Една вредна тенденция се налага в последно време в общественото пространство – „пакетирането“ на позиции по различни казуси и внушаването на взаимовръзка между тях. Конкретно става дума за внушенията в стил „тези, които сега настояват България да изпрати военна помощ на Украйна, са същите, които са против ветото спрямо РСМ, преди това агитираха за масова ковид ваксинация/локдауни, подкрепят „Зелената сделка“ и настояваха България да приеме Истанбуската конвенция.“.
Със сигурност има хора, чиито мнения съвпадат с всичко описано. И не е трудно да бъдат намерени – достатъчно е да се разгледат профилните им рамки във Фейсбук (сега и в близкото минало). Част от тези позиции вероятно са автентични, други – може би грантово мотивирани. Това обаче се използва (къде неволно, къде умишлено) като аргумент в обратната посока – „виждате ли кои и какви са тия, дето подкрепят Украйна“. И се внушава на „мълчаливото мнозинство“, че това е грешната позиция. Както се правеше и с ковид ваксините, впрочем.
Периодично се появяват теми, които разделят обществото, но истинският маркер чия страна да вземем трябва да бъде националният интерес, а не кой каква позиция е защитавал предния път. Напълно възможно е един и същи човек (или група от хора) веднъж да е бил на правилната позиция, а после – на грешната (и обратно). И няма нужда да търсим конспирации – мнозинството от гражданите решават според емоции, а не след трезв анализ. Независимо на коя страна застават.
Затова представям на вашето внимание резюмирано описание на интересите на България в посочените казуси. Трезво, без емоции.
Войната в Украйна:
Подкрепа за Украйна, поради простата причина, че интересът на България е военните действия да са колкото се може по-далеч от нашите граници. Една армия (руската) напредва към нас, а друга (украинската) е застанала на пътя ѝ и воюва срещу първата. Логично е да ѝ помогнем, за да не се пренесе войната тук. Чак след това идват фактори като Путин, Зеленски, Буча, батальон „Азов“ и т.н.
По принцип, най-добре за България е войната да спре, но ако резултатът е окупация на цяла Украйна, нещата не биха изглеждали добре. Историята сочи, че през Втората световна война, след като “Червената армия” изтласква войските на Оста извън територията на Съветски съюз (днешни Украйна и Молдова), следва нахлуване в Румъния. А после – и у нас…
Ветото спрямо Република Северна Македония:
Засега да не се вдига. По-нататък може би, но само след като Скопие изпълни някои наши условия. Тезата, че ветото вреди на България (изолация по темата в ЕС, пропускане на икономически възможности) издиша, защото: 1. Изолацията се дължи не на ветото, а на неуспеха ни да привлечем симпатиите на ЕС по темата. 2. Членството в даден съюз може да стимулира икономическите отношения между две държави, но изобщо не е задължително условие. По-скоро засилването на икономическите връзки може да подобри междудържавните отношения, а оттам и да трасира пътя на Скопие към Брюксел.
Любопитен факт: ветото в момента защитава и общоевропейския интерес. В сегашния си вид РСМ би била „троянски кон“ на Белград (а оттам и на Москва и Пекин) в ЕС. Последното, от което Евросъюзът има нужда, е да бъде инфилтриран от удбащина и югоносталгизъм. В Брюксел обаче явно не си дават сметка за това (или не му отдават значение). Не, че е изненада, предвид състоянието на доминиращата европейска политическа мисъл през последните години…
Ковид ваксинацията:
Нивата ѝ у нас трябва да се повишат (разбира се, с цел повишаване на имунитета, а не „ваксинация заради самата ваксинация“). Краят на пандемията не е сигурно, че се вижда, а не знаем какво ни чака идния есенно-зимен сезон. По темата е говорено и писано много. Важно е да се обърне внимание, че ваксините и „естественият имунитет“ не се конфронтират – най-добре е да ги имаш и двете. Но е по-добре първо да се ваксинираш и после да се заразиш, отколкото обратното.
„Зелената сделка“:
Адски вредна за България (и за Европа като цяло). Покрай войната в Украйна и засиленото напрежение с Русия, това сякаш става все по-видно. А основният аргумент е, че преминаването към ВЕИ и “нисковъглеродна икономика” би трябвало да е естествен процес, който стъпва върху научните открития и икономическите ползи, а не да е форсирано с чиновнически директиви. Нещо подобно бе опитано по-рано в социалистическия лагер. Резултатът го знаем
Истанбулската конвенция:
Реалностите сочат, че тя не води до намаляване на насилието спрямо жените. В държави, които не само са я ратифицирали, а и по принцип ги възприемаме като „добър пример“, се оказва, че нивата на насилие са по-високи, отколкото при нас. Съвсем случайно, това са страни, които охотно приемат масова миграция от Африка и Близкия изток…
Някои текстове на конвенцията може би са полезни, но в дългосрочен план няма как да решат проблема. На практика, ИК вреди на жените. Един начин за справяне с домашното насилие е промяна на обществените нагласи – насилието от мъж към жена да бъде социално неприемливо и даже стигматизирано. Това е възможно, ако в училище започне да се преподава предмет „Етикет и обноски“ – момчетата се учат да бъдат кавалери, момичетата се учат да бъдат дами. Но конвенцията не просто пречи, а настоява за точно обратното.
(На пръв поглед темата изглежда остаряла, но в действителност задокеанският натиск продължава – в българското Министерство на правосъдието периодично пристигат запитвания в стил „какво направихте, за да заобиколите решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция?“).
В половината от случаите компасът на българските интереси сочи „на запад“, а в другата половина – „на изток“. Но не това е най-важното.
Изключително незряло е да формираш мнението си като отрицание на позицията на онези, които по една или друга причина не харесваш (и те е страх да не те асоциират с тях). Една позиция е правилна или грешна, ако тя съвпада или не с националния интерес. А не според това кой я защитава – у нас, или навън.
