Забраната на Airbnb ще е предателство не само към развитието на бизнеса, но и към младите хора – създават се предпоставки за картелиране и убиване на конкуренцията.
„Не е престъпление да си невеж по икономика, която в края на краищата е специализирана наука, но е напълно безотговорно да си невеж по икономика и да имаш гласовито становище по икономическите теми“.
Тези думи са на гениалния икономист Мъри Ротбард, който през по-голямата част от 20-и век се бори със засилващите се леви икономически илюзии в САЩ, довели до не една и две икономически кризи.
Същите думи са и напълно актуални за продължаващите вече години наред опити на редица депутати от българския парламент да се борят срещу икономиката на споделянето, peer-to-peer бизнесите и дигиталните иновации.
Борба, зад която според мен стоят добри намерения и искрени помисли, но и едно тотално неразбиране какво точно представляват и как функционират платформи като Airbnb, Uber, Kickstarter, Neighbor, Lyft, TaskRabbit, Deliveroo и т.н.
Промените в Закона за туризма, които законодателите прокарват тихомълком между първо и второ четене в пленарна зала, ще доведат до огромни негативни последици върху туристическия бизнес в България и ще лишат потребителите от една услуга, която те сами са преценили, че е достатъчно качествена и по техния джоб. Предвидените изменения като задължителна регистрация, категоризация (за която уж беше даден заден ход) и при системно нарушаване на правилата отговорност да носят самите платформи, показва не просто икономически и правен абсурд, но и едно дълбоко неразбиране как функционира споделената икономика – най-бързо нарастващият и популярен начин за правене на бизнес по цял свят.
Споделената икономика преди всичко е икономика на сближаването между ползващия и предлагащия услугите. Споделянето е функция, която гарантира ефективност, бързина и осигурява една по-близка връзка между потребителя и бизнеса, което неизбежно води до сближаване на този потребяващ една стока или услуга и собственикът на въпросните.
Това сближаване по естествен начин изхвърля нуждата от посредници – няма нужда от диспечери на автомобили и тротинетки, няма нужда от ведомствени сервизи, няма нужда от големи лизингови компании, няма нужда от туроператори и туристически агенти, няма нужда от централизирани фасилити мениджъри, няма нужда, ако щете, от централизирано почистване или централизирана рецепция.
Има само един предлагащ услуга и един търсещ услуга. Системата на референции и външното оценяване от потребители, която присъства във всяка една подобна платформа, гарантира, че споделената икономика има капацитет и техническите средства да се саморегулира, що се касае до качеството и сигурността на услугата.
Забелязали ли сте и че недоволните потребители от една услуга на AirBnb не насочват гнева и недоволството си към съответната държава като туристическа дестинация или към самата платформа, а към съответния собственик, който е виновен за неприятното изживяване, предлагайки им подвеждаща или нискокачествена услуга? Такъв тип саморегулиране не може да бъде намерен в традиционния хотелиерски бизнес, където държавата чрез куп вече остарели и ненужни регулации предоставя невъзможни гаранции за качество, чието неизпълнение насочва гнева на потребителите към самата държава и дори народ.
От икономическа гледна точка, това екстернализира финансовите разходи и загуби на конкретен предприемач, а държавата се явява солидарно отговорна за въпросния провал, заради ръководната си роля. Този модел е точната противоположност на философията за ефективни регулации, където държава гарантира свобода на действие и равнопоставеност пред закона на икономическите агенти, а те поемат сами управлението на целия бизнес и отговорността от всеки риск, свързан с извършването на въпросната дейност. Накратко, с предвидените промени в Закона за туризма, държавата вместо да попречи на един предприемач да прехвърли загубите си върху обществото, тя ги прехвърля доброволно и принудително, което е парадоксално.
Борещите сe срещу икономиката на споделянето и peer-to-peer отношенията почти винаги имат няколко аргумента, които са логически абсурдни сами по себе си:
1. Регулациите трябва да важат за всички: Това е така. Трябва да има еднакви правила за всички участници на един пазар, но защо регулациите трябва сами по себе си да бъдат самоцелни, а да не се фокусират върху интереса и добруването на потребителите? Ако една свободна и саморегулираща се пазарна система работи ефективно и съвсем закономерно измества една регулирана такава, трябва да се помисли дали не е по-добре да се отслаби регулаторната тежест върху втората, вместо тотално да се унищожи бизнес моделът на първата и да се принуди да се адаптира към някаква абстрактни и морално остарели правила?
2. Да извадим бизнеса „на светло“: Обвиненията за неплащане на данъци удобно не отчитат, че AirBnB и Uber не могат да носят отговорност за финансовия и административен контрол върху извършващите дейност, а именно потребителите, които ползват платформите за своите начинания. Задължение на държавата е дължимите данъци и такси да бъдат събирани от компетентните държавни органи. От друга страна, идеята, че извършващите дейност чрез въпросните платформи са по-облагодетелствани от данъчна гледна точка е илюзия. Съответните агенти дължат данъци на територията на България – ДДС, имуществени данъци за сградите, данъци за превозните средства, данък общ доход или съответно корпоративен данък, местни данъци и т.н.
Противоположно на тях хотелиерският бранш се възползва от преференциална ставка за ДДС от 7%. Ако основният аргумент на законодателите са подозренията, че част от тези данъци не се плащат, то следва да се концентрират върху ефективното събиране и активната дейност на компетентните органи като НАП и общините, а не да регулират или забраняват цял икономически сектор, защото данъчните са неспособни или нежелаещи да съберат съответния данък.
3. Да защитим конкуренцията: Защитата на конкуренцията е една от най-сложните сфери на правото. Комплексността на дигиталната икономика усложнява този процес, а самата концепция за пазар и дейност често е обект на спорове между юристи и икономисти. Истината е, че може да се спори дали хотелиерският бранш и платформите за краткосрочен наем функционират в един пазар. Има разминаване в профила на потребителите – докато хотелите привличат хора за ваканции и пътуващите по бизнес и работа, Airbnb се използва от сравнително млади туристи, които искат да отскочат за няколко дни до някоя близка дестинация и да открият нови места. Споделената икономика е гарант за липса на монополизация на един пазар, а в допълнение и променя взаимоотношенията между клиент и бизнес, адаптирайки стари бизнеси и стари пазари към нови технологии, които до голяма степен служат в интерес на клиента. Опитите да се защитят хотелите от AirBnb и таксиджиите от Uber всъщност не защитават конкуренцията и равнопоставеността, а ограничават новите бизнес модели на пазара и създават предпоставки за картелиране и убиване на конкуренцията.
В чисто човешки план, идеята да се ограничи достъпа на всички българи до AirBnb, Booking.com, а впоследствие и до самия Facebook (в чийто пазар има също предлагане на имоти), в случай на системни нарушения, би било предателство най-вече към младите хора в България, като те са основните потребители на тези услуги. На второ място ще е и жесток удар върху малкия бизнес, за сметка на интересите на едрия капитал.
Всъщност, как младите българи ще използват възможностите за евтино пътуване и отсядане, за да опознаят света, когато им бъде отнета възможността да резервират апартаменти и стаи от територията на България?
Колко още социални мрежи и модерни начини за комуникация, които ще се появят за в бъдеще ще бъдат забранени от българските институции като странични жертви на недомислени законодателни рамки и под претекст, че се предпазват интересите на обществото?
