Тръмп отново върна тарифите на мода и както видяхме с огромните отстъпки, които Мексико и Канада вече направиха ден след въвеждането на тарифите от Тръмп, те са ефективен метод за прокарване на националната доктрина. Много от критиките срещу тарифите почиват на неправилни аргументи срещу тях, всички от които се основават на две погрешни либертариански и неолиберални схващания:
Първо, че икономиката задължително трябва да предоставя на най-ниска цена най-високото възможно качество на стоки и услуги за населението и че това винаги е най-целесъобразната политика за една държава. И второ, че свободната търговия съществува във вакуум и не трябва (че даже и „не може“, колкото и абсурдно да звучи) да зависи от националната доктрина на една държава. На теория резултатът не е лошо нещо, всички да живеем по-добре материално и да можем да си позволяваме повече „лукс“.
Но когато съдим колко ефективна е една политика, трябва да имаме предвид какво целят следващите я, а не какво ние си мисли, че е най-правилно да се случи. Ако някой не цели максимизация на покупателната способност, а нещо друго, то безпристрастният анализ изисква да вземем това предвид като част от уравнението, което ще решаваме.
Целта на Тръмп не е да максимизира покупателната способност. Универсалната „доброта“ на тази политика е икономически мит, пропагандиран последните 70 години и особено последните 35 години, защото беше в полза на САЩ. САЩ вече не са в изгодна позиция от това. Тръмп се връща към една школа на американската икономическа и политическа мисъл, водеща началото си още от Александър Хамилтън и доразвита от Фридрих Лист и други теоретици – това е школата на „националната икономика“. Основната цел на тарифите е да се засили местното производство чрез ограничаване на вноса на произведени в чужбина еквивалентни продукти, с добавената полза, че се пълни държавния (в случая на САЩ – федералния) бюджет. Това е бил начинът, по който дълго време е функционирала американската държава на федерално ниво и затова и до ден днешен има толкова силни сантименти срещу високите федерални данъци – просто такива не са плащани, защото парите са идвали от чужденците, които внасят в САЩ. Тръмп добавя и нов елемент – тарифите са мощен лост за сплашване, така че „съюзниците“ да примат по-изгодни за САЩ търговски споразумения. Това е „изкуството на сделката“ на този откърмен с големия бизнес и милиардните сделки човек.
Тук е моментът и да вметна, че ВСЯКА ЕДНА от великите империи последните векове е изградила икономиката си чрез протекционизъм на ключови индустрии, от Холандия, през Великобритания и САЩ, та чак до Китай в момента. Предполагам, че и в древността е било подобно. Вторият елемент е кражбата на интелектуалната собственост и ноу-хау от чужденците. Чак след настигането и задминаването на конкурентните държави, новите империи започват да прокламират свободна търговия и да защитават интелектуалната собственост, но ако се загледаме в подробностите, всеки един път излиза че това се прави от чист икономически интерес, защото вече по-силната им позиция им позволява да получават и по-голямата част от облагите на въпросната търговия, докато „настигащите“ се избиват взаимно да продават в метрополията.
Аргументът, че тарифите намаляват покупателната способност на населението може и да е верен, но той не е съобразен с целесъобразността на тази политика. Тръмп обеща, че ще върне производството в САЩ, ще възстанови индустрията и по този начин ще гарантира, че Америка, с цялото Западно полукълбо, ще е по-близо до състояние на автаркия и поради това – по-способно да се защитава самостоятелно и по-способно да упражнява международен натиск. Големият въпрос не е работят ли тарифите – когато са съобразени с икономическите реалности, те могат да поставят икономиката в дългосрочно по-силна позиция. Нещо като „спестявам и инвестирам днес, за да съм по-добре финансово утре.“ Затова и Фридрих Лист ги разглежда като инвестиция в бъдещата продуктивност на нацията. Големият въпрос е – възможно ли е чрез тарифите една все още водеща, а не тепърва развиваща се икономика, да запази и подобри водещата си позиция. Или ще изпадне в спирала на търговска война и загуба на конкурентоспособност. Резултатът зависи от много неща, не само от тарифите сами по себе си. Ще поживеем и ще видим.
Привържениците неограничената свободна търговия често забравят, че тя има и отрицателни последици за по-слабите участници. И повечето то тях са такива, че не излизат в цифрите на краткосрочния „spreadsheet“ на БВП-то (този порочен начин за измерване на икономиката). Много от тези ефекти са нематематически – „Изтичането на мозъци“, обезлюдяването, изчезването на местното производство, свръхспециализацията на малките играчи, които ги прави изключително зависими на външен натиск и всъщност в много отношения сваля качеството на живота по тези места. Такава свръхспециализация има още преди индустриалната революция, с насилственото фокусиране на някои колонии масовото производство на определени култури – памук, какао и др. Резултатът от тази политика е, че местното население не може да се изхранва самостоятелно и внася храна от метрополията с по-ниско качество от тази, която е произвеждала преди това. Но еквивалентът на „пластмасовите домати“ не е най-лошото, някои ще кажат, че това е справедлива цена, че можем да си купуваме луксозни високотехнологични стоки. По-лошото е че, когато си свръхспециализиран, едно спиране или намаляване на продажбите срива цялата държава. Също така прави местното население изключително зависимо от олигарсите, които контролират свръхпредстваеното производство и прави политическата система все по-централизирана и корумпирана („средната класа“ е отслабена).
Всъщност и заради това Западът толкова обича санкциите. В един свръхглобализиран свят, в който по-слабите играчи са свръхспециализирани придатъци на метрополията, санкциите оказват достатъчно ефективен натиск, така че да се смени неудобният режим. Това опитаха да направят с Русия, но последният път не им се получи. Това ще стане и с Китай. И колкото и да ненавиждам евразийските сатрапи, два пъти пряко нахлули и съсипали държавата ни (при княз Светослав и при Сталин) и многократно пакостили ни по всевъзможни начини, се радвам, че те устояват на досегашния западен/американски модел. Това е възможност Европа най-после да се събуди като политически и икономически субект, вместо да играе само като пазар за руски газ и подгласник на американската геополитика. А покрай Европа, може да се пробуди и България.
