Томи Норис, изигран от големия Били Боб Торнтън, е генерален мениджър на западнотексаска петролна компания. Джон Дътън, изигран великолепно от Кевин Костнър, е най-големият земевладелец в Америка, собственик на гигантското монтанско ранчо „Йелоустоун“. Дуайт Манфреди, в ролята кино-иконата Силвестър Сталоун, е мафиот от Ню Йорк, който е заточен в Тълса, Оклахома, но превръща мястото в цъфтяща бизнес империя. Общото между тези три екранни персонажа е, че не просто сходния екип, който ги реализира, платформата, на която излизат или гигантската им популярност не само отвъд Океана, но и по цял свят, включително и у нас. Най-важната обща нишка между “Landman”, “Yellowstone” и “Tulsa King” е, че те представляват един изключително ясен индикатор за обръщането на американската популярна култура в нова идеологическа посока.
До преди само няколко години най-големият продукт на Холивуд бяха крайно либералните киноленти. Политиката на „многообразие“ беше превърната в квазирелигиозно верую за големите студиа. Наративът навсякъде беше ясен – добрият е чернокож или гей, а най-добре чернокож гей, а лошият винаги бе белият хетеросексуален мъж. В края на филма доброто, т.е. „многообразието“ винаги побеждава белия мачизъм. Теми като сексизъм, хомофобия и расизъм бяха единственото, което доминираше екрана. Филмите, а и сериалите на големите стрийминг платформи, които напоследък са дори по-популярни от конвенционалното кино, имаха ясен идеологически ракурс, който напълно съвпадаше с наратива на ляволибералните медии и доминирания от демократите институционален естаблишмънт.
Това залитане в идеологически екстремум обаче образува махало, чието движение сега тръгва обратно към политическия център и дори на дясно. Плавно популярната култура в Америка, а оттам и по света, се връща към разумното и масово разбиране, което се харесва на мнозинството от зрителите, а съответно и от избирателите. Завръща се онова, което бяхме свикнали да гледаме от златните години на Холивуд насам – персонажи, които обичат страната си, които са готови на всичко за семействата си, сюжетни линии, които имат собствен смисъл, а не целят да проповядват ценности на зрителя. Тази промяна в културата на Америка не е само в киното и стрийминг платформите, но и в музиката, мюзикълите, театъра и въобще из целия спектър на развлекателната индустрия.
Това не е маловажен или периферен въпрос. Напротив. Нека не се заблуждаваме. Америка разполага с най-голямата и мощна армия в човешката история, но не бомбите, самолетите или пехотинците на САЩ са най-силното оръжие на страната. Един от факторите, редом с военния и икономическия, които превръщат Щатите в този най-мощен геополитически играч на планетата, е именно култура. Културният код на Америка е универсален, всепреведим и разбираем навсякъде по света – от фавелите в Рио, през копторите на Лагос, чак до лукса на Оградения град в Хонконг.
Няма човек, който да не разбира какво означава американската култура и нейното всепроникващо влияние. Дори и руските глашатаи, включително у нас, си дават сметка, че те нямат и никога не биха могли да имат цивилизационното глобално значение, което има Америка. Американската култура е доминантна и съответно има гигантско значение тя как ще функционира и в каква посока ще навигира културния кораб на света. Досега тя се водеше от мнозинстващите, до избора на Тръмп, либерални настроения. Те вече са малцинство обаче.
Това води до един своеобразен Ренесанс на умерените и консервативни културни течения. Както историческият Ренесанс връща в мейнстрийма на тогавашния културен хегемон – Европа – древните римски и атински възгледи за света, така и сегашният консервативен Ренесанс връща на терена своя мироглед. Този на свободата, която е висша ценност, на семейството, за което си готов да минеш през огън и вода, на дребните добрини, които са ежедневна част от християнската цивилизация. Този нов, а всъщност позабравен стар, дневен ред ще преобърне за дълго голямата политика. В случая не изкуството имитира живота, а животът имитира изкуството, по Оскар Уайлд. Големият разказ на живота, който се случва в изкуството, е в крайна сметка онзи разказ, който животът започва да наподобява.
След като мнозинството американци избраха онази Америка, олицетворявана от Доналд Тръмп, всички фактори плавно започват да се подреждат по тази действителност. Либералният кмет на Ню Йорк, след като беше отлъчен от своите, поетапно започна да се позиционира около политиките на Тръмп. Новоизбраният умерен кмет на Сан Франциско също изглежда като центристки управленец, което е огромен пробив в меката на либералния естаблишмънт.
Къде бавно, къде по-скоростно, най-либералните места ще започнат да се връщат към центъра, а центристките да завиват на дясно. Ако Тръмп си изиграе картите добре, а няма причина да смятаме друго, до няколко години либералният дневен ред ще е окончателно разграден, а мейнстрийма на голямата политика ще се определя от центристки, умерени или консервативни идеи и говорители. Вижте само как направиха пътека до Мар-а-Лаго във Флорида всички от Джо Скарбъроу, през Марк Зукърбърг до Джеф Безос и Джъстин Трюдо. Този тренд ще се засилва. С колегите се шегуваме, че скоро дори у нас либералите ще станат по-тръмписти от нас.
Тази политическа действителност дава големи шансове за ново прекрояване на идеологическата карта. Сега ще има чуваемост, дори в България, да отворим стари, но важни теми като добива на шистов петрол и газ, атомната енергия и реиндустриализация. Това беше невъзможно до съвсем скоро, но сега вече далеч не е в рамките на теоретичните разговори.
Защо наистина в България не проучваме и не добиваме собствен газ и петрол? Преди 15 години, когато основно с пари на руската енергийна върхушка, бяха спрени тези проекти, те далеч не бяха толкова витална опция колкото сега. Първо, технологията с фракинга значително се промени, днес няма екологичен проблем по този въпрос, щом дори и най-екологичната юрисдикция на планетата – Калифорния – извършва фракинг. Никой не е казал, че трябва да подарим залежите си на някоя чуждестранна компания. Един БЕХ, да кажем, разполага с достъп до гигантски ресурси, нима не може българската държава да организира такъв добив? Нима няма къде да се рафинира такъв петрол или мрежа, по която такъв газ да потече до предприятия и домакинства? Ако горивото стане левче по бензиностанциите, което не е невъзможно при собствен добив, нима българският народ ще е против да правим такава национална инвестиция? В момента никой не говори за това. Но тази тема идва, сигурни бъдете. И други такива теми, които ще направят държавата ни по-силна и независима, се задават на хоризонта. Това е възможно именно, заради консервативния Ренесанс. Хубаво е да се възползваме от него.
