Корените на крайнолевия дисбаланс в XXI век и лицемерието на „прогресивните“ медии
Втората световна война завърши с пълен разгром на нацизма и фашизма, с пленяването, осъждането или смъртта на техните създатели и лидери и с повсеместното заклеймяване на делото и паметта им. Този безспорен триумф над злото, обаче, беше непълен – в него липсваше заклеймяването на другия виновник за Световната война, на другата политическа крайност, която отне живота на милиони – а именно тази от лявото. Това доведе до създаването на дълбок дисбаланс в политическата сфера на западния свят, който продължи да се разраства в периода от Втората световна война до ден днешен.
Вместо да бъдат осъдени, левите идеолози и диктатори победиха, а техните империи на злото просъществуваха още десетилетия наред, през които успяха не само да нормализират крайната си идеология на световната сцена, но и да спонсорират промотирането и пропагандирането ѝ на запад – предимно в академичните среди и медиите. В крайна сметка разпадът им беше по-скоро икономически и вътрешно-политически, отколкото триумфална победа над една зла идеология, както стана с нацистите и фашистите през Втората световна война. Този дисбаланс доведе до днешната ситуация – свят, в който политическият център е трайно и дълбоко изместен наляво. Нормалните и умерено десни, консервативни или патриотични позиции веднага се асоциират с идеологиите на нацизма и фашизма, докато далеч по-крайни леви идеи са общоприети, толерирани или най-малкото игнорирани, поради липсата на Нюрнберг за левите диктатори и престъпници на XX век.
Един от най-пресните примери за това се случи през миналия месец, когато в Полша за пореден път се проведе ежегодното отпразнуване на Денят на независимостта.
Както всяка година, на него присъстваха хиляди души от цялата страна. Всички снимки, видеа и интервюта, публикувани в интернет пространството показват красноречиво, че участниците в него са обикновени, мирни граждани – жени, деца, юноши, пенсионери, свещеници, учители, ветерани – хора, които се гордеят и желаят да отбележат това важно събитие от полската история. Те не крият политическата си позиция – патриотизмът е нещо нормално и позитивно, наравно с любовта към семейството и близките хора. Това масово отпразнуване показва, че патриотизмът може да бъде сила за добро, която сплотява нацията и я кара, макар и за ден, да загърби противоречията и споровете си.
https://www.youtube.com/watch?v=dSBSipg_X00&t=805
Реакцията през следващите дни, обаче, може най-лесно да се опише като вълна от преписване и копиране на една и съща статия и набор от опорки, които преминаха всички леви медии и почти всички центристки, умерени и либерални такива. Заглавията варираха от „60,000 фашисти маршируват в центъра на Варшава“ до „Маршът на омразата“. Либералните и ляво-прогресивни статии обрисуваха апокалиптична картина от времето на Третия Райх – хиляди униформени фашисти, маршируващи в името на омразата и насилието. Реалността – обикновени, мирни граждани, почитащи предците и родината си – бе пречупена през призмата на ляво-прогресивното в „60,000 фашисти“, желаещи да посеят омраза и насилие. Тази заблуда, лесно опровержима от всичките кадри на събитието в интернет, бе препечатана масово, включително от не-крайнолеви медии, доверяващи се сляпо на реномето на западните такива. Това показва как в XXI век балансът на политическия център е изместен толкова силно наляво, че дори най-нормалните и обикновени човешки ценности, като обичта към родината и честването на нейната независимостсе набеждават от ляво-либералното като „омраза“.
Един от основните мотиви, повтарящ се в повечето статии по случая, беше фокусиран върху присъствието на футболните запалянковци и четирите плаката, които те развяваха. (“Над 60 хиляди души шестваха в Полша с лозунги за “бяла” Европа”) Например британската медия The Guardian се възползва от това за да приобщи всички участници под лозунга „бяла Европа“. По нейн пример, българският сайт „Дневник“ използва снимките и лозунгите им, за да твърди същото – всичките над 60 хиляди души са шествали в името на „бяла Европа“. (“‘White Europe’: 60,000 nationalists march on Poland’s independence day”) Сайтът „Терминал 3“ пък попита – „Защо фашистите в Полша надигат глава?“. Абсолютно същите три статии можем да намерим с леко променени пасажи и изречения в десетки западни и родни медии.
Нека оставим за секунда на страна факта, че по данни на полицията футболните запалянковци с подобни плакати са представлявали едва между 500 и 1000 човека от всички 65,000 участници и вместо това разгледаме самите плакати и призиви. Препечатваните навсякъде няколко такива представляваха призиви срещу „Ислямизацията на континента“ и обединение на Европейските народи в тази насока. По своята същност те гласят едно и също – “не” на масовата и трайна миграция на хора от Африка и Близкият Изток към Европа, която се случва през последните 40 години, и която се засили с отварянето на средиземноморският коридор след падането на Кадафи в Либия. Това, което дори тези най-крайни от всички на събитието плакати желаят, не е нито фашистки еднопартиен режим, нито държавен корпоратизъм, нито концентрационни лагери или премахване на гражданските права, а просто спиране на един процес на подмяната на демографската и културна база на континента, който продължава вече десетилетия. Тоест, дори най-крайните примери от този марш, представени от маргиналните няколко стотин до хиляда души, са нищо повече от реакция против наложената на Европа вълна от масова миграция на хора. Това отново е пример за начина, по който обикновеният патриотизъм и любов към страната са изкривени от новото ляво статукво във „вълна от омраза“, а противопоставянето на масовата миграция и трайно създаване на африкански и близко-източни анклави в редица Европейски общества се изкривяват във „фашизъм“ и „расизъм“.
Така, в началото на XXI век, човек е сведен до избора между две позиции – или да приеме всички политики и позиции на ляво-либералният консенсус, тласкащи обществото към неизбежната (утопична) пропаст, или да бъде набеден като „фашист и расист, сеещ омраза“. Средно положение няма, защото левите напълно осъзнават, че ако позволят да има такова, то мнозинството от хората в Европа биха попаднали именно в тази категория, както сочат редица статистически проучвания относно настроенията на Европейците спрямо продължаваща масова миграция от ислямският свят.
Особено силно може да бъде прозряно лицемерието в горните обвинения когато погледнем отвъд лозунгите и транспарантите – към цялостното социално положение в Полша и съответно в страните, които лявото развява като пример за прогресивизъм и успешно изграждана мултикултурна утопия. Съвсем наскоро полското общество беше признато от директорът на Европейската фондация на оцелелите от Холокоста за най-безопасното такова за евреи в Европа. Това съвпадна и с цялостната оценка на OECD (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие), която през 2016 г. обяви Полша за най-безопасното общество в Европа изобщо, и второто такова на света след Япония. От гледна точка на проценти убийства, нападения, изнасилвания, грабежи, терористични актове, домашно насилие и атаки срещу чужденци, уж „изпълнената с омразни, агресивни фашисти“ Полша получава обща оценка от OECD слагаща я над всички прехвалени, развявани като знамена на либерализма, левият прогресивизъм и мултикултурната утопия страни.
Същевременно пък именно във въпросните уж прогресивни и либерални общества като Швеция или Франция антисемитизмът достига исторически нива. Положението с антисемитизмът на ислямските анклави, създали се през последните 40 години в тези общества е толкова сериозно, че дори самите леви медии са принудени да отбележат рекордното бягство на евреи. И докато ефектите от навлизащата в континентът ни Ислямска Цивилизация са такива, то левите правителства в Западните общества адресират не тях, а реакцията на самото обществото – посредством редица закони за политическа коректност или против „ислямофобията“, като наскоро приетият в Канада законопроект M-103, който залага рамките на бъдещо законово преследване на всякаква критика не само спрямо мюсюлманските общности и техните практики, а дори към самата религия и доктрината на Ислямът.
Но докато наличието на обикновено честване на патриотична дата в Полша предизвиква паника и страх от надигащ се авторитаризъм и фашизъм у левите, то прокарването на законопроекти, с които напълно реално ще се унищожава свободата на словото не само, че не се заклеймява, ами се хвали от същите тези „прогресивни“ медии. Нещо повече, докато мирното шествие на хиляди обикновени граждани, на жени, деца, старци и чужденци по улиците на Варшава се описва по възможно най-апокалиптичен и страшен начин, то масовото насилие на хиляди крайно-леви активисти всяка година по случай първи май в редица страни на Европа или се игнорира, или насърчава. Къде е там страхът от „надигащ се Сталинизъм“? Къде е „заплахата от Болшевики“? Няма я, именно защото докато крайно-десните престъпници получиха своят „Нюрнберг“ и светът ги заклейми, крайно-левите такива нямаха тази съдба. Вместо това, те десетилетия наред нормализираха своите идеи на световната сцена и спонсорираха именно медиите, чиито наследници днес скачат на най-малката проява на патриотизъм като заплаха от „надигащ се Нацизъм/Фашизъм“, но игнорират или дори честват проявите на крайната левица. Ако всички нормални хора с базисни патриотични чувства биват заклеймени като „фашисти“, то единственото, което ще постигнат е да обезсмислят и изпразнят от съдържание истинският термин фашист.
По този начин достигаме до реалността, в която днес една от най-безопасните и спокойни страни в Европа, признавана за такава от еврейски организации и сдружения и преживяла нито един терористичен акт, се представя от ляво-прогресивните медии и идеолози като полу-фашистко общество, просто защото населението и е запазило елементарната, естествена патриотична любов, която вече е заклеймена и почти забранена със закони за полит-коректност на други места. Същевременно пък там, от където евреите днес масово бягат в следствие на все по-ширещ се антисемитизъм и насилие от страна на растящите мюсюлмански анклави, където почти всеки месец има или терористичен акт, или масово сексуално посегателство в стил Кьолн или Ротерхам, и където самата ислямистка доктрина получава закрила посредством авторитарни проектозакони срещу свободното слово – там, ляво-либералните медии ни казват че всичко върви плавно и славно към „окончателната победа“ на прогресивната утопия и мултикултурализъм.
Хората, които предпочитат да вярват на ляво-либералните медии имат това право, но нека не забравят, че лицемерието на въпросните няма как да е случайно или обективно. То е продукт на историческият дисбаланс и накланяне на политическият компас трайно наляво, а всеки дисбаланс и всяка крайност рано или късно се израждат в нещо лошо.
