Погромите в американските университети и по улиците на големите европейски градове през последните няколко месеца извадиха един мъгляв спомен от студентските ми години. Тогава поддържах спорадични контакти с онази арогантно-самонадеяна прослойка от политически активни хлапета, които се възприемат като някакъв интелектуален елит. Помня, че ми направи силно впечатление с каква категоричност едно от тях заяви как евреите нямали никакво право да населяват земите, които населяват – сякаш се подразбира от само себе си и няма нужда от каквито и да е обяснения, контекст, аргументация. Изглежда беше и въпрос на принадлежност да заявиш подобно нещо, все едно казваш: „аз съм един от вас, закрилници на онеправданите“. Познанията ми по история и политика не позволяваха нито да възразя, нито да се съглася (тогава се интересувах предимно от момичета и квантова механика), но това се запечата в спомените ми като любопитен факт. По-късно „аксиомата“, че израилтяните са агресори в Близкия Изток ми се натрапваше систематично – през медии, фолклор и пропагандно кино, а тази липса на контекст и аргументация си остана характерна за посланието независимо от конкретния жанр и изпълнител.
След терористичния акт на 7 октомври, когато арабите в Газа празнуваха по улиците смъртта на хиляди цивилни, изклани като добитък от главорези на иранското прокси Хамас, обичайният левичарски наратив, отъждествяващ ционизма с нацизъм, за кратко беше прекъснат от неискрени съболезнования и празни клишета за „осъждане на агресията“, а после се завърна – на стероиди. За много от рупорите на анти-еврейската пропаганда повтарянето на нейните мантри е начин да се впишат в „клуба на моралните“. Детинската им вяра, че всички извън тази малка, но креслива прослойка са коравосърдечни дегенерати и невежи, ги прави особено фанатични в надменната поза на просветители и съдници.
Изглежда неукрепналата психика на активиста се пристрастява към допамина от битката с вятърни мелници, чувството за принадлежност към глутницата и най-вече мисията за преобразяване на света. Това важи както за безстрашните маскирани студенти, строшили оковите на „нео-колониалното робство“, разпъвайки палатка върху тревните площи в кампуса на университета, така и за активистите в по-напреднала фаза, които нахлуват с взлом в къщата на съседите си и изпичат децата им в микровълновата, понеже някакъв пророк така бил казал да се прави. Ключът към успеха е да събереш една група от глупави деца и да им внушиш, че в тях има нещо специално, което ще промени света. Както показва историята, това специално нещо може изобщо да не е специално – например религия, раса, колебания относно половата им идентичност. Но основната съставка е характерната за повечето млади хора склонност да търсят одобрение, съчетана с възхитителното свойство да не знаят почти нищо за света, в който живеят.
Още по-тъжна е гледката на застаряващи „деца“, които въпреки преклонната си възраст, не могат да се откъснат от гибелната илюзия за месианство и най-искрено вярват, че имат всички решения в малките си объркани мозъчета – трябва само да накарат света да ги чуе. Те жужат от сутрин до вечер по телевизионни предавания, пишат трогателни статуси в интернет и коварно пробутват на невежите една добре сдъвкана каша от нацистката идеология и културен марксизъм.
Обикновено представителите на тази група от „полезни идиоти“ са жени с травматичен опит и висока степен на тревожност, които по някакъв необясним начин съчетават майчинския нагон за помиряване и закрила на слабия с романтично влечение към архетипния образ на насилника. Би било чудесно ако това беше просто еротична фантазия, но настървението, с което някои местни апологети на терора героизират масови убийци и изнасилвачи, издава патология.
Разбира се, пропагандната война срещу Израел не се води от анти-семитски подбуди – това, че активира маргинални групи с такива настроения, е само допълнителен бонус. Причината за нея винаги е била геополитическа: първо като част от сблъсъка между СССР и САЩ през времето на Студената война, а след това като част от глобалния джихад срещу Запада, подет от новоруската империя на Путин, в съюз с ислямския експанзионизъм, персонифициран в последните 45 години от теократичния фашизъм на аятоласите в Иран. Затова и не е никаква изненада, че основна част от рупорите на анти-израелската пропаганда са бивши сътрудници на ДС, които новата власт в Кремъл наследи от СССР след Перестройката като обслужващ персонал на местно ниво. Медии като БНТ, Euronews, Bloomberg и DW даваха редовно трибуна на подобни „експерти“ да бълват обичайната нацистка пропаганда, възприета от Съветите след окончателното присъединяване на Израел към противниковия лагер: този на демократичните общества, зачитащи човешките права.
След като администрацията в Белия дом се простреля в крака с блокирането на процесите между Израел и Саудитска Арабия, съюзът на Русия, Китай и Иран укрепна, и сферата им на влияние прие застрашителни размери. А това позволява и воденето на много по-ефективна пропаганда в полза на експанзивния ислямизъм, битката за „многополюсен“ свят, или в превод: глобалната социалистическа революция, която си поставя за цел да елиминира свободните общества.
Стига се дотам, че международни институции като ООН и Съдът в Хага водят най-яростната кампания в полза на тероризма – и то не подмолно, както досега, а съвсем открито. Наред с полезните си идиоти (левичарската западна интелигенция), ирано-китайската пропагандна машина активира и политици със зависимости на най-различни нива, точно както руската хибридна мрежа задейства своите инфлуенсъри по места в хода на военните си кампании. Официалната доктрина на Русия е за присъединяване на сферите си на влияние от времето на СССР, за Иран това е унищожаване на Израел, разгром над САЩ и господство в ислямския свят (който включва Европа), а Китай пък си е поставил задачата за присъединяването на Тайван, тотална доминация в региона и ролята на глобален хегемон. Стратезите на Поднебесната империя от десетилетия говорят за война със САЩ, която трябва да промени световния ред, като анализират предишни опити в тази посока. Любопитна е например критиката им към нацистите, а именно че били „твърде хуманни“, което водело до не достатъчно решителни действия, откъдето идвал и провалът им – това е „многополюсният свят“.
Диктаторските режими винаги са поддържали една добре платена мрежа от активисти в медиите и политическия естаблишмънт на Запада, но получават много по-големи пропагандни дивиденти от полезните идиоти, които винаги са в изобилие, при това съвсем безплатно. Разбира се, самите полезни идиоти не се хвърлят на амбразурата в защита на тероризма просто заради децата в Газа или някакви абстрактни хуманни ценности, а преди всичко за да удовлетворят нарцистичния си нагон с поредна доза морално превъзходство и назидателно размахан пръст към цивилизацията на Запада, която те дълбоко презират и искат да видят в руини. Самото съществуване на Израел е емпирично доказателство за превъзходството на тази цивилизация, което няма как да игнорират или омаловажат, и затова те призовават за физическото му заличаване.
Промиването на мозъци с прогресивен фанатизъм в западните медии, университети, а напоследък дори училища и детски градини, създаде свръх-предлагане на полезни идиоти, което съвсем очаквано понижи цената на политическите послания: вече е достатъчно да представиш преследваната от теб цел като път за постигане на равенство или овластяване на потиснатите, и ще се превърнеш в герой за несметни тълпи от безумци.
Тази елементарна тактика се оказва далеч по-устойчива отколкото човек би предположил само допреди няколко години, най-вече поради капсулирането и радикализирането на групи потребители на социалните мрежи, изкуствено поддържани в състояние на транс от AI алгоритмите, оптимизиращи емоционалната ангажираност. Благодарение на тях извращения от типа на Queers for Palestine вилнеят по улиците на западните мегаполиси вместо в скечовете на Monty Python, а изпразнени от съдържание инфлуенсъри като Грета Тунберг, Илхан Омар и AOC продължават да паразитират върху натровените с мизантропия и ненавист умове на поколение Z.
Риториката на прогресивните морализатори по отношение на Израел не се различава особено от тази на колониална Русия спрямо Украйна и останалите окупирани територии от „руския мир“: и двете породи ревизионери на историята ползват опорката „няма такава държава“.
За Путин и неговите глашатаи украинската нация е продукт на неуспешен генетичен експеримент, допуснат по погрешка от предишните императори, докато за много от пропагандаторите на съвременния анти-семитизъм Израел съществува по силата на някакъв демоничен заговор на Великите сили с цел съсипването на хубавия арабски свят, чиито културни цветове и до ден днешен разпръскват благовонния си аромат при всяко ритуално убийство или наказателно изнасилване на поредната жена, проявила неблагоразумието да пренебрегне някоя заповед на пророка-педофил или пък да погази канона, наложен от фанатичните му последователи-главорези.
Романтичната представа за това как арабите бият жените си с любов печели поддръжници сред западните феминистки по също толкова абсурден начин, както Хамас става кауза на LGBT+ активистите. В ислямския свят обаче и двете групи от полезни идиоти биха били подложени на систематично изтребление: чрез пребиване с камъни в първия случай и хвърляне от висока сграда във втория.
Единствен Западът превръща рушителите си в герои, а с този самоубийствен нагон злоупотребяват както вътрешни, така и външни паразити. Общата им цел изглежда все по-близка и постижима: да поправят онази „грешка“ на историята, която е позволила разпространението на християнството, хуманизма и либералната демокрация, зачитаща човешките права и икономическата свобода. Обективните факти и техният критичен анализ за тези хора са без всякаква стойност – затова и твърдението че „евреите нямат никаква работа там“ не се нуждае от защита: то е самопонятно, както и това че са „окупатори“, анексирали със сила територии от съседните държави.
Празнословните адвокати на световния тероризъм обаче не смятат за важно това че еврейската общност е по тези земи много преди появата на арабите, че при повторното заселване по време на британския мандат евреите купуват земята (не я анексират), а окупираните територии са резултат от експанзивните войни на съседните арабски държави срещу Израел. Палестина не е окупирана територия, а още по-малко пък държава (щяла е да бъде, но арабите многократно са отказвали такова решение). Подобно на някои близки до нашата история примери, тя е проект на СССР, целящ поддържането на тлеещ регионален конфликт и блокирането на потенциално опасни съюзи.
Сега палестинската кауза е в ръцете на диктаторските режими: Техеран, Москва и Пекин – вече ясно очертана ос в набиращия сила световен сблъсък. Техните западни привърженици ги виждат като пътеводна светлина назад към онези прекрасни времена отпреди европейската цивилизация да покори света, когато хората просто са изяждали враговете си вместо да ги докладват на администраторите по фейсбук групи.
