Принадлежа към онези, които са били насилствено хранени със социалистическа културна естетика в изобразителните изкуства. Наречете го соц реализъм, “политически правилно творчество”, “народна” култура. Монументи, истукани от цимент и гранит, бронзови сака, метални тежки палта до земята, мустаци от бял врачански камък. Да, има ги по всички площади на България…Немалко скулптори и художници преживяха покрай тези проекти своя често недълъг живот. Имаше по малко пари и за гроздова и за моренцето с приятели, та там край вълните
да псуваме комунизма колективно,
изпивайки грошовете от “Български художник” или от онези от общината, комитета, съвета, които там даваха по некой лев за временна украса, за профил на Маркс в червено върху платно с размер половин декар или ако си по-напред в редицата на чакащите поръчка, даже за вечен главоч на някой пролетарски вожд издълбан от гранит.
Талантите от миналото, от времето преди комунистите, обичащите България, европейските умове, които се опитваха да догонят голямото изкуство и създаваха самобитния стил на своята родна земя, багрите ѝ, които се бяха опитали да изработят нейния специфичен вкус, палитра и нова модерност, бяха обвинени и затрити в дън земя като ретроградни чуждопоклонници. Писано е за това, знае се, не съм аз човекът да го повтарям отново тук и сега. Казвам само, че гърлата и ръцете на онези, които се стремяха към свободата на изкуството с вродения от живота инстинкт към светлината и към богатството на живите цветове, бяха впримчени със здрави въжета и само гроздовата и бохемството ги отвързваше понякога
с риск от лагер и гибел,
ако проговорят пред доносниците това за което наистина си мислят. Тези с вързаните отзад ръце, особено надарените от тях, бяха извеждани понякога от техния културен карцер и техните надзиратели им поръчваха своите собствени скулптурни или живописни портрети – разхубавени, високи на ръст, без шкембета, устремили взор в бъдещето. И някои от тези клетници го правеха. Донякъде от страх, донякъде поради стремежа на всеки човек все пак да създава и работи нещо в своя живот, а някои и от патологията на влюбването в своя мъчител, наречено в наше време Стокхолмски синдром.
Имаше и такива, които го правеха просто за пари. И така щръкнаха през годините тези паметници навсякъде из България, къде по-талантливи, къде-не. Те обаче не са спомен за онова, което им е било заръчано да възвеличават и да възхваляват. Онова, възхваляваното, е мъртво и безмислено и както поръчителите, така и античовешките им символи, идеи, вождове и цялата им противоестествена естетика са безжизнени и изхвърлени на бунището от нормалния живот. Но това което тези паметници наистина запазват и съдържат като траен символ, е едно
увековечено падение на човешкия дух
Унизен и паднал пред насилието, този дух е поникнал накриво под формата на уродливи изображения, на груби образи и картини на душевните спазми на художника, заставен да избира между физическа гибел, доживотно творческо мълчание или емиграция. Разбира се, гроздовата и творческата немота също е била своебразен изход от безизходицата за мнозина, уви.
Наближава времето, когато ще става отново дума за избори, за кметове, за общински съветници, за култура, за паметници и ще се изказват високопарни и засукани политически съображения. Аз мисля, че е крайно време обаче да се поговори ясно и отчетливо за позора. За публичният позор по площадите на България. За вечния срам, не само за поръчителите, но и за изпълнителите на тази бутафорна, грозна, нечовешка естетика на жестоките и лъжливи времена в които живя половин век един цял народ. За разголеното унижение на онова високо призвание на духа, за което би трябвало да живее един човек на изкуството.
Моят призив е:
Махнете от погледа, от площадите този срам, та това е унизително! Махнете шмайзерите на окупаторите, махнете гимнастьорките им, ръчните бомби, мотоциклетите от бронз, махнете сноповете от фиктивно жито от колективизираните ниви на текезесетата, махнете каменните работнически каскети на освободения пролетариат! Махнете цялата тази измислица от галериите, от градовете, от парковете и площадите! Не казвам да ги разбиете като талибаните с чукове и взривове, макар че не бих имал нищо против, защото да се гледа един позор е толкова мъчително и тъжно. Но бих препоръчал на всички, които нямат усет за уродливостта на епохата, която е създала това изкуство и респективно самите тях, да изградят един Кенотаф в който да положат тленните останки на цялата своя комунистическа естетика и да отпразнуват с петолъчки и пеене на масови песни кончината на своята престъпна утопия. Пък може и в резултат на това да оздравеят и да се превърнат в обикновени и нормални хора?
Но понеже това няма да се случи, е време да свалим тези позорни монументи самите ние. Няма как, времето изтече!
* Кенота́ф (на старогръцки: κενοτάφιον, от κενός – празен, и τάφος – гроб) е надгробен паметник без гроб – на място, което не съдържа тленни останки на покойния, своего рода символичен гроб.
