Френският президент Еманюел Макрон е хвърленият камък, който раздвижи водите в иначе инертното езеро на европейската политика. За последното, разбира се, спомага провлаченото оттегляне на германския канцлер Ангела Меркел от нея, в допълнение на дистанцирането на Великобритания от Европейския съюз и резервираността към него от страна на американския президент Доналд Тръмп. За да задминеш някого по улицата, обаче не е необходимо обезателно да крачиш бързо: понякога може просто този пред теб да се движи бавно.
Падналата по лице филия и френските президенти обикновено са доказателството за това, че всъщност има такова нещо като законите на Мърфи и че те работят.
Идеологическият подход и лепването на етикети върху френския президент обаче няма да ни помогне във вникването на неговата геополитика. Как иначе да си обясним това, че либералът Макрон върви по стъпките на консерватора Тръмп? А такова съглашенство между двамата е налице в няколко базови посоки.
Първата е, че и двамата имат критично отношение към НАТО (кои са 10-те разлики между американското “obsolete”/отживелица и френското “brain death”/мозъчна смърт?). Но по отношение на Франция, това не е нещо ново (през 60-те години на миналия век под давлението на Де Гол Париж напусна обединеното военно командване на Алианса). Подхващането от страна на Макрон на идеята за европейска армия цели релативизирането на военната роля на САЩ в Европа, което автоматично ще повиши значението, което ще има Франция в едни бъдещи общи отбранителни сили на Стария континент.
Второто сходство се изразява в това, че и Макрон, и Тръмп не харесват ЕС. Разликата тук е, че Тръмп не го харесва по принцип и мисли съюза по-скоро като блоков търговски конкурент, отколкото като партньор, докато Макрон има резерви спрямо ЕС в този му вид на тромав, хлабав и дисбалансиран конгломерат от държави (оттук и федералистките идеи на френския президент).
Третото общо между двамата държавни глави е споделената им оценка, че най-голямото геополитическо предизвикателство пред ЕС и САЩ е Китай (а не Русия). Ако полето на конкуренция на Вашингтон с Пекин е преди всичко в Азия, то за Париж с китайската столица е най-вече в Африка. В случая различни национални егоизми правят така, че да има съвпадение на интересите между САЩ и Франция.
Четвъртата прилика между Макрон и Тръмп е тази, че и двамата имат националистически проекти (било с либерални, било с консервативни елементи респективно). По аналогия на “America first”, чрез която Тръмп иска да се наложи военно и търговски в отношенията с партньорите си, така “France first” е еманципаторският стремеж на Макрон да се превърне във водеща сила в рамките на ЕС.
Петото сходство между двамата президенти касае Великобритания: и Макрон, и Тръмп нямат търпение Брекзит да се случи. Тогава Вашингтон ще се опита да сключи свободно търговско споразумение с Лондон, приближавайки Обединеното кралство още по-близо до себе си. А без Великобритания в ЕС, Макрон ще получи допълнителен картбланш за налагането на федералистките си идеи спрямо съюза, като това ще бъде и възможност за възстановяването на отношенията между ЕС и Руската федерация (и за двете Лондон беше очевидна обструкция, особено след случая “Скрипал”).
Тези връзки между френския и американския президент се крепят не на нещата, които те харесват, а на тези, които не харесват. Споделената антипатия към един германски канцлер и към един китайски президент могат да направят така, че всякакви разлики между Париж и Вашингтон в политиките им от текущо естество – от климатичните промени до налагането на митата като търговски инструмент – да минат на заден план.
Но именно Русия заема основно място в геополитическата концепция на Еманюел Макрон. Френският президент работи за създаването на “мост” между Франция и Русия. Този мост има няколко цели.
Първата е да “прескочи” Германия като титуляр на отношенията между ЕС и Руската федерация.
Втората е силните икономически връзки между Берлин и Москва да бъдат компенсирани с политически такива между Париж и Кремъл. Парирана от незаобиколимото икономическо влияние, което Германия има в ЕС и което се екстраполира във вътрешно-политическо за съюза такова, Франция ще се опита да лидира външната политика на ЕС (включително и посредством странични механизми като Европейската инициатива за интервенция).
Третата цел е хвърлянето на спасителен пояс на Русия, подложена на все по-напоителните политически и икономически вълни, идващи от Китай.
Четвърта: намаляването на влиянието на САЩ върху Франция, а оттук и спрямо ЕС, с вкарването на руската карта (стар френски рефлекс, който отново става възможен след разпадането на СССР).
На този фон, вече се забелязва сътрудничество/съвпадение на интересите между Макрон и Владимир Путин в няколко ключови за Европа посоки. Едната касае казуса в Украйна, където в Нормандската група (Германия, Франция, Украйна, Русия) Париж изглежда като страната, готова да направи най-много отстъпки на Москва (следете какво ще се случи на предстоящата среща на този формат в Париж на 9-ти декември). Другата посока е девалвирането на процеса на евро-интеграция на Западните Балкани (и отказа за предоставяне на дата за преговори на Република Северна Македония и Албания). Третата се отнася към Северна Африка, където френският президент и руският му колега изработват формула на сътрудничество, виждаща се в най-чист вид в подкрепата им за либийския генерал Халифа Хафтар.
Тази реабилитация на ролята на Русия в стратегическото мислене на Европа, което е отличителната страна на външно-политическия почерк на френския президент, всъщност съответства на добре познатата московска геополитическа концепция, която предвижда “сглобяването” на руските природни ресурси с платежоспособното европейско потребление. Тази визия на Еманюел Макрон едва ли е задвижвана от алтруизъм, а по-скоро отчита неговите политически приоритети на фона на взетите предвид реалности от сцената на международните отношения.
Една такава реалност е нарастващото значение на Поднебесната империя. Френският държавен глава, идентично с Доналд Тръмп, разпознава Китай като основното геополитическо предизвикателство на 21-ви век (макар стилистиката и инструментите на двамата да са доста различни). Може би Макрон вижда противопоставянето на Китай посредством два геополитически вектора.
Първият е северен: европейско-руски. Това е по-скоро икономическа ос (симбиоза от европейски пари и руски ресурси). Оттук и желанието за реабилитация на Русия в архитектурата за сигурност от страна на Макрон. Основният проблем тук е, че покрай членството на редица държави от Европа в НАТО, същите не могат да заместят китайския пазар на руско оръжие.
Вторият е южен: американско-азиатски. Този вектор е ситуационен: може да е американско-индийски и/или САЩ – ASEAN (групата на югоизточните азиатски държави), плюс държави като Япония и Австралия. Проблемът тук е, че Доналд Тръмп маргинализира мултилатералните формати, в които САЩ участват с държавите от тази част на света. Това обаче е по-скоро военната ос (симбиоза от азиатски пари и руски и американски оръжия).
Самият китайски геополитически проект има три сериозни недостатъка и едно препятствие. Първият недостатък е, че Поднебесната империя е суровинно зависима страна (собствените находища на въглища са крайно недостатъчни, за да задвижват проекта на Пекин). Вторият е липсата на атрактивна пропаганда, годна за консумация за останалите страни от Азия (да продадеш “Китай” на съседите на Пекин е по-трудно от това да лансираш “Русия” на държавите от Източна Европа). Третият е, че въпреки прогреса във военната индустрия на Пекин китайската държава в този аспект е все още силно зависима от закупуването на руски оръжия и технология. А препятствието е еквивалентният икономически растеж на Индия (като процентно изражение, не като обем), съпроводен с принципа на паралелната дипломация на Ню Делхи (отношенията с Русия и САЩ се развиват успоредно, а не едните за сметка на другите, какъвто баланс няма във външната политика на Китай).
Адресирането на опасността от Китай френският президент вижда посредством интегрирането на Русия (а американците, както подкрепяха китайската държава срещу СССР, сега имат готовност да подкрепят Москва срещу Поднебесната империя). Имайки предвид, че Москва е един от основните източници на природни ресурси и военни технологии на Пекин, т.е. Русия стои на входа и на изхода на геополитическите амбиции на Китай, Макрон сякаш иска да натисне с пръст китайските рани, поръсвайки ги с руска сол.
С оглед на нарастващата зависимост от китайските пари и инвестиции обаче, остава открит въпросът доколко Русия притежава свободата за подобно маневриране. Понеже Пекин има и други източници за природни ресурси (Саудитска арабия, ОАЕ, Иран), а Москва не може да компенсира китайския си пазар с никой друг.
А какво означава всичко това и каква е геополитическата визия на Еманюел Макрон за България, Балканите, Източна Европа и ЕС като цяло, е въпрос, който заслужава отделно внимание.
