Колко справедливо е Парижкото споразумение за климата?

Тръмп заяви, че ще оттегли САЩ от Парижкото споразумение за климата, защото то не е справедливо и трябва да бъде предоговорено. Охулиха го. На срещата на Г-20 обаче и Ердоган заплаши, че няма да го ратифицира. Последното беше връх на дипломатическата наглост, на която медиите не обърнаха голямо внимание, а тя доста добре отразява абсурдността на споразумението. Едно бързо сравнение между Турция и България го онагледява прекрасно.

През 2015 г. Турция емитира 357 млн. т. СО2 (от изгаряне на горива и индустриални процеси, данни от EDGAR). Това е 7 пъти повече от България и я поставя на 3-то място в Европа след Германия и Великобритания и пред Италия и Франция. Въглеродните й емисии скачат със 132% от 1990 г. до днес, като в последните 10 г. не се наблюдава забавяне на този ръст. Турция е по-богата от България – през 2016 г. има с около 20% по-висок БВП/човек.

През 2015 г. България емитира 53 млн. т. СО2, което е с 34% по-малко от 1990 г. (>45% по-малко от пика на емисиите през 1986 г.). Спадът се случва в периода до 2002 г., като оттогава емисиите на България са стабилни с тенденция на леко покачване, която е характерна за комбинацията от икономически ръст и затваряне на ядрени реактори. България има да догонва не само ЕС, но и Турция в икономически план, тоест тя неизбежно ще има нужда от повече възможности за развитие.

Горните факти правят сравнението между Парижките ангажименти на двете страни особено интересно. Турция се е ангажирала с невероятно „амбициозната“ цел да увеличи СО2 емисиите си само с до 97% (тоест да ги удвои) в периода 2012-2030 г. Турция има 67 работещи, 6 в строеж и 73 планирани енергийни блока във въглищни централи. Другояче казано, тя изобщо не възнамерява да се ограничава по никакъв начин.

Като страна-членка на ЕС, България обаче няма право на собствено мнение (или поне така се държи) по въпроса, а Брюксел иска ЕС да постигне цел от -40% от 1990 до 2030 г. За да се постигне това, трябва: 1) централите и тежката индустрия в рамките на Европейската схема за търговия с емисии да намалят емисиите си с 43% в периода 2005-2030 г. и 2) всички други сектори – със средно 30%. България е постигнала договореност за изменение с 0% по втора точка, тоест ние де-факто сме заложили нулево увеличение на транспорта, а уж искаме бърз икономически растеж!? По-шокираща е обаче първа точка, която обрича единственият ни значим местен енергиен ресурс – лигнитните въглища – на изоставяне. Защото освен централите на Ковачки, ще трябва да закрием ТЕЦ-ове в Маришкия басейн. Последното вече стана неизбежно с приемането на новите изисквания за емисии на серни оксиди, които правят използването на българския лигнит за електропроизводство икономически неизгодно. А ако случайно някой голям инвеститор с енергоемко производство почука на вратата, му казваме да си опита късмета в Турция – там ще има евтин ток.

Не стига това, но наглостта на Ердоган отива дори по-далеч. Той изисква Турция да бъде третирана като „развиваща се“ страна и да бъде нетен бенефициент от Глобалния климатичен фонд, тоест да получава пари от страни като България, за да постига климатичните си „цели“ и да се „адаптира“ към изменението на климата.

В резюме: Имаме две съседни страни. Първата вече емитира 7 пъти повече и е с 20% по-богата от втората, но държи да бъде смятана за бедна и нуждаеща се от развитие и няма никакво намерение да се ограничава по някакъв начин. Втората е постигнала огромно намаление на емисиите си, има нужда да догонва икономически, но й се налага да се ограничава още повече в бъдеще. Политическият лидер на първата има наглостта да негодува и иска още отстъпки, а във втората цари неловко мълчание!?

Може би трябва да разширим въпроса: Колко справедливо е Парижкото споразумение за климата, кой е прецакан и защо България си трае?

Оригинална публикация

Споделете:
Боян Рашев
Боян Рашев

Боян Рашев e един от водещите експерти по управление на околната среда в България. От 2007 г. е управляващ партньор в denkstatt – консултантска компания, която помага на бизнеса да управлява въздействието си върху природния и социалния капитал.
Професионалната му експертиза е в сферата на устойчивото развитие, управление на околната среда, остойностяване на екосистемни услуги, кръгова икономика, качество на въздуха, управление на природните ресурси.
Има бакалавърска и магистърска степен по "Управление на околната среда и ресурсите" от Бранденбургския технически университет в Котбус, Германия. Учил също в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Университета за природни науки и науки за живота във Виена и Централния университет на Венецуела в Каракас. През 2012 г. е финалист националния конкурс за млади бизнес лидери Next Generation.