Израелско-палестинският конфликт не е вчерашна новина, а ежедневна трагедия.

За пореден път очите на света са насочени към Светите земи на Израел и Палестина. Миналият уикенд събра в себе си два ключови и свещени за евреи и мюсюлмани празника. В неделя Йом ХаЙерушалайм – „Денят на Йерусалим“, който отбелязва завладяването на Йерусалим от израелската армия през 1967г., а в събота вечерта мюсюлманите отбелязаха един от най-важните си празници по време на Рамадан, а именно Лейлат ал-Кадр – „Нощта на силата“, която ознаменува слизането на ангела Джибрил при пророка Мухаммад и разкритието на първите строфи от Корана. Това странно съвпадение, като че ли предначерта предварително, че конфликтът ще е неизбежен.

 „Араби вън, араби вън!“ – това беше призива на крайнодясната религиозно-ортодоксална еврейска фракция „Лехава“ в събота вечер докато провеждаха марш и контрапротест срещу побоя и унижението причинено от едни палестински младежи над ортодоксален евреин в Йерусалим. Това събитие от своя страна пък беше продиктувано от решението на израелски съд от миналата седмица за отнемането на земята на шест палестински семейства живеещи в източен Йерусалим, след като еврейските собственици бяха завели дело, че тези парцели са били закупени от техните родственици преди 1948г. позовавайки се на квитанции от времето на Британския мандат в Палестина. Казусът проникна много дълбоко в самосъзнанието на обикновения палестинец. Защо един израелтянин ще има право на собственост над земи преди създаването на държавата Израел, а палестинците няма да имат същото право над загубените от тях земи?

Този на вид дребен правен скандал отново откри дебата за най-сложния и дългогодишен конфликт в съвременната история на света, който за всички в региона сякаш беше забравен, особено след подписването на Авраамовите споразумения от миналата година.

Това е един конфликт, който вече повече от 73 години, отпреди 1948г. насам, няма решение, а и нека да бъдем честни не се очертава и да има такова скоро. Тук трябва да се отчете факта, че конфликтът датира още от първата половина на XX век, a през 1936-38 г. имаме „палестинска интифада“ водена от главния мюфтия на Йерусалим – Хадж Амин ал-Хосейни, който достига то там, че прави няколко посещения в Германия, където се среща с Адолф Хитлер и Рудолф Хес, за да търси помощ срещу увеличаващият се брой израелски заселници в Палестина. Но защо всичко това се случва точно сега. На път ли сме да видим трета Интифада, след тези от 1987г. и 2000г? Отговорите се крият в последователността на събитията в региона от последната година и по-конкретно от последната седмица, както и на някои непремерени, прибързани и неразумни действия на представители и от двете страни.  

Вече две години Израел е в една безкрайна политическа криза, породена от невъзможността да се формира сериозен отпор от страна на опозиционните на Ликуд партии. Министър-председателят на Израел Бенямин Нетаняху успя да бетонира към себе си религиозните и крайнодесни формации, оставяйки малко място за маневри и коалиции на своите опоненти. Коалициите с арабски партии не са популярни в израелското общество и така основните претенденти за властта Яир Лапид и Бени Ганц се оказаха изолирани. В последният един месец обаче настъпи радикална промяна в политическия пейзаж на Израел и той беше свързан с това, че един от най-сериозните партньори на Биби, а именно неговия бивш министър на отбраната Нафтали Бенет, който е лидер на крайнодясната леуми-дати (религиозно-националистка) партия „Ямина“започна да води преговори за съставяне на правителство с представителя на по-либералната партия „Йеш Атид“ – Яир Лапид. Самата стъпка към това, че центристи и крайнодесни са готови да се обединят изпрати тревожни сигнали към палестинците.

Основният мотив за формиране на такива деидеологизирани коалиции е стремежа да се отстрани Бенямин Нетаняху от властта или както Яир Лапид, често го формулира на иврит: „Само не Биби“ (רק לא ביבי). Разбира се, най-вероятно обаче и на двете формации няма да им стигнат гласовете, за да формулират мнозинство от 61 депутата в 120-местния Кнесет. Ултимативно това ни води към пети кръг на избори за последните две години. Политическата нестабилност в Израел не е единствения проблем. На 29 Април, тоест преди две седмици, трябваше да се проведат и избори в Палестинската автономия, но заради Ковид епидемията те бяха отложени за 22 май, като във вторник беше обявено, че се отлагат докато напрежението не стихне.

Другият основен аргумент на Махмуд Аббас беше, че не може да се гласува в Източен Ерусалим.

Реално, надделя и страхът, че Хамас, заедно с групите на Маруан Баргути или Мохамед Дахлан, както и НФОП (Националния фронт за освобождение на Палестина) ще го отстранят от властта. Това щяха да са първите избори в Палестина от 2006г. насам. Проучванията показваха доминация на ислямистката партия Хамас, която окончателно щеше да победи Фатах в единоборството за това кой ще е начело в Западен бряг. Нека си припомним, че последната голяма война между Израел и Хамас беше през 2014г. и оттогава всъщност Хамас е изолирана и под обсада в Газа, откъдето през няколко месеца спорадично изстрелваха ракети по цивилни цели в южен Израел. Лидерите на военното крило на Хамас и Палестински Ислямски Джихад остават основния враг за израелската армия, а един от лидерите на партията Исмаил Хания, който е шеф на политическото бюрое в тесни връзки с най-големият враг на Израел, а именно Иран.

Другите важни играчи в партията остават Муса Абу Марзук и близкия до Ердоган Салах Арури. Другият лидер на Хамас Халед Машал, който е извън играта живее в изгнание в Катар от 2012г. насам, а такава впрочем е и съдбата на половината от другите участници в палестинските избори като например Ахмад Саадат (по-известен като Абу Гасан) и Найеф Хауатме които също не живеят в палестинските територии. Първият лежи в затвор в Израел, за убийството на лидера на крайнодясната израелска партия „Моледет“, – Рехавам Зееви,а вторият, в напреднала възраст, живее в изгнание в Сирия, където намери убежище при режима на Башар Асад. Всичко това ни показва, че и двете страни са във вътрешна политическа и социална криза, от която трудно ще излязат. Три са основните проблеми при основните палестински политически играчи а именно – корупция, корупция и още корупция и при Фатах, и при ООП (Организацията за освобождение на Палестина). Отделно от това тенденциите при палестинската младеж е те да се насочват към ислямистки организации като Хамас и Палестински Исламски Джихад, все формации близки до Иран. Лидерът на Палестинската автономия Махмуд Аббас дълго отлага тези избори, но много скоро е на път да се срещне с горчивата истина и тя е, че мястото на Фатах е в музея, като повечето баасистки и националистическо-социалистически партии, които се разпаднаха в региона. Това е тревожна тенденция, която не трябва да носи успокоение.

Във външнополитически план това което може да се отчете е, че никой от играчите в региона няма интерес от нова война между палестинци и израелтяни.

Турция, Египет и Йордания вече предложиха своите парламентьорски услуги, но те бяха отхвърлени и от двете страни. Кабинетът на Джо Байдън във Вашингтон, който е по-скоро с лявоцентристки и прогресистки уклони би загубил много, ако подкрепи масиран удар от страна на Израел към палестинците, но също така би изгубил окончателно и доверието на Израел, особено след като стана ясно, че планира да не се съобрази напълно с израелските искания относно новата ядрена сделка с Иран, която се подготвя. Администрацията на Джо Байдън се оказа изненадана и неподготвена, което пролича и в поведението й в Съвета за Сигурност на ООН във вторник, където бламира декларацията за спиране на бойните действия в Газа.Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия призоваха за сдържане, но като, че ли никой не обръща внимание на този факт. За съжаление палестинската власт много късно разбра, че списъкът с приятели се е скъсил драстично, а повечето арабски държави избраха прагматизма от партньорството с Израел в технологичен и регионален план пред мятащите камъни палестинци в Йерусалим (третият най-свещен град в исляма). Всичко това отваря възможност за нов играч да се включи като посредник в конфликта и това е Русия, която след посредничеството си в конфликта от Нагорно-Карабах и де факто затвърдилата и се роля в Сирия може да се включи сериозно.

Израел ще е скептично настроен към такава намеса, поради простия факт, че досега Русия заемаше по-скоро страната на палестинците, а досадният факт за Нетаняху, че трябва да се консултира и да иска разрешение от Путин преди да нанася въздушни удари срещу ирански милиции в Сирия също допринасят за това недоверие. Отделно от това по-големите играчи като Франция и Великобритания биха имали интереса да се намесят, но нямат нужните дипломатически средства и присъствие в региона, а Европейския съюз в последните години затвърди имиджа си на силно пропалестинска организация, която не може да спечели доверието на Израел. Китай от своя страна е все още страничен за региона играч и всички тези фактори изправят региона пред сериозна дипломатическа дилема.

Основният проблем за палестинците обаче остава факта, че нито Хамас, нито Фатах имат пълен контрол на улицата.

Там мнозинство са едни младежи, без перспективи за професионално и публично развитие, закърмени с омраза и реваншизъм към Израел, които продължават да огласяват идеите на Ясер Арафат от конференцията в Хартум през 1967г., а именно пълен бойкот на Израел и война за отвоюване на загубените палестински територии – така наречените „три не“. Реалността обаче е съвсем друга и ако се сбъдне това би означавало война и пълна анексия на териториите в Западен бряг, придружени от масово унищожаване на инфраструктурата в Газа, чиято територия се очертава да се превърне в хуманитарна бомба, пред която Йемен ще бледнее.Този сценарии е доста по-реален към днешна дата отколкото създаването на две държави.

Постепенната обществена  радикализация и от двете страни няма да роди конструктивни стъпки и подходи към мир. Наред с ислямистите от Хамас и в Израел през втората половина на 80-те години се формира едно радикално крайнодясно движение около рабби Меир Кахане, т.н. каханисти, чиято основна цел е създаването на еврейска теократична държава върху цялата обетована библейска земя. Дори сега 30 години след смъртта на Кахане заложените от него и неговите ученици идеи за движение за заселване на палестински територии продължава да се разраства. Влизането също така на каханистки партии, като тази на Бецалел Смотрич също допринасят за тази тревожна тенденция. От друга страна иранската подкрепа за Хамас и Палестински Ислямски Джихад, както и радикализацията, която носи със себе си политическия ислямизъм ще доведе само до още по-големи проблеми. А от това ще печелят само политически фигури като Биби Нетаняху, които макар и заподозрени в силна корупция успяват да лансират имидж на спасители. Политическите интереси в този конфликт за пореден път ще изместят хуманитарните, но това е и суровата реалност заложена още в трудовете на Карл Клаузевиц, който пише, че войната е продължение на политиката, но с различни средства.

Това, което може да се каже в заключение е, че посоката за развитие на конфликта и за двете страни не е добър.

Отказът за приемането помощ от външни държави парламентьори, безсилието на Съвета за сигурност на ООН да наложи волята си стоейки вече 50 години зад изтърканата Резолюция 242 от 1967г., постепенната радикализация и в двете общества относно палестинския въпрос и избора на геронтократичния и клептократичен режим в Рамала да търси съюз с ретроградни сили като Иран и Русия ще доведат само до едно и то е ескалация. Тази ескалация може и да не е днес, да не е и утре, но ще е някога скоро, по простата причина, че контролът над улицата и в двете страни вече е безвръзватно загубен. Мирът си остава само мираж, а израело-палестинският конфликт отново доказа на света, че не е в забвение, а че е една ежедневна човешка трагедия. На фона на това декомпозицията и държавния разпад в Сирия, Ирак, Ливан и Йемен, неизбежно внасят допълнителен тренд към нестабилността и безперспективността в региона, а липсата на сериозно присъствие на силен парламентьор ще допринесат за това мирът да е още доста и невидимо далеч.

Споделете:
Димитър Къцарков
Димитър Къцарков

Димитър Къцарков e хебраист и магистър по международно право от СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал в университета в Хайфа, Израел по Международна сигурност и Йерусалим, Израел в програмата им по политически науки със специализация. Работил е в посолството на Израел в България, Министерство на външните работи и и Израелския център за наука и култура в България, фондация „Orient Occident” по програма на Съвета за човешки права на ООН в Рабат. В момента работи като търговски представител и бизнес разузнавач за Близкия Изток и Африка на голяма международна фирма в сферата на киберсигурността.