Нищетата на либерализма

Емил Григоров*

Българското издание на книгата “Против либерализма”, написана преди няколко години от Джон Кекеш**, професор по морална философия в Университета Албъни (Ню Йорк), е добър повод да поговорим критично за онзи масив от ценности, идеи и понятия, който “след абдикацията на марксизма стана водеща идеология на нашето време”. И понеже критическото говорене държи особено много на въпросителната форма, ще започнем със следното питане: защо днес либерализмът е толкова привлекателен за по-голямата част от хората, които определят себе си като наследници (или кандидат-наследници) на Западната политическа традиция? Според Джон Кекеш това е така, защото ХХ век предложи на човечеството редица изпитания, свързани с повече или по-малко грубо потъпкване на индивидуалните права и свободи от страна на политически режими, основани върху идеята за силна държава. А либерализмът във всичките си версии фаворизира индивида и гражданското общество за сметка на държавата. Та кой довчерашен потърпевш от произвола на тоталитарната власт не би се зарадвал да чуе класическата либерална теза за държавното управление като средство, което трябва да защитава живота, свободата и собствеността на гражданите? Кому не би се харесало да вярва, че представлява автономна морална единица, т.е. личност, свободна да избере самостоятелно дадена разумна концепция за добър живот и да я следва дотам, докъдето не нарушава нечия друга автономия? И, най-сетне, на коя модерна душа не би подействало успокоително твърдението на либералите, че е възможно такова разпределение на материалните и символните ресурси, при което никой разумен и отговорен член на обществото не би останал нито икономически, нито морално “гол и бос”? Значи либерализмът е привлекателен дотолкова, доколкото “се възприема като политически морал, предназначен да създава условия, в които хората да могат да изградят добър живот за себе си.

Неговата негативна цел е да избягва злините, които заплашват тези условия, а позитивната му цел е да определя условията и да ги осъществява. Сърцевината на тези условия е автономността; основните ценности, които правят автономността възможна, са свободата, равенството, правата, плурализмът и разпределителната справедливост”.

Не ще и дума, става въпрос за политически морал, отговарящ в максимална степен на модерния идеал за демокрация. Защо тогава – пита Джон Кекеш – този морал постоянно се поставя под въпрос, и то не само от радикално или консервативно настроени автори, но и от участници в съвременния политически дебат, на които и през ум не им минава да се усъмнят в предимствата на либералната демокрация пред останалите познати форми на политическо устройство? Аз бих разширил въпроса, като попитам защо либерализмът е все още в търсене на своята актуализирана с оглед на съвременния глобален политически климат версия? Защо не успя да постигне съгласие със себе си в нито една от теориите, с които го обличаха през последните петдесетина години мислители като Исайя Бърлин, Фридрих фон Хайек, Реймон Арон, Робърт Нозик, Джон Ролс, Томас Нагел или Уил Кимлика? Защо допусна мутации както по посока на социализма, така и по посока на консерватизма?

Всеки уважаващ себе си либерал би отговорил на така поставените въпроси горе-долу по следния начин: либерализмът разполага с толкова мощен евристичен заряд, че непрекъснатото саморазвитие е един от принципите на неговото съществуване в пространството на моралните и политическите идеи. Нека приемем, че е така. Не можем обаче да не се заинтересуваме от целта на едно такова съществуване. Ако то е самоцелно, разговорът спира дотук. Но ако със своите теории либералните мислители визират нещо различно от схоластичното самодоволство, както a propos упорито твърдят, то ще им се наложи да се съгласят с Джон Кекеш, че либерализмът страда от един фундаментален дефект, а именно – вътрешна несъгласуваност. “Неговите позитивни и негативни цели са несъвместими; някои от условията, които либералите определят като необходими за добрия живот, всъщност правят живота по-лош; а много от политическите програми, целящи постигането на тези условия, пречат на добрия живот”.

И така, къде по-точно греши либерализмът? Първо, той проявява изключителен наивитет по отношение на злото и порочността, заложени у човека. Макар и да е продукт на Просвещението, “либералната вяра” предпочита да си затваря очите пред едно толкова важно постижение на просветителския разум, каквото е реализмът в описанието на човешката природа. Жреците на тази вяра бодро споделят предразсъдъка, според който увеличаването на индивидуалната автономия е винаги в ущърб на злото и порочността. Нито един от тях не си прави труда да обясни какво го кара да мисли, че е по-вероятно автономните действия да са добри, а не лоши. Нима всекидневният опит не ни показва, че на практика лошотията и пороците мотивират хората също толкова силно, колкото и добродетелите? Ако съвременните либерални мислители се откажат от “сантименталното фалшифициране на действителността”, то те трябва да признаят, че увеличаването на индивидуалната автономия отприщва в еднаква степен добродетелността и порочността. При това положение, ще им се наложи да ревизират схващанията си за човешката природа и да приемат, че намаляването на злото изисква ограничаване на индивидуалната автономия, което пък неминуемо би стеснило пространството за реализация на “добродетелния човек”.

Вторият (по реда на либералната аргументация, но не и по значимост) очевиден недостатък на либералните теории е свързан с проблема за отговорността. “Тъй като либералите приписват преобладаването на злото главно на неавтономните действия, техният политически морал е по самата си природа неспособен да се справи с преобладаването на злото и в този смисъл е несъвместим с позитивната либерална цел – да стане възможен добрият живот. Концентрирането на либералите върху погрешния въпрос – приписването на точна степен на отговорност – е отчаяно средство да се покаже, че техният политически морал е наистина загрижен за злото, но просто повечето извършители на зло не са под неговата юрисдикция”. Така теоретиците на либерализма попадат в едно същинско морално “тресавище на самопричинена неефективност”. Да се излезе от него е възможно само при условие, че политическият морал повиши своята взискателност към отговорността за неавтономните (или каузални) действия. Само така могат да се конституират и опазят граници, в които да се реализират различни разумни концепции за добър живот.

И, не на последно място, либерализмът е доста объркана идеология, що се отнася до проблемите, свързани с равенството и справедливото разпределение на ресурсите. Тази обърканост се дължи на факта, че либералните мислители по правило споделят едно егалитаристко-романтично схващане за справедливостта. Те отхвърлят понятието за справедливост, което в най-голяма степен се съгласува със здравия разум, а именно, че хората трябва да получат това, което заслужават (както в морален и юридически, така и в икономически аспект). Тяхното фоново допускане за изначалното морално равенство между хората не им позволява да излязат извън позицията, според която ако всички се раждат еднакво добри, а впоследствие едни живеят по-добре, а други – по-зле, то налице е социална несправедливост. Но от подобна позиция по никакъв начин не може да се даде смислен отговор на следния въпрос. “Защо трябва разпределението на ресурсите да става независимо от усилията на хората да ги произвеждат?”. С други думи, и тук либералите отказват да си цапат ръцете с действителността. Те предпочитат да конструират политически теории и програми въз основа на дължимото, а не на съществуващото. В този смисъл либерализмът е утопия, която в най-добрия случай успява да се скрие зад маската на “високия академизъм”, а в най-лошия се разголва в нищо незначещите постулати на либералната десница, като например формулирания от Уилям Галстон и гласящ, че либерализмът е обвързан с равенството, но се крепи на превъзходството.

От всичко казано дотук можем да заключим, че либерализмът е изключително красив като морал, но крайно объркан като теория. Това позволява на неговите критици да го определят като силно склерозирала идеология. Въпросът е дали той ще се окаже способен да излезе от тресавището на самопричинената си неефективност, без да допусне разтваряне на основните либерални ценности в термините на социоцентричното мислене, настояващо на “случайността”, “неавтономността” и “интерсубективността” на конкретната човешка индивидуалност? 

От kultura.bg

* Емил Григоров е главен асистент в Катедрата по логика, етика и естетика към Философския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски” и докторант по морална философия в Университета Лавал (Квебек – Канада). Автор е на няколко студии и статии по въпросите на аксиологията, моралната философия и социалната критика, публикувани в български и канадски периодични издания. 

** Джон Кекеш е професор по морална философия в университета Албъни (Ню Йорк) и консервативен мислител, който вярва, че лявата морална визия за обществото, даващо равна свобода, права и ресурси на всички, изразявана от поредица мислители от Русо до Джон Ролс, е пример на обикновено „самозалъгване”. 

Споделете:
Консерваторъ
Консерваторъ