Кой каза, че сме политически грамотни е просто провокация, която цели да ни накара да помислим за нивото на политическата ни култура. Това осмисляне е важно, преди да поставяме теми като тези за мажоритарната система, задължителното гласуване, референдумът, промяната на Конституцията и ред други. Напоследък сме свидетели на едно свръх вълнение от страна на медиите и политиците, не мога да преценя до каква степен и на гражданите (като изключвам тези, които имат пряк интерес) по горе посочените въпроси. Готови ли сме обаче за подобен дебат, дебат между добре осведомени граждани и сравнително подготвени политици?
Близката ни история показва, че политиците нямат интерес от въвеждането на конституционни или други реформи, които дават повече глас на гражданите, както и гражданите често демонстрират слаба заинтересованост по въпроси от съществена важност.
Защо това се случва?
Заради политиците: години наред политическият елит не изпълнява базовата си функция – да информира и ограмотява политически българското общество. Наред с това отказва да модернизира образователната система и да извади българските млади хора от водещите места в класациите по функционална неграмотност.
Заради самите нас: разбира се причините за ниската степен на политическа култура можем да търсим и в семейството, институциите и медиите, можем да ги открием и в травмите от комунизма, които отчуждават хиляди български граждани от политиката, но не можем да ги освободим от персоналната отговорност, която всеки от нас носи.
Какво означава политическа култура и как влияе на демокрацията?
Политическата култура е най-общо казано комплекс от множество съставни елементи като политическото съзнание, политическите убеждения, политическите цели и ориентации, символите на политическата система и ред други периферни въздействия, които се възпитават и често се предават от поколение на поколение.
Десетките изследвания и анализи по въпроса за политическата култура у нас показват, че доминиращата политическа култура е поданическата политическа култура, а най-слабо изразена е участническата политическа култура. Обикновено се смята, че нивото на демокрация е най-високо, там където преобладава участническата политическа култура.
Поданическата политическа култура е низ от различни разбирания за политиката от чисто пораженческото схващане, че каквото е писано това ще стане и каквото и да правим, нищо няма да се промени, до чисто безотговорното отношение към политиката. В този случай политическата култура се определя от начина на живот, където политическите предпочитания се образуват или под въздействието на институциите, или чрез натрупания индивидуален политически опит.
Различни социологически изследвания показват, че хората не живеят много добре, понякога дори трудно задоволяват базовите си нужди. В този смисъл бихме могли да си обясним чувството на тревожност, безсилие и отказ от занимания с политика. Представители на политическата култура на поданика можем да срещнем при по-необразованите, по-бедните и не само, както и при по-възрастното поколение.
Е, ако приемем тази хипотеза за вярна, където поданическото мислене е най-разпространено, то как да очакваме отговорен и премислен избор при евентуално въвеждане на мажоритарна система и задължително гласуване? Към мажоритарната система в чистия й вид имам резерви, защото смятам, че при системи, в които има традиционно силни партии, отново водещ елемент ще бъдат не личните качества на кандидата, а неговата партийна принадлежност. Мажоритарната система може да изхвърли по-малките партии от парламента или в нашия случай да доведе до битка предимно между ГЕРБ, БСП и ДПС. (Иван Стамболов има добра статия по въпроса „Утописти мажоритаристи“) Към задължителното гласуване, макар да имам своите страхове, бих предложила и образователен ценз или поне завършен осми клас, както и ясни финансови санкции при отказ от гласуване.
Най-слабо изразената политическа култура на участието се открива по-често при социални групи (по-млади и на средна възраст) с висше образование или студенти, бизнесмени, експерти и др. Интересно е да се отбележи, че политиката е важна за образованите, но те често не гласуват, както ясно се вижда в едно мащабно изследване на Антоний Тодоров.
Когато говорим за участническа политическа култура, трябва да сме наясно, че тя се състои от различни субкултури. Напоследък сме свидетели на зараждаща се култура на протеста предимно в София и големите градове, което ни кара да говорим за „пробуждане на гражданското общество“, но струва ми се, че тази хипотеза е твърде смела и не бива прекалено да ни ентусиазира. При протестната политическа култура се наблюдава протестът, като предпочитана форма на участие, но не непременно високо разбиране за политиката и нейните публични актьори. Протестът е новото място за „по бира“, „приятни разговори с приятели“ и „ентъртеймънт“, макар подобни констатации да доминират има и други, които са политически обосновани.
Наред с културата на протеста върви и глобалната културна на Интернет, където интернет мрежите са се превърнали в мощен социализиращ фактор. Формират се ад хок групи по конкретен проблем, създават се он-лайн общности, подписват се електронни петиции и подписки, политическата блогосфера – формира мнение, протестът придобива и нови форми като flash mob, sit in, окупирай, графити култура и др. Това е нова култура на участието, чиито основен инструмент са социалните мрежи, можем да я наречем дигитална политическа култура или интернет политическа култура.
От този кратък анализ на политическата култура виждаме, че политическото дистанциране е по-голямо от политическото ангажиране и участие, което поставя нов въпрос за разглеждане: Референдумът защо?
В заключение ще кажа, че доминиращата слаба политическа грамотност, чувството за безпомощност и постоянна тревожност у българските граждани, води до отказ от занимания с политика, а колкото повече се засилва нежеланието за политическа ангажираност, толкова повече дефекти се разкриват пред качеството на демокрацията.
Истинската демокрацията е възможна там, където има добре образовани и информирани граждани.
