fbpx

Качествената промяна 30 години по-късно

Време за четене: 4 мин.

30 години след онзи „Десети”, който промени България безвъзвратно. Добър повод да обърнем внимание на един рядко засяган аспект по отношение на сравнението „при комунизма и сега”.

През последните няколко  годишнини от 10 ноември 1989г. бяха публикувани немалко анализи, които убедително доказват, че днес живеем по-добре в сравнение с периода на социализма. Икономическите показатели еднозначно сочат по-високо развитие и по-добър жизнен стандарт сега, отколкото преди 1989г. (след първоначалната икономическа криза, още от 1998г. българската икономика започна да дърпа нагоре и нивото на БВП от 1989г. бе достигнато към 2004г.). Що се отнася до политическите и гражданските свободи, никога не е било поставяно под съмнение твърдението, че сега сме по-свободни.

Нямам намерение да посочвам в детайли защо днешната българска икономика е по-силна от тази на соца, а и със сигурност други ще го направят. За сметка на това ще посоча качествените (вместо количествени) подобрения на живота в България в днешно време.

Една от основните разлики между епохата на социализма и днес е, че тогава масовият българин бе с изключително ниско, направо смачкано самочувствие.

Безумията на социалистическия режим (като изходните визи, „Кореком” и заведенията „само за чужденци”) го бяха превърнали във втора категория човек, при това в собствената му родина. Респективно, при досега си с чужденци (доколкото това беше възможно), българинът автоматично се озоваваше в неравностойна, даже унизителна позиция. Стремежът към сключване на брак със „западняк/западнячка” се превърна във фикс идея за мнозина наши сънародници, а приятелството с чуждестранен студент беше изключително ценно и престижно. Стигаше се дори и до позорните сцени, при които български жени и момичета влизаха в сексуални отношения с араби за чифт вносни чорапогащи. (Прочее, следващият път, когато някой апологет на соца започне да ви разправя колко хубаво било по бай Тошово време, напомнете му този отвратителен детайл и го посъветвайте да пита собствената си майка за подробностите.)

Ниското (национално) самочувствие тласкаше мнозина към чуждопоклонничество. Въведе се модата на „западничеството”, при която светът отвъд Желязната завеса бе издигнат в култ. Всеки българин се стремеше да изглежда и да се държи като западняк. Това се изразяваше не само в облеклото и поведението, а стигаше и на ментално ниво – например, беше много престижно да имаш англоезичен (или немскоезичен) прякор.

За да живееш по „западен” модел обаче, трябваше да имаш съответните финансови възможности.

Които, при тогавашните доходи и най-вече при ограничения достъп до модерни и качествени стоки, бе на практика немислим (освен ако не си от привилегированата прослойка на висшата и средната номенклатура). Съществуваха опции за работа в чужбина – Либия, област Коми в Съветския съюз, Куба, плюс държави от Африка и Близкия изток, с които НРБ поддържаше „братски” отношения. Офертите бяха добри (особено в сравнение с мизерното заплащане в социалистическа България), при това в конвертируема валута. Само че заминаването на работа в чужбина не ставаше само с договорка с приемащата страна, а минаваше и през одобрението на партията-държава. Която обикновено изнудваше кандидат-гурбетчиите да направят някакъв компромис със съвестта и достойнството си (членство в БКП или ангажимент към структурите на Държавна сигурност). Изобщо, през цялата социалистическа епоха, личното достойнство и чистата съвест бяха основен враг на системата и тя се опитваше да ги елиминира у всеки един гражданин. И много често успяваше.

Друга съществена характеристика, показваща качествено по-добрия ни живот днес, е външният вид на жените, тогава и сега. По принцип този показател говори много за състоянието на едно общество – колкото по-добре поддържани са жените, толкова по-благоденстващо е самото общество.

През втората половина на 80-те години жените в България масово след 35-ата година се превръщаха в отрудени лелки. Днес немалко жени и на 45 продължават да изглеждат като мацки. Естествено, това вероятно се дължи най-вече на общото подобрение на качеството на живота по света през последните няколко десетилетия. Но категорично оборва тезата, че „при бай Тошо беше по-добре”.

А започнем ли да сравняваме изборът на облекло, козметика и бижута тогава и сега, то разликата става космическа. Достатъчно е само да споменем, че през соца (и до края на миналия век) жените масово сами си правеха маникюра и педикюра, а сега, доколкото ми е известно, в салоните за красота се запазва час за няколко дена напред. Както се казва, нямам какво да добавя тук…

Сигурен съм, че ще се намери някой да опонира и да ме упрекне, че сравненията са некоректни.

Видите ли, днес живеем по-добре, защото има интернет, нискотарифни полети и платформи от типа на Airbnb, с които светът е наш. А преди падането на комунизма просто не е имало тези удобства, заради тогавашното ниво на технологии. Съгласен съм, но ако през 80-те години имаше интернет, low cost и Airbnb, дали щяхме да можем да се възползваме от тях в максимална степен? Като помним, че тогава хора бяха пребивани в мазето на Държавна сигурност, защото слушат Радио „Свободна Европа”, можем да си представим как властта би гледала на влизането в „неподходящи” сайтове (които сигурно биха съставлявали 95% от интернет пространството). А по онова време цените на самолетните билети (особено на авиокомпания „Балкан”) бяха по-малката пречка за пътуване, в сравнение с изходните визи и ограниченията за придобиване на валута (примерно, между 30 и 70 щатски долара за едноседмична командировка в западноевропейска столица).

Между другото, европейските нискотарифни авиокомпании все още не летят до столицата на Беларус. Защо ли?

Споделете чрез

Предишен

Следващ