Константин Вълков, програмен директор на Дарик радио
Всеки изминал ден поднася доказателства за важността на политическата класа, онази върхушка, която се подвизава на бул. „Дондуков” и управлява. Управлява както намери за добре.
Принципно в един идеален свят за креслото на управляващия се бият реални конкуренти, със сравнително равни способности. По-добрият печели, след това се очаква и управляваните от него да спечелят. Защото той е по-добрият и ще създава по-добри неща за тях, управляваните.
След това друг става по-добър, печели на свой ред, а поданиците пак печелят. И така Земята се върти, кръговратът работи
Битката за първото място понякога е безмилостно жестока, дето вика поетът. Някои от лидерите действат по старата максима на Чингис хан, че “не е достатъчно аз да успея, но и другите трябва да се провалят.” И тоя метод не е чак толкова лош. В повечето случаи поданиците пак печелят от това съревнование по върховете.
Извън политическия и обществен живот, съревнованието между конкуренти също дава по-добри продукти/услуги на консуматорите. Година преди да си отиде, Стив Джобс представил план за развитието на Apple. Първа точка в него – “свещена война с Google”. Чингис Хан действал така през 13-и век, а ето че седем века по-късно plus ça change, plus c’est la même chose. Но това е лидерството. Имаш истински съперник и водиш “свещена война” с него. Защото искаш да си по-добър. Кой печели? Печелиш ти, като победител, но и консуматорите, защото получават по-доброто.
В България не съществуват подобни примери, камо ли подобни лидери
Първенците тук не се борят срещу опонентите си, за да останат първи; да докажат на своите хора (техните гласоподаватели), че са по-добри; мотивация няма, защото няма истински конкуренти.
Как въобще да има гонитба за първото място като основните играчи са родени от една и съща майка? Те не са истински конкуренти, бащите им са различни, ала майката е една. Как очаквате, че ще се бият с другите?
В България няма истинско политическо противопоставяне. В България няма съревнование между талантливи съперници, от което поданиците печелят. Няма я тази битка за първото място, която води до прогрес и прави света по-добро място. Погледнете какво се случва в спорта, например. Проучване на American Journal of Psychology още в далечната 1898 година доказало, че велосипедистите достигат по-високи скорости, състезавайки се с талантливи съперници, а не като гонят време по часовник, въртейки педалите сами.
Накъде бия? Искам да подскажа, че на всички е ясно колко театрално е политическото съревнование в България. Основните играчи, очевидно отгледани от една майка, водят някакъв изкуствен бой помежду си. Мачът е предварително уговорен и свирен. Когато с години трябва да заблуждаваш зрителите (разбирай – гласоподавателите), че всъщност риташ политическата топка без да се преструваш, идва ден, в който цялата схема на черното тото лъсва. Този ден е ужасен, завесата пада, публиката е излъгана. Гледате световното за буфосинхронисти, дами и господа, прекрасно ще различавате екипите на двата отбора на чернобелите си телевизори.
Проблемът на страната е, че няма политически лидер, роден и отгледан от друга майка
Как да има ефективна битка за политическо надмощие като догановци, местановци, барековци, станишевци, борисовци, кобурги, първановци, сидеровци, василевци, пеевскоподобни и всички останали излизат от един корем, сучат от двете цици, търсят вниманието на тия две цици, които навярно обитават един и същ сарай и т.н.? Кой е този, който ще ги стимулира да се развият политически, да дръпнат с нова политическа идея, да работят повече? Карат се помежду си, днес едните цоцат от циците, утре ще са другите, ама тия цици са все ония цици.
Спокойно. Не е толкова страшно. Не бива да ви наляга пълна депресия, тунелите са измислени така, че в края има светлина. През определени исторически периоди скарването за ония цици става толкова яко, че сучещите господа сами се провалят, самоизяждат, саморазкъсват и загиват в приятелски огън. Нищо, че нямат реален враг.
Светът е измислен така, иначе нямаше да оцелее. Рано или късно, дай Боже по-рано, въпросният Бог, който е на небето, дава шанс един реален враг да бъде роден, да бъде отгледан, за да може равновесието в природата да се възстанови.
Шансът се появява на много места в природата. От време на време. В спортният случай се ражда нов талант, който кара всички останали да са по-добри, руши хегемонията на определени нации, отбори и т.н. В автомобилния случай срещу Ферари се изправя Ламборгини (знаете историята – Феручо Ламборгини се оплакал на Енцо Ферари, че ферарито му не работи както трябва, а Енцо му теглил една и му казал да си направи собствена кола като е толкова важен; Феручо пък взел, че си направил) . В политическия български случай от време на време идва времето на служебния премиер.
Шансът е шанс, защото се дава, за да се възползваш от него. Сега шансът е у Плевнелиев. За втори път
Това е шансът на България. Друг играч да поразтупа прашасалия политически килим, който не е чистен от строежа на Партийния дом.
Служебният премиер понякога има чисто служебна роля. Ако страната не е съвсем прецакана, той се захваща с подготовката на предстоящите избори. И не си ръга носа там, където не му е работата.
Но тъй като и безброй избори в България не могат да извадят страната от пълната безизходица и депресия, българският служебен премиер (особено сега) има ключова роля. В ситуацията като тази, фигурата на силен служебен премиер, който да покаже какво трябва и какво не трябва да се прави, като заемаш първи пост на бул. Дондуков, е от свръхважно значение.
Качественият служебен премиер би могъл да създаде изцяло нова политическа реалност, да върне вярата в демократичния модел и да съживи политическата система, оставена на командно дишане.
Плевнелиев, технократ и инженер, който заяви, че е готов да инженерства в съставянето на няколко служебни кабинета, днес има най-тежката задача в модерната българска история. Да посочи премиер, който връща цяла една страна в играта, нищо че е получила серия от червени картони и е поставена на колене.
За да бъдем откровени, от спряганите до този момент имена няма подходяща личност, която да свърши тази работа. За да бъдем докрай откровени, предишният служебен премиер също няма как да свърши работа. Така или иначе, ако потърсим името “Марин Райков” в собствената си памет, единственото, което излиза е Костинброд и иновационната HR схема “Назначи-се-сам”. Нищо повече.
България има отчаяна необходимост от много силен служебен премиер, който бързо да спечели войната, която кипи във всяка институция, във всяка частица от т.нар. българска държава, на всяка пряка. После трябва да спечели и мира в същата тази държава. И едва след това да проведе честни избори.
В България днес тиктака часовников механизъм. Времето изтича, а много скоро местонахождението на бомбата ще бъде в президентството. Росен Плевнелиев трябва да избере премиер, който ще натисне уверено циферблата, уцели пин кода и спаси страната от самовзривяване. Няма съмнение, че в главата на президента има по-скоро добри намерения за избора на служебен премиер, но и Германия е била бременна с добри намерения, пък се родил Третият райх.
И тъй като рискувам да попадна в графата “и този дава акъл, а не дава конкретни предложения”, ето ги:
Моделът на следващото служебно правителство трябва да бъде следния – изключително жилав, непоколебим и опитен служебен премиер плюс най-добрия чужд съветник, който страната може да си позволи.
Въпросният съветник се казва Матю Пигас, лошото дете на френската финансова система, който има отвратителен музикален вкус (точно като премиера, който ще предложа), но ужасно добър капацитет за оправяне на държави, които хем са изпаднали във финансова криза, хем са в депресия. Той има опит във всичко, което се случва днес в България – контрол над медиите, корупция, финансова нестабилност, липса на бъдеще, унили жители, оклюмала държава. Нещо повече – съвсем не е учтив, често арогантен и избухлив.
Въпросният служебен премиер се казва Иван Костов.
(сега пребройте до десет преди да избухнете)
От webcafe.bg
