fbpx

Китайският вирус бе тук много преди Covid-19

Време за четене: 5 мин.

Червената лампа светеше и преди това. Но едва през 2010-та година, когато китайският брутен вътрешен продукт (БВП) задмина този на Япония, светлината вече стана толкова натрапчива, че бе трудно повече да не й се обръща внимание. Дори и по-пасивният – откъм външнополитическа заявеност – американски президент Барак Обама не можеше да пренебрегне симптомите от разрастването на най-голямата икономика в Азия. Последното провокира тогавашната американска администрация да обоснове концепция за засилването на влиянието на САЩ в Индийския и Тихия океан (така наречения Pivot to Asia).

Споменатата концепция, иначе включваща в себе си широк спектър от инструменти – от увеличаването на военното присъствие на Вашингтон до създаването на Транстихоокеанско партньорство (ТТП), обаче не даде резултат: в началото на 2017-та година, когато Барак Обама напусна Белия дом, Китай бе по-силен, отколкото бе осем години по-рано.

Настоящият американски президент Доналд Тръмп, макар и сменяйки средствата, продължи да следва основната цел на външната политика на САЩ в Азия – поставянето на „обръчи“ около Китай, сдържащи движенията на Пекин. Основният въпрос обаче е какво ще види сегашният ръководител на Белия дом, когато приключи с президентството си: по-силен или по-слаб Китай.

Но последните две американски администрации – друг е въпросът колко успешно – поне опитваха да адресират опасността, която идва от Пекин. На този фон Европа и Европейския съюз (ЕС) дълго време отказваха да свалят розовите очила по отношение на Китай.

Сигналната светлина от червената лампа обаче в крайна сметка проби и през стъклата на европейския оптимизъм. Нека бъде ясно, че ЕС все още не е свалил розовите очила, но съюзът усеща, че нещо дразни зеницата му и това неудобство идва от Пекин. Постепенно европейските отношения с Китай започват да бъдат осмисляни и под друг дискурс: като проблемни. При това по специфичен начин: Пекин най-общо бива осъзнаван (1) като вътрешен проблем за Германия и (2) като външен проблем за Франция.

Китай бе възприет като вътрешен за Германия проблем, когато, чисто и просто, китайски инвеститори придобиха дялове от стратегически производства в Германия (от Keller und Knappich Augsburg, занимаващи се с индустриална автоматика и роботика, до самата Deutsche Bank). Последното провокира намеса от страна на федералното правителство през 2018-та година, когато под негово давление бе променен ресорен закон, така че – с претекста за „публичен интерес“ – германското правителство да може да преустановява сделки, в които не-европейски инвеститор получава повече от 10% собственост в дадена местна компания.

Оттогава германците започнаха да говорят по-силно и по-критично спрямо китайската политика на „широките джобове“ в две основни посоки. Едната, че китайските инвестиции се правят от дружества, които се субсидират от правителството в Пекин (т.е. получават държавна подкрепа, което поставя европейските им аналози в неравностойно положение). Втората, че Китай не действа реципрочно, продължавайки да ограничава достъпа на европейски инвеститори до икономиката му (т.е. Пекин не спазва правилата на играта).

Междувременно Пекин бе осмислен и като външен проблем за Франция. Това стана, когато Париж просто осъзна, че губи влияние и позиции в близки до себе си държави от Африка (а това не е маловажно за французите, защото в тяхната геополитическа доктрина Черният континент е един от двата има бъбрека), за сметка на нарастващите възможности на Китай там. Особено болезнено за президента и правителството в Елисейския дворец бе това, че Пекин изпревари Париж като основен търговски партньор за стоки на редица държави от бившите френски колонии (Буркина Фасо, Того, Камерун и т.н.). Т.е. когато погледне в задния си двор, Франция все по-често вижда Китай.

А към тази тенденция на засилване на влиянието на Китай в бившите колонии (и не само) на Франция в Африка, президентът Емануел Макрон трябваше да преживее и унижението от 2018-та година, когато китайският му колега Си Дзинпин му постави ултиматум. Той се състоеше в искането за премахването на френския постколониален режим върху държавите от зоната на CFA франк-валутата (за да може Китай да не среща обструкции в търговията си с тези държави, които действително са затруднени да водят нормални икономически отношения с трети страни поради зависимостта си от френските регулации и френската национална банка).

По този начин, отчитайки и окомплектовайки германския вътрешен проблем с френския външен такъв, ЕС постепенно започва да променя отношението си към Китай: икономическите релации с Пекин започват да бъдат мислени през призмата на конкурентната сигурност (това значи, че сигурността на Китай не означава непременно сигурност на ЕС и че Брюксел и Пекин са по-скоро конкуренти, отколкото партньори). Отражение на тази зараждаща се менталност в ЕС виждаме да бъде отразявана и в някои от неговите документи (например, EU-China – A strategic outlook, където Китай е определен като „икономически конкурент“ и като „органически съперник“).

Именно през призмата на конкурентната сигурност трябва да бъдат мислени и двете основни китайски инициативи, които касаят Европа: форматът 16+1 и Новият път на коприната.

Форматът 16+1 (Китай и държавите от Централна и Източна Европа) искаше да приложи опита на Пекин в неговата дипломация на дълговата задлъжнялост (Debt-Trap Diplomacy) – т.е. отпускане на кредити и добиване на собственост или дългосрочен лизинг срещу невъзможността на тези кредити да бъдат обслужвани – спрямо държави като Шри Ланка, Малайзия и Индонезия, но този път срещу страните от централната и източна част на Стария континент.

Новият път на коприната (НПК) пък си остава китайско-центричен проект, чиято цел е да обслужва преди всичко интересите на Пекин, а не споделени такива. С НПК всъщност Китай чертае в 21-ви век новите си, по-широки граници. ЕС трябва да помисли добре дали да участва в нещо, което може да го превърне в „апендикс към Евразия“ (по Хенри Кисинджър).

Още повече, че отношението към НПК може да допринесе за задълбочаването и на без това съществуващите разломи в рамките на ЕС (когато става дума за инвестиции от Пекин, Рим и Атина пускат протяжно ухо, пред което иначе дългият нос на Пинокио е просто маргинален размер). Не на последно място, тази китайска инициатива вероятно ще допринесе за увеличаването на отрицателния търговски баланс на ЕС с Китай. А поради подобни съображения ЕС би трябвало да е мотивиран да не оставя само на хартия подписаното с Япония от края на миналата година Споразумение за партньорство за устойчива свързаност и качествена инфраструктура (EU-Japan Partnership on Sustainable Connectivity and Quality Infrastructure).

А когато говорим за конкурентната сигурност между ЕС и Китай и изграждането на 5G мрежата на Европа, то тогава червената лампа се превръща в червен прожектор.

Така или иначе, погледнат през европейските очи, Пекин постепенно спира да бъде ваксина и се превръща във вирус. При това такъв, който, за разлика от Covid – 19, е тук не от началото на годината, а много преди това.

Това, което трябва да направят европейските лидери, е, когато един ден напуснат кабинетите си, да не видят това, което видя Барак Обама.

Оригинална пубкликация


Още по темата:

Споделете чрез

Предишен

Следващ