На 11 май 2021 г. Конституционният съд се произнесе с решение, с което обяви за противоконституционни разпоредбите, въвели фигурата на „надглавния“ или „специалния“ прокурор (както станаха познати в общественото пространство), който трябваше да разследва главния прокурор и неговите заместници. По този начин един въпрос, добил особена актуалност след решението на Европейския за правата на човека от 2009 г. по делото „Колеви срещу България“, отново се върна на „кота 0“ – въпросът за отговорността на главния прокурор и неговите заместници.
Конституционният съд с почти пълно единодушие (решението е подписано с особено мнение само от Филип Димитров) посочи, че такъв нов орган на съдебната власт („специалния прокурор“) може да бъде създаден единствено чрез промяна в Конституцията.
Темата за съдебната реформа доби особена актуалност след парламентарните избори през 2014 г.
Измененията в Конституцията от 2015 г. се материализираха в изменения в Закона за съдебната власт от 2016 г., а пред 2017 г. беше проведен за първи път избор на състав на двете колегии на Висшия съдебен съвет по новите правила. И въпреки това темата остава отворена.
Първият годишен доклад по общоевропейския механизъм за върховенството на закона в ЕС посочи, че продължават да са налице предизвикателства в няколко посоки – по отношение на правните процедури във връзка с ефективната отчетност и наказателната отговорност на главния прокурор, съставът и функционирането на Висшия съдебен съвет, инспектората към Висшия съдебен съвет и др. Тези въпроси са се разглеждали не в едно или две становища на Венецианската комисия, били са обект на разгорещи дискусии в българското общество, предмет на множество публикации.
В този смисъл темата за съдебната реформа в България има един вид двустранен характер – тя вълнува както българското общество, така и европейските институции.
Обществените очаквания за нейното осъществяване вървят ръка за ръка с препоръки по линия на Европа. И съответно тя се превръща в предмет на програмите на не една ли две партии. Преди парламентарните избори на 4 април 2021 г. всички партии, които намериха място в 45-то Народно събрание, бяха заложили идеята за реформа в съдебната власт под един или друг вид в своята програма – съдилища, прокуратура, структура на Висшия съдебен съвет.
На базата на това би могло да се каже, че има определен консенсус за идеята, но до една голяма степен тя остава абстрактна – отвъд думите „съдебна реформа“, обединяващи мнозина като лозунг, съдържанието на самата реформа остава неизвестно, непонятно или в определена степен неприложимо. В този смисъл политическите субекти дават заявка, но рядко са готови за изпълнение.
Две са основните причини в тази посока. Първата е недостатъчният експертен капацитет и нежеланието да бъде ангажиран такъв. 45-то Народно събрание демонстрира точно това. С набързо написан законопроект без обществено обсъждане, консултации със заинтересовани страни, кръгли маси в магистрати, представители на академичната общност, институции и гражданското общество се тръгна в посока се пое в посока на закриване на съдилища и прокуратури. Без дори да се направи някаква обективна оценка на тяхната ефективност, дейност и т.н. Изцяло политически.
Втората причина е, че провеждането на една голяма реформа, особено в ситуацията на силно политизирано, разделено и партизирано Народно събрание, зависи от възможността да се излъчи значим консенсус между политическите сили.
Консенсусът означава дълги разговори, водене на преговори, ангажиране на чуждото мнение и в крайна сметка намиране на това, което се нарича middle ground – вариант, с който всички могат да работят. Отново, могат ли партиите в текущата обстановка да постигнат широк консенсус по значим въпрос и една реформа да бъде доведена от началото до края, след като те отказват да разговарят една с друга по елементарни и дори злободневни въпроси?
Но нека се върнем на решението на Конституционния съд, който отново, както в редица други предишни решения посочи инструментът – промяна в Конституцията. Което изисква формирането на още по-големи мнозинства на база постигнат политически консенсус. Основните въпроси, които се повдигат във връзка със съдебната реформа, са неминуемо свързано с изменение на основния закон – главен прокурор, структура и функциониране на ВСС, инспекторат, назначаване на председателите на ВКС и ВАС и др. Изниква обаче още един въпрос. Доколко е допустимо обикновено Народно събрание да прекроява Конституцията по такъв начин, без да влезе в компетенциите на Великото Народно събрание? За справка – Решение № 3 от 2003 г. на Конституционния съд тълкува обстойно правомощията на ОНС и ВНС в контекста на независимостта на съдебната власт.
Принципната позиция винаги е, че политическата воля на партиите в Народното събрание изразява настроенията на обществото в една или друга посока.
Ако осъществяването на съдебна реформа, която в крайна сметка да реши натрупалите се през годините въпроси във връзка със структурата и функционирането на съдебната власт, зависи от изменение в основния закон, а още повече от Велико Народно събрание, то е редно да се запитаме – не е ли време веднъж завинаги тази глава да бъде затворена? След като има достатъчно значим обществен резонанс и желание за това. В противен случай темата за реформата в съдебната власт не е нищо повече от реторична дъвка за политическа употреба и протакване на проблемите от година на година. А Великото Народно събрание може да реши това. Веднъж и завинаги.
Съгласно действащата конституционна уредба, обикновеното Народно събрание решава да се проведат избори за Велико Народно събрание с мнозинство от две трети от общия брой народни представители. Или 160 народни представители. Което само по себе си е внушително и трудно постижимо мнозинство в условията на поляризирана политическа обстановка. Но би било правилен ход. Тъй като дава възможността въпросите, относими към реформата на съдебната власт, да получат своето решение трайно, по конституционносъобразен начин и в съответствие с очакванията на обществото. Отново, в противен случай „съдебната реформа“ няма да бъде нищо друго освен политически шум по медиите и законодателни изменения „на парче“, които така и не постигат крайната си цел.
