Намесата на държавата води до изкривяване, което води до друга нова намеса
За да влезе детето в детска градина – трябват връзки. За да не чакаш в КАТ с дни, или да получиш разрешение за строеж; за да няма проверки на ресторанта ти до откат, или да избегнеш ревизии с месеци, блокиращи де факто основна дейност и възможност за генериране на приходи – трябва да си плащаш, да познаваш хора, или просто няма да те огрее и по-добре да се откажеш. За да ти обърнат специално внимание в болницата, е важно да „имаш човек“, както бе изпял и Ицо Хазарта в проницателния припев на едноименния си хит. А ако нямаш ресурс да плащаш на добри счетоводители, бидейки малка фирма – объркването в сложната законова джунгла неизбежно ще те отчая и рано или късно ще ти почукат от НАП. Опасността да те обявят за спекулант и прокуратурата да те възнагради с обвинение – особено в КОВИД среда, където слабите икономически познания подхлъзват силовите органи на държавата към резки действия – тази опасност е съвсем налице.
В един момент корупцията придобива културни измерения – става част от манталитета и начина на общуване между стопанските агенти и държавата, почват да се размиват „бакшиш“ и „рушвет“. Всеки я хули, но всеки я прилага под една или друга форма – тя просто е норма на поведение за съвместен живот. И ако в частния сектор, тя е в ущърб само на акционерите, то когато се касае за публичната сфера, винаги засяга всички ни негативно – обществени поръчки, безумна нормативна база, режимна несигурност заради честите „ремонти“ на законодателството… Примери около нас – бол.
Без съмнение наследството на социализма ни тежи – тромава и всеобхватна държава-партия, при която десетилетия наред успехът зависи само от познанства и контакти по вертикала на политическата йерархия по подобие на първообраза СССР. Подобно е положението и в нереформираната Османска империя в края на 19-и век, от която също сме били част – а корупцията там е modus operandi, заради затлачената бюрократична машина и тежките административни и данъчни условия. Все процеси, неизбежно поставящи отпечатък върху следващите поколения и създаващи „култура на корупция и корупционни практики“.
След падането на комунистическия режим държавата ни поема не по пътя на пазарната икономика и абсолюта на частната собственост, а по средния път между социализма и капитализма, или т. нар. смесена икономика.
Почти няма сфера от обществения и стопански живот в страната ни, която да не е регулирана до миниатюрни детайли, насочвана, контролирана и стимулирана/ограничавана в зависимост от прищевките на законодателя. Презумпцията: пазарът е лош, а „невидимата ръка“ е опасна и в полза на „богатите“ за сметка на „бедните“.
Следователно консесусът в обществото ни гласи: приемаме държавата да има огромна роля в обществено-икономическия процес – и макар да не е перфектна, тя, видите ли, е по-малкото зло от хаоса на свободната пазарна икономика, базирана върху частната собственост като върховен принцип.
Само че как функционира такъв тип икономика и социално устройство? Една намеса на държавата води до изкривяване, което води до друга намеса, после до друга, и така до пълен контрол над производствените фактори и стопанските отношения, известен като социализъм. На практика дългосрочно „среден път“ няма.
Политическото ни ежедневние е изпъстрено с постоянни ремонти на законодателство – туризъм, ресторантьорство, банково дело, хазарт, наказателно право. А за всички е ясно, че то се случва само в частно-корпоративни или политически ползи – някой отваря и затваря пазара за избраните от него играчи.
Логическият кръг е омагьосан: ако държавата е голяма, на игрището няма място за предприемачество и растеж, тоест избуява корупцията. Ако корупцията е голяма, то възможността за извличането на политическа рента и корупционни дивиденти също е голяма, следователно никой няма да се опитва да намалява корупцията.
Един от негативите на демокрацията като режим е, че тя стимулира усещането за липса на отговорност – ефектът от това, което правиш, няма да се прояви в рамките на мандата ти, а всеки може да се надява, че ще яде от баницата или ще е близо до раздаващите я – някой ден, рано или късно. Стига се до морално падение от библейски порядък и развращаване на нравите. Корумпирането на политици, държавни служители, администрация и граждани – в такъв случай е съвсем нормално – да не кажем неизбежно – явление.
Оказва се, че корупцията не е проблемът на системата, а е симптом за нейната сбъркана природа и – парадоксално – решение, позволяващо все пак съществуването u. Ако я нямаше, реално всички щяхме да се издавим в блатото на безчет параграфи 22, тормоз, неефективност и протакане. За да изчезне симптомът, следва да излекуваме болестта, а не палиативно да наливаме бензин в огъня, тоест още и още регулации, още и още вопли за контрол и бюрокрация, която да ги реализира.
Днес всички политически партии обещават едно и също – икономическо благоденствие и усещане за справедливост. Различават се по инструментите, с които мислят да го постигнат. Някои партии дори не намират за нужно да представят платформи с цялостно разработени политики, идеология и мерки – достатъчно е да се обявят за враг на корупцията. До такава степен явлението е станало масово обяснение за несъвършенствата в системата. Обяснение за ежедневните тегоби и проблеми на частен сектор и граждани.
Да се бориш с корупцията обаче, без да си изрично последовател на теорията за минималната държава и върховенство на частната собственост – върху тяло и имущество – е противоречие в термините. То реално е неизпълнимо и лицемерно – едва ли не ти си ангел, ще изнамериш и още цяла армия от ангели, с които да изчистите авгиевите обори – обещание твърде хубаво и наивно, за да е истина.
Едрият бизнес у нас няма нужда от „пазарна среда“ – много по-лесно му е да се слее с държавата, създавайки такива условия, че нови играчи на практика да не могат да се появяват.
Помощта за тази задача идва от синдикатите, които пеят в същия хор и под знамето „защита на работника и служителя“ циментират статуквото. Непосилни изисквания за трудовите условия, високи осигуровки и осигурителни прагове, минимална работна заплата, удряща неквалифицирани и хора без опит… Като добавим към това и куп изисквания за капитал, лицензи, разрешения, наредби – направо да се чудим как все още има предприемачи, доставящи ценни услуги и стоки на разумни цени.
Днес държавата е основен играч в икономиката ни: пенсионно дело, здравеопазване, енергетика, транспорт, инфраструктура, образование. Притежава фондовата борса, регулира броя и произхода на стоките в магазините и какво ли още не. Едни 40 процента от изкараното в икономиката се преразпределя по политическо усмотрение, а почти 50-ина процента е ефективната данъчно-осигурителна тежест за гражданите, като прибавим и косвеното облагане на потреблението.
По дефиниция това не е пазарна икономика, а трети път, който винаги в крайна сметка води до социализъм.
