга. В малко по-смело предположение, вероятно дори би довело до цялостно партийно обединение между ДСБ и Да, България, каквото може да се прочете между редовете на повечето последни позиции на евродепутата.
За третото колело – Зелените, не може да се каже много, освен че вероятно биха се насочили към евентуален субект около ПП, и то при първа възможност, както и че някак си успяха да излъчат за вицепремиер по-неадекватния от двамата си председатели.
Възраждане
Макар да е активна по множество неудобни и неполиткоректни теми, Възраждане също е лидерска партия. Въпреки опитите да се наложи наратив, че Костадин Костадинов е обикновен глупак, това е доста далеч от истината. За антуража му може и да е вярно, но дали добре планирано или по инстинкт, от Възраждане успяват да използват някои горещи теми в обществото. Което може да се окачестви по всякакви начини, но не и като глупост. За вътрешнопартийното лидерство иначе няма никакъв спор, без Костадинов „Възраждане“ би се разпаднала за секунди. Което не би попречило някой подобен субект веднага да заеме „антисистемното“ ѝ място.
Под чертата
Мая Манолова ще прави пореден нов проект. Това вече дори не е новина, но по-интересно е дали този субект е същият „президентски“, за който упорито се носят слухове (около Пеканов) или някакъв нов авангардизъм.
След като ВМРО използваха Джамбазки като евродепутат, кандидат за кмет, кандидат за общински съветник, кандидат за Народното събрание, е крайно време той да се опита да стане и председател на партията.
Партийната системата като лицемерие
За радетелите на демокрацията в България, партиите изглеждат като досадна подробност, която се основава, използва и захвърля. Има нецензурен израз за това, за който всички се досещате. Повечето партии са основани около един човек или за да изпълнят определени краткосрочни задачи. Кръгът се затваря с логична народна неприязън към тях. Единственият въпрос, за който остана да се настоява от великия референдум на Трифонов, е сиромахомилският за партийната субсидия. Би било интересно някой да се сети да попита лидера на ИТН какво стана с другите, които уж бяха толкова важни, че го накараха най-накрая да влезе в политиката.
Демокрацията ни не е фасадна, партиите се преструват на такива. Без тях, демокрацията е все още възможна. Но хайде да си го кажем в прав текст, ако искаме да е така, а не лицемерно да се лъжем как всеки следващ „проект“ е истински и ще отстоява една или друга идеологическа линия. Нито ще е за първи път, нито ще е голяма трагедия.
