Преди една седмица Саудитска Арабия вкара Катар обратно в сметките за широк съюз срещу Иран, в рамките на Съвета за взаимопомощ в Персийския залив (Gulf Cooperation Council). А казват хората, че по Нова година не ставали чудеса.
Салман бин Хамад бин Иса Ал Халифа, престолонаследникът и премиер на Бахрейн, беше първият регионален лидер, който пристигна в Саудитска Арабия за 41-ата среща на върха на Съвета за сътрудничество в Персийския залив, миналия вторник. Събитието се различаваше от последните няколко години по това, че на него за пръв път от три години насам участваше емирът на Катар, шейх Тамим Ал Тани.
Това сигнализира за голяма промяна в Персийския залив след повече от три години, в които Саудитска Арабия подлагаше под натиск ОАЕ, Египет и Бахрейн да прекъснат отношенията си с Доха. Не е ясно докъде ще стигне помирението, но това е важна промяна в региона.
Това е промяна, която администрацията на американския президент Доналд Тръмп прокара, особено чрез Джаред Кушнер, който се движеше навсякъде из региона, прокарвайки мирни споразумения за Израел, а също и преговори между Рияд и Доха. В известен смисъл администрацията на Тръмп помогна за пробива в Персийския залив или поне накара Рияд да почувства, че може да получи отстъпки от Катар.
Многопластовите проблеми, които засягаха отношенията между страните от Персийския залив се свързаха не само с региона, но и със света. В известен смисъл борбата между Рияд и Доха беше свързана с по-големи въпроси, свързани със статута на организацията Мюсюлмански братя, както и глобалните дискусии за развитието на ислямската религия. Тези дискусии неминуемо ангажираха и друг голям регионален играч като Турция, която изпрати войски в Катар през 2017 г., а по-късно изпрати свои военни и в Пакистан, Малайзия и други държави.
По-широкият спор включи също Египет и Турция, поради подкрепата на Анкара към Мюсюлманските братя в Египет и към правителството на сваления президент Мохамед Морси. Да не забравяме и прокси войната в Либия, където Турция също изпрати войски. Саудитска Арабия, Египет и ОАЕ подкрепиха Халифа Хафтар, а дронове от Китай бяха изпратени в помощ на либийския генерал. Турция изпрати и своите дронове, които помогнаха много на Азербайджан да спечели в последната война срещу Армения в Нагорно-Карабах.
В Сомалия Турция построи своя военна база, а от своя ОАЕ инвестираха не малко финансови капитали в автономната област Сомалиленд. В Судан Турция се опита да вземе под наем остров Суахин, но планът на Ердоган там пропадна заради новото правителство в Судан което се стреми към мир с Израел. Турция се противопостави на Авраамовите споразумения, а катарските медии и нейните съюзници въведоха в действие пропагандни твърдения определящи новите мирни споразумения като „авторитарни“.
Това означава, че това, което виждаме в момента не е само стратегическо обединение на монархиите в Персийския залив, но и нещо по-голямо. За да разберем корените на тази стратегическа концепция, ние, трябва да се върнем около 10 години назад до Арабската пролет. Още в дните на протестите през 2011 г. Съветът за взаимопомощ в Персийския залив, ръководен от Саудитска Арабия, се намеси в Бахрейн срещу протестите там, които застрашаваха монархията. Това, разбира се, беше символичен акт. Свалянето на правителствата в Египет и Либия, както и в Тунис и гражданската война в Сирия промениха регионалните стратегически приоритети. Организацията Мюсюлмански братя беше забранена в по-голямата част от Персийския залив, с изключение на Катар, докато групи като Хамас и Хизбула получиха по „едно рамо“ в помощ.
Турция засили подкрепата си за Хамас, а Катар продължи да финансира Газа. Този сигнал накара Рияд и Абу Даби да излязат с позиция, че те търсят да изградят „стабилност“ в региона, а Катар беше обвинен в разпространение на хаос.
След началото на кризата в Персийския залив реакцията на Катар беше не само да се сближи с Турция и Иран, но и да използва медии, различни финансови тръстове, правозащитни групи и други, за да разпространява негативни факти и новини относно Саудитска Арабия, Египет и ОАЕ. Това беше ясна кампания използваща съмнителни методи, като разпространяване на слухове насочени към престолонаследника на Саудитска Арабия.
Това също доведе до реакции в Рияд и вероятно до убийството на Джамал Хашоги през 2018 г. Това, което започна през 2017 г. просто като война на думи и затваряне на въздушни пространства и граници, имаше много реални последици.
Катар, например, беше обвинен, че подкрепя всякакви терористични групировки, включително се пуснаха и слухове за незаконно финансиране на безпилотни летателни апарати за хутите в Йемен, наред с други истории. В допълнение катарските медии и техните приятели в Турция и другаде се опитваха да „осветят“ войната на Саудитска Арабия в Йемен.
Огромни суми бяха изразходвани за лобиране в редица европейски страни и във Вашингтон. В Доха бяха поканени дори произраелски републикански конгресмени, в опит катарците да се облагодетелстват от администрацията на Тръмп и да продадат имиджа на Катар. Саудитска Арабия, която организира Vision 2030 и беше домакин на срещите на върха на Г-20 и други беше подложена на потоци от негативни истории, включително твърдения, че задържа правозашитни и хуманитарни активисти.
Сега войната на пропаганди ще бъде намалена. Потокът от негативни истории, някои от които бяха изцяло фалшиви, а други просто пристрастни ще попресъхне.
Привържениците на твърденията, че Саудитска Арабия е „авторитарна“, но не и Турция или Катар, или групи, които са единствено посветени на критики към ОАЕ, Египет и Саудитска Арабия, или са посветени единствено на хуленето на Катар, вероятно ще открият, че има по-малък интерес да се прокарва това разделително повествование.
Гласовете на бивши служители на „разузнаването“, които се появиха през последните няколко години, за да пишат статии за една или друга страна също може внезапно да се върнат в сянката, защото работата им е свършена. Тинк танковете, които са били помолени да организират конференции които критикуват една или друга монархия и експерти извикани да плюят по Египет или Катар въз основа на някаква мила история, ще спрат да се показват.
Това обаче води до редица въпроси за това дали промяната в новите отношения ще доведе до промени и в конкретни конфликтни зони. Ще намалеят ли конфликтите от Йемен до Либия и ще се забави ли милитаристкият авантюризъм на Турция?
Турция също обмисля помирение с някои от играчите в региона, но какъв ще бъде ефектът от това върху Иран, който продължава да се опитва да завлече със себе си Ирак, Йемен, Сирия и Ливан? Дали Иран ще разбере, че не може вечно да разчита на монархическите разделения в Персийския залив? Какво ще означава това за идващата администрация на Байдън и нейната концепция да бъде по-строга спрямо Египет и Саудитска Арабия? Какво ще означава това за Авраамовите споразумения? Ще се присъединят ли други държави към мирните споразумения с Израел или новият фокус ще е върху възстановяването на хармонията в Персийския залив, което да доведе до по-студено отношение към Израел?
Какво ще се случи с помирението между Хамас и Палестинската автономия, което, изглежда много страни искат, но за което Нетаняху може да не е толкова ентусиазиран? Дали помирението ще доведе до нова ера или ще има някакво отстъпление? Какво ще означава това за американските военни инициативи свързани с експорта на военна екипировка в чужбина?
Остават много въпроси, но това, което е ясно е, че поне някои от пропагандите, които сме чували през последната година, вероятно ще се променят. Карикатурите, които гледахме през последната година за Саудитска Арабия и ролята на Катар за целия регион може да се промени.
За западните анализатори и журналисти, които се прехранваха с продажбата на слоганите„Катар е лош“ или „Саудитска Арабия е лоша“ ще настъпят нови дни. За лидерите, които са подкрепени и от двете страни в Триполи, Тунис, Либия, Сомалия и другаде може да настъпят въпроси дали това не е сигнал за край на прокси конфликтите в техните държави.
Десет години след арабската пролет може ли да настъпи нова ера с мирни споразумения, и дали новата администрация на САЩ ще търси перманентно помирение в Персийския залив. Или това може да се окаже спокойствието преди буря, тъй като Иран, Хизбула и техните приятели се стремят да капитализират и да продължат напред с нестабилността, която са разпространили на места като Ирак. Каквото и да значи това, едно е ясно и то е, че Близкият изток си остава все така най-интересният и сложен регион за анализиране.
