Пожарът на Парижката Света Богородица съживи една потънала във времето история, а именно как през ХIХ век катедралата е трябвало да бъде съборена според плановете на града. Романът на Виктор Юго “Клетниците” обаче променя това решение. Живописните описания, историите в книгата предизвикват обрат в главите на парижани. Стана ясно освен това, че Нотр Дам ще бъде възстановена след пожара. Това тутакси възбуди родните фейсбук говорителки и те започнаха да каканижат за хубавите ни църкви, които са оставени на произвола на съдбата и никой не дава пет пари за тях. Получи се така, че наши богаташи пожелаха да дарят за парижката катедрала, но не и за собствените ни красиви сгради.
Вярно е, че нямаме Нотр Дам. Но все пак имаме не малко качествени, пластични, издържани и живописни църкви, космични родопски къщи, фолклор и природа – достатъчни, за да дадат пълнота и хармония в един човешки живот. Защо се получава така, че те биват постоянно и неумолимо разрушавани и разграбвани – от същите тези, които днес са готови да спасяват Нотр Дам? Откъде се всели в нас този мрачен зловещ нихилизъм? Най-голямата ирония е че в същия този момент патриотизмът (във всичките му измерения) цъфти и процъфтява на родната политическа и обществена сцена. Българщината се стеле по сергии, зали за танци, фасади, ресторанти, както и из политическите кампании. Това виждаме не само в налудничавите прояви ала Волен Сидеров или масовите хора̀ и ръченици, които се вият около съборите на БСП. В момента темата е толкова модна, че дори либералите и неолибералите, често заслужено иронични към нея, се включиха в общия поток: Неотдавна движението Реформи за култура, което гравитира около “Да, България” организира кръгла маса. Там “обичайните заподозрени” – професори от СУ и абонати на съвсем други теми от “наднационален” калибър (като Истанбулска конвенция, политкоректност и пр), се събраха, за да търсят фо̀рмата на “истинския патриотизъм”. Зададоха въпроса: Какъв трябва да бъде той, за да е нов, съвременен, либерален, каква юридическа система е необходима, за да го подсигури…
Патриотизмът обаче, е преди всичко поведение и като такова е следствие на нещо друго. Да очертаваш “правилно поведение” означава да дресираш хората като в казарма, или да “лекуваш” психични заболявания с усмирителни ризи. Не е ли редно да потърсим причините за едно поведение, вместо да се дресираме? Най-общо казано, патриотизмът е вид държание, което следва понятието за родина (и чувството за принадлежност). Именно това е, което липсва тук и сега и негови производни са и нихилизма, и унищожаването на природата, и продажничеството. Дивата, налудничава патриотарщина ала Волен Сидеров пък е следствие на едно напомпано и фалшиво понятие за България като най-великата нация, дала на света цивилизацията, ренесанса, компютрите и компотите. От една страна имаме фалшива представа, която ражда налудничавост и лозунгарски прояви, от другата – липса на идея за родина, която произвежда нихилизъм и продажничество.
В интерес на истината “Реформи за култура” поставиха едновременно и въпроса “що е отечество”, но ограничиха отговорите до политически дефиниции, пренебрегвайки всичко съществено – природа, изкуство, архитектура, памет, фолклор. Стеснена в рамките на политиката и идеологията, идеята за родина може да продължи да бъде манипулирана, подменяна, употребявана с партийни и бизнес цели.
В тази статия ще разглеждам понятието за родина като естетическа идея. Защото, както видяхме от случая с Нотр Дам, не политиците и градоначалниците, а един роман е върнал катедралата към живот – и я направил символ на национална идентичност. Френският философ Жил Дельоз неведнъж е твърдял, че изкуството е единственото, което се съпротивлява на смъртта. Произведението на изкуството, ни казва Фредрик Джеймисън, ни кара да възродим някаква първоначална емоция, която го е породила, да я преживеем с истинската ѝ сила. Под нейно влияние ние можем да забравим ежедневието, проблемите, дори парвенющината си, да надскочим себе си, да накараме политиците да променят плановете си. И ако нещо изконно ни липсва в този момент, това е именно Виктор Юго или иначе казано произведения, които да възродят емоцията ни към България.
Затова въпроса, който бих искала да поставим, е:
Имаме ли творби, които ни дават тази емоция и ако да – къде да ги потърсим?
От една страна социалистическият режим подмени понятието за родина – не само идеологически, а и като естетическа идея и емоция – със задължителния си соц. реализъм, бруталните паметници, преработените версии на фолклора. Но нещо не по-малко страшно се случи с нас на 10 ноември 1989 г. – когато трябваше да осъзнаем, че всичко това е било менте, че целият ни живот до този момент е бил лъжа (особено по-младото поколение – онези деца и юноши, които не бяха имали време и възможност сами да почувстват фалша на соца). Затова на 10 ноември, задавени от еуфория, ние с лекота се отказахме от “фалшивото си минало”, повярвали, че бъдещето е по-важно. Всъщност става дума за дълбока и все още неосъзната травма, травма, с която политиците, дори най-качествените, са неспособни да се справят. Но изкуството може.
Изкуство и травма
Най-добрите примери, които ми идват на ум, са произведения на немския художник Герхард Рихтер. Роден в Дрезден през 1931 г., Рихтер скоро се оказва част от така нареченото “поколение без бащи” – деца от Източна Германия, чиито родители са били част от националсоциалистическата партия. Самият Герхард е бил участник в детското движение Хитлер юнгенфолкс (за хлапета между 10 и 14 г). След войната германците преживяват колосална травма с миналото си, разбира се в далеч по-драматични размери от нас[1]. През 1972 г. Рихтер показва на биеналето във Венеция 48 чернобели портрета, подредени в редица, досущ като ликовете на Ленин, Димитров и останалите, които ни гледаха по време на соца от стените на училища, заводи, офиси, централи… В изложбата на Рихтер обаче партийните лидери са заместени от хора на науката и изкуството – Айнщайн, Чайковски, Оскар Уайлд, Франц Кафка… Отдалече портретите приличат на черно-бели пропагандни снимки.
Когато човек се приближи достатъчно, започва да чувства, че нещо не е наред: всъщност те са рисувани – така че силно да наподобяват фотография без фокус – като старите избледнели кадри, от които идентичността почти напълно се е изпарила. Фотографията е медия на паметта, но рисуването – обратното – на настоящето, на присъствието и в този скок, който зрителят прави между тях, се отприщва една носталгия – по липсващото минало на поколението “без бащи”. Това е опитът на паметта да замъгли някои образи и да ги превърне в други, за да може човек все пак да има някаква своя поносима история. Единствено със средствата на изкуството Рихтер успява да освободи необясними чувства и състояния в зрителя.
Сега да се върнем в България и травмата с нашето минало. Кое е най-известното произведение след промените, посветено на темата? Безспорно, това е “Строго секретно” на Недко Солаков, бивш агент на ДС и до 1990 г.- зам.-председател на СБХ. Творбата представлява шкаф с чекмеджета, съдържащи бележки тип дневник и писмени признания за сътрудничеството му. Самият шкаф обаче напомня тези, в които са се съхранявали досиетата на Държавна сигурност. Обяснението на Солаков е че е вярвал в системата, вярвал е, че прави добро и затова е доносничил. Според медийния специалист доц. Георги Лозанов въпросният шкаф е “жест на разголване” пред публиката, при това артистичен, “защото авторът е живял в утопичен свят и всяко негово действие (включително и „сътрудничество“ в името на „бъдещия светъл строй“) престава да бъде глупост, мерзост или абсурд, когато се превърне в художествен факт.“
Кое точно го превръща в художествен факт, доцентът не е намерил за нужно да обясни. Поставянето в галерия на шкаф с оправдания не го прави изкуство, иначе много лесно всеки щеше да претендира, че е артист. От Георги Лозанов научаваме, че освен художествен факт, тези чекмеджета изиграват и ролята на индулгенция за художника – признал си е, при това в галерия и готово, вина̀та е измита. Тя вина̀та затова е вина, за да може да бъде изкупувана и манипулирана за всякакви цели. Липсата на срам обаче е очебийна. По същия начин можеш да убиеш човек, с най-светли намерения и после да сложиш оправданията си в галерия, претендирайки, че правиш концептуално изкуство. Зад въпросния шкаф на Солаков не стои нито естетическа идея, нито художествено майсторство, той не е в състояние да ни накара да чувстваме друго, освен арогантност и опит за измъкване.
Материалът на Рихтер е паметта – деликатна и фина тъкан, която трябва да преработи едно прекатурено минало, без да унищожава онази смесица от срам, гняв, омерзение, огорчение, които се опитваме да скрием от себе си – а точно обратното – да ги отприщи в една нова и непозната емоция. Солаков от своя страна ни обясни, че нямаме никакви проблеми с паметта си и миналото си, стига да сме достатъчно ловки и цинични. Именно тази арогантност и безпардонност станаха материалът, “плътта” на “новите артформи” у нас, заместиха емоцията за родина и продължиха процеса на подмяна на изкуството, започнал след 9 септември.[1]
Традиция и постмодернизъм
Така подмяната вече обхвана две нива – от една страна произведенията в Националната ни галерия, днес Квадрат 500 и от друга – арогантното ни съвременно изкуство – кръгът, който се оформи около Недко Солаков – с изкуствоведи Мария Василева и Яра Бубнова.
Националната галерия, неотдавна превърната в Квадрат 500, продължи да бъде дирижирана от хората, които подмениха автентичните ни произведения преди 10 ноември. В момента Квадрат 500 е удивителен пример за липса на подбор и вкус, каквито човек рядко може да срещне в музей, където и да било по света. Малкото изключителни творби вътре са така потънали в общата сивота, че дори най-тренираното око трудно ги забелязва. (Изкуствоведът Чавдар Попов справедливо я сравни с Общите художествени изложби преди 10 ноември. А те съдържаха 90% скука и политически клишета.)
Свободният пазар от своя страна отприщи подмяната на фолклора, започнала през соца в нови, мощни темпове, процес – описан перфектно от главната редакторка на сп. “Пеат Некогаш”, Олга Николова.
Ленин и Димитров изчезнаха от обществените интериори, но тушираните портрети на възрожденци, създадени от всякакви самоуки автори, се пренесоха по фасади, огради и трафопостове. Тъкмо те и комерсиалният фолк са и най-адекватната илюстрация на емоцията, задвижена от налудничавия, напомпан патриотизъм в политиката.
Какво правят нашите велики съвременни артисти в такъв момент? След като арогантността стана тъканта на техните работи, те го удариха на купон и подигравки. Един от любимите ми примери в тази посока е Алла Георгиева (от групата “Осми март”, с куратор Мария Василева) и нейната серия “Тайните на Алла”. Тук тя снима себе си в ролята на “типична” българска домакиня – седнала на земята в секси бельо, сред море от шопска салата или пък излегната (пак полугола) сред кебапчета.
Разбира се, освен подигравка с патриотите, творбите имат и феминистки характер – жената, която трябва да бъде едновременно перфектна в кухнята, но и сексапилна патриотка и т.н. и т.н. В известна степен прилича на героиня от евтина българска реклама или филм. Съвпадение или не, през 70-те години на ХХ век американската артистка Синди Шърман прави серия снимки със заглавие “Филмови кадри”. В тях тя фотографира себе си като героиня от филм. Кадрите и мизансцена силно напомнят лентите на Хичкок и други големи режисьори, но в действителност такива филми не съществуват. Това са изключително обмислени, композирани и осветени като в киното фотоси.
Подобно на Алла Георгиева, Шърман е изящна домакиня, която готви, пере, глади, чисти, но и винаги е достатъчно сексапилна и с подходящо бельо. Но в годините, когато Алла правеше своите творби малцина бяха чували за Синди Шърман в България, за да може това да я притесни. В случая дори епигонството не е най-големият проблем – много по-голям е липсата на каквато и да била естетическа издържаност в кадрите, тяхната пълна неспособност да реконструират преживяването на Синди Шърман – а именно, че неусетно за самата себе си, тя е започнала да чувства и мисли като героиня от филм, което събужда тъгата по една липсваща идентичност. Защото ако съвременното изкуство не създава автентична история или идентичност, то със сигурност успява да задвижи една силна тъга по тях. И тази тъга, тази носталгия сама по себе си е една нова, оригинална, непозната и поглъщаща емоция, която ни кара да продължаваме да търсим загубената си родина и загубеното си минало. Нещо, което нито “Строго секретно” на Недко Солаков, нито “Тайните на Алла” са в състояние да направят. Вместо това тези и други произведения дадоха ход на една изродена носталгия по соца, чиито плодове днес всички берем.
Друга работа на Алла Георгиева в тази област е покривка, избродирана по краищата с най-грозния соц вариант на българската шевица, а в средата ѝ с черен конец е написано CHRISTO Е НАШ. Очевидно творбата се подиграва отново с някакви националистически страсти, изразени в евтините народни ковьорчета. Но тази работа отново НЕ предоставя никакви доказателства, че Алла Георгиева може да създаде нещо по-добро от това, над което се надсмива. Тя не прави нищо друго освен да умножи кича, да репликира местни свади и да подсили чувството за отвращение от всичко българско и родно.
Много по-различна и оригинална в случая е работата на Теодор Ушев “Патриотични игри”. В нея геометрични форми от фолклора са се “строили” като елементи от компютърна игра, които се пренареждат в красиви конфигурации. Ушев не се е фиксирал върху пошлото, тъкмо обратното – работата е елегантна и лека, шевиците са разнообразни, пъстри и в ритмична връзка. Но патриотичната игра всъщност ги изличава една по една. Истинският артист може да бъде критичен без да унищожава чувството ни за изкуство.
Може да прозвучи странно, но едно от най-интересните постмодерни произведения на основата на наша традиция (което е стигнало до мен), е на ирландката Бетън Хъс. Тя е заснела кратко видео, в което Бистришките баби изпълняват песни и ритуали на брега на Северно море. Студената светлина, суровият бряг и движенията на вълните създават фон, който е чужд на песента и това се усеща дори от хората, които не познават страната ни. Именно в това несъответствие между традицията и нейната територия, се появява отново онази носталгия. Докато гледа филма, човек осъзнава, колко свързани са фолклорът и природата ни и колко далече от нея са кичозните му заменки днес.
Произведението на Бетън Хъс обаче се намира в Тейт Модърн, не е в наша експозиция и доколкото ми е известно никога не е било дори цитирано от всемогъщия Институт за съвременно изкуство.
Всички тези примери не означават, че нямаме качествени съвременни артисти, които се интересуват от България като естетическа идея. Означава само че те не стигат до достатъчно зрители, не са представени така, че да изместят вниманието от кича и арогантността.
От години живеещият в САЩ Хубен Черкелов работи върху образите, които откриваме по банкнотите – снимки на колхозници, портрети, живописни картини. В тях можем да разпознаем лика на розоберачка или гроздоберачка от соца и да си спомним за миг “забраненото ни минало”, освободено от политически разочарования и жлъч.
На места растерът от принта е подчертан, на други сякаш се е изтрил – точно както при старите банкноти, при които някои части са като нови, други – почти не се виждат. Точно там, където образът е протрит, са излезли други, по-ярки нюанси, които няма да срещнем в банкнотите. Но ще ги срещнем в старата ни иконописна традиция – там преди да нарисува лика на светеца, художникът е поставял цветни пластове. Когато с времето иконите са излющват, отдолу не се показва дървото, а от подложките изникват нови багри, които вибрират помежду си. Хубен освен това работи със собствена техника, при която използва фолио, напомнящо златните и сребърни обкови във византийската школа. Фолиото пречупва светлината под различни ъгли и цветовете се променят в зависимост от позицията, която заема зрителят. Истинският, оригинален образ не може да бъде “хванат” от публиката (нито пък от фотографската камера), което отново освобождава една носталгия – по традицията и миналото ни.
В серия от 2006 г. “Голяма картичка” Росен Тошев прерисува с маслени бои в размери за картина някогашните пощенски картички от любими соц курорти – Созопол, Несебър… Но сега образът е свръхреалистичен, с много детайл, което го прави нереален. Друг артист, Иван Кюранов, работи с буквите от кирилицата, потъващи в неясни форми на пра-исторически находки. Със сигурност има и още достатъчно художници, които се вълнуват дълбоко от темата – може би работите им да търпят забележки, но поне не са превърнали изкуството в разказване на вицове и псевдо публицистика.
Нито едно от тези произведения не може да бъде видяно в Националната или Градската галерия на София. През 2014 г. СГХГ представи изложбата “Изкуство за промяна”, в която показа “артистите, въвели съвременните форми у нас”, но категорично изключи споменатите и други художници, работещи в тази посока. В центъра на експозицията бе автопортрет на Светлин Русев – който според кураторката Мария Василева, дал старта на новото. С това тя само доказа и тезата на настоящата статия, а именно, че подмяната на изкуството и на естетическата идея за родина, започнала през соца, продължи с мощни темпове след 10 ноември. Резултатите ги споменах в началото – нихилизъм, продажничество, или налудничав патриотизъм.
Вместо кръгли маси и политически речи за отечеството, ние имаме спешна нужда да възстановим онази емоция за България, която само изкуството може да ни даде. Това означава да се извадят единствено качествени, ярки, естетически силни произведения от фолклора и художествената ни история, включително най-новата и те да заемат своите подобаващи места в галериите и музеите. Само когато са заедно и добре подредени, те ще комуникират помежду си автентичност и носталгия, минало и памет. Нещо, което няма как да стане, докато музеите ни се ръководят от същите хора, които подменяха изкуството в последните 30 години.
(Статията е въведение към проект за изложба, която авторката подготвя заедно със свои съмишленици)
[1] Този текст няма за цел да сравнява двата режима и да прави внушения в тази посока. Става дума единствено за травматичното минало на нациите и как произведението на изкуството може да ни помогне да се справим с него.
[2] Тук съвсем не искам да кажа, че Недко Солаков няма интересни произведения, но точно те съвсем не са показани подобаващо и нямат връзка с темата.
