Компроматът

Компроматът е истина. Когато е лъжа, се нарича клевета. Терминът влезе в употреба още през първите години на демокрацията, което ни кара да подозираме, че компроматът се ражда в същия момент, в който общественото мнение започва да има някакво значение. Когато общественото мнение нямаше значение, тогава не бяха компромати, а доноси. Съсипваха хора с доноси. Докато компроматът е публичен и прилича на покана за линч, то доносът е интимен, често дори анонимен, подписан със задушевното „Доброжелател“ (демек такъв, който желае добро). От своя страна компроматът е откровено зложелателен. Така злото върви с доброто. Да се чува общественото мнение безспорно е добро, защото общественото мнение, дори когато изразява заблуди, е естествен съдник. Но защо компроматът да е зло?

Илюстрация: Джорджо Тоци (1923-2011) в ролята на Дон Базилио от „Севилския бръснар“.

Сега ви моля много внимателно да вникнете в същината на проблема. А той е следният. Всеки, който прибягва до компромат, независимо че заявява, по-скоро крещи, че го прави за доброто на общността, всъщност го прави за зло – за злото на конкретен човек или група. Доброто на общността рядко го интересува. Когато компроматът алармира за нередност или скандал, той не иска да възтържествува правдата, а само да нанесе вреда на някого, да го изложи и отстрани. Компроматът заклеймява тотално, последиците от него са всеобхватни. Често обаче компрометиращото обстоятелство не е представително за личността на компрометирания. Вижте Кевин Спейси. Вижте някой безупречен шофьор на автобус, който прави една единствена катастрофа и то не задължително по негова пряка вина и тази катастрофа слага край на цялата му кариера. А можехме още доста години да имаме един безупречен шофьор на автобус.

Затова по природа компроматът е зло – защото е зло по замисъла си. Зло е, защото се стреми да причини вреда. Стреми се да причини злина, представяйки се за добрина. Най-кръвопролитните извращения в човешката история са сторени в името на доброто. Това наблюдение превръща проблема с компроматите в морален проблем. Как да похвалим някого, който си служи осъзнато и целенасочено със зло, за да причини зло!

Но ще кажете: неправдите трябва да се изобличават. Така е, трябва. „Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар“. (Мат. 18:15-17) Долавяте ли разликата между този подход и тиражирането на компромати? Заподозрял си престъпление – сезирай прокуратурата, а не излизай във вестниците да викаш: другата седмица ще сезирам прокуратурата. Кой печели от това?

Започна предизборната кампанията. На какво ли няма да станем свидетели.

Като човек с литературно мислене очаквам компроматите с леко професионално нетърпение, защото те са художествени творби, живи сюжети, интриги с главни и второстепенни герои, завръзки и развръзки, колизии и апотеози. Някои компромати приличат на пълнометражни трилъри, други са като сериали. Трети пък са като „Бързи и яростни“ – от 1 до 9 при нестихващ успех. Има по-касови и по-камерни компромати. Дебел пакет с незнайно съдържание на видео, заснето от охранителна камера, не е като шкафче с пачки и кюлчета на снимка, щракната от тайнствена елитна компаньонка. Най-малкото защото във видеото не участва лично президентът, докато на снимката е министър-председателят в целия си блясък и красота, макар и спящ. Първият компромат е като „етапна творба“ (европейска, болезнено интелектуална), а вторият – като високобюджетен „блокбъстър“. И когато Президентът реши да коментира „етапната творба“, която го засяга, не се въздържа да спомене и „блокбъстъра“: „Явно фантазиите на предишния министър-председател извират от опита му за пълнене на шкафчета с еврo и злато“, изнесено като заглавие на новина в официалния сайт на Президентството. Словото е меч, словото е бич. Така действат компроматите, така се сблъскват един с друг и през цялото време е изключително важно кой ги разпространява и кой застава зад тях с авторитета си. И още една тяхна важна особеност: когато компроматите са за противника, те са „разкриване на истината“ и „тържество на справедливостта“, когато обаче са за нас, компроматите са „интрига и постановка“, „активно мероприятие“. Забележете, че изобщо не обсъждаме каква истина съдържат компроматите, а само какви щети нанасят.

Двата компромата – президентският и премиерският – се различават по медийната си съдба. Докато шкафчето разби боксофис класациите (ако мога така да се изразя, след като вече го нарекох „блокбъстър“), то митничарския пакет на Узунов с неудоволствие и половин уста бе споменат от разобличаващия либерален печат с няколко дни закъснение. Изглежда вкусът към скандала, към компромата е избирателен, какъвто впрочем трябва да бъде и всеки вкус, ако иска да съхрани някаква индивидуалност. Сашо Дикофф пък разпространи комбинирано отворено писмо до Президента и журналистическата колегия, в което предложи на Румен Радев, в качеството си на негов фен, елегантен изход, изглеждащ, ако ми позволите да перифразирам, по следния начин: „Г-н Президент, уволнете незабавно Пламен Узунов, тъй както гущерът къса опашката си, за да не падне петно върху сияйния ви образ и да не си помисли случайно някой, че вие знаете какви ги върши антикорупрционният ви съветник по кръчмите с митничарите. Нека компроматът е за него, но не и за вас!“.

Служебните министри от своя страна сякаш имат задачата да копаят компромати, както други копаят биткойни. Изглежда си имат и график: Рашков, Минеков, Кацаров, Петков… Един след друг, един след друг взривяват медиите, къде с разкрития, къде с недомислици. Кой е следващият? И всяка изява води след себе си компромати, спекулации и клевети в двете основни посоки – към Радев и към Борисов, като към Борисов са много по-яростни по обясними причини – отговорността на изпълнителната власт. Но и Радев не пожалиха. Появиха се „мемета“ как всъщност Пламен Узунов инкасира рушвети за Президента и Вицепрезидента (Затова Дикофф го молеше да си откъсне опашката). След атаката на Минеков срещу Кошлуков, с Кошлуков се занимават всякакви, начело с уволнените от него, и му ровят биографията, изтъквайки колко е определяща тя за заемания от него пост. Петко Петков и Пламен Узунов бяха разнищени. Узнахме на кои момиченца са дърпали плитките в детската градина. Биографиите на всички тези хора се превърнаха в обект на патологичен интерес. Вероятно за такива случаи народният гений е отронил мъдростта: „като не искаш да те щипят, не се хващай на хорото“. Плебсът от древни времена е искал хляб и зрелища и също така от древни времена сред най-желаните зрелища е как убиват някого. А ако при това повярваме, че убиваният е и виновен, тогава ще подсладим зрелището и с усещането за собствената си морална извисеност.

В компроматните екзекуции се вкарват медии, специализирани да бъдат „пощенски кутии“ за „класифицирана информация“, грижливо култивирана и пазена от специалисти; активират се „разследващи“ журналисти и журналистки.

Отхранването на компромата се е превърнало в професия, в тънък занаят, в майсторлък. Имената на компроматните „разследващи“ майстори отдавна са синоним на лешояди, но публиката продължава да се радва на скверната им продукция, защото има вкус към специфичната сладост на гнилоча. Колкото по-зловонен е компроматът, толкова по-апетитен е той за публиката.

Има голяма разлика между това какво се случва и това как случката се съобщава. Целта на компроматната комуникация не е да обслужи правдата, а да подхрани омразата и злото в душите на хората. А действие, което си поставя такава цел, дори и на теория не може да бъде някакво друго, освен зло само по себе си. Непростимо. Единственото радващо е, че както казахме в началото, изглежда общественото мнение все още има някакво значение, щом се полагат такива неистови усилия то да бъде манипулирано. А ние с вас, като един причудлив малък кръжец на фона на цялата тази манипулация, да запазим душевния си мир като си повтаряме, че ако някой ни кара да мразим някого, то той не ни мисли доброто. И да не му обръщаме внимание. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.


Оригинална публикация

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.