Две показателни новини изскочиха от посещенията на Държавния секретар на САЩ Майк Помпео в държави от Централна Европа.
Едната новина е свързана с Унгария, където бе подписан новият договор за сътрудничество в областта на отбраната между Будапеща и Вашингтон. Потребността от него се диктува от остарелите постановки на предишния такъв между двете държави, датиращ от 1997-ма година. Унгария имаше съображения спрямо обновяването на договора с оглед на това, че той стъпваше на т.нар. „общ мандат“, според който САЩ разполагаха с възможността да дислоцират войски в рамките на приемащата страна без необходимостта от по-нататъшното съгласие на местния Парламент.
Успяхме да финализираме текста по договора, заяви външният министър на Унгария Петер Сиярто по време на съвместната пресконференция с американския му колега. Договорът предстои да бъде одобрен и от парламентарната Комисия по отбрана на Унгария следващата седмица. В допълнение, Будапеща заяви своя ангажимент, изразяващ се в участие в охраната на въздушното пространство на балтийските страни, нарушавано от руската бойна авиация.
Другата новина е свързана с посещението на Майк Помпео в Полша, където бе подписано споразумение за закупуването от Варшава на ракетната система HIMARS (M142 High Mobility Artillery Rocket System). С обхват до 300 км., стойността й се оценява на 414 млн. долара, а необходимостта от нея се обуславя от разположените в Калининград руски „Искандер“. Припомням, че миналата година Полша закупи срещу сумата от 4.7 млрд. долара американската система земя-въздух Patriot.
В допълнение, Варшава иска от САЩ да увеличат наличния си военен контингент в рамките на централно-европейската страна, засега състоящ се от 4 000 души, така както и в Полша да бъде установена постоянна американска база.
Към тези двустранни ангажименти и търговски сделки трябва да добавим и общия дневен ред, под знака на който изобщо бе инициирана обиколката на Майк Помпео в Централна Европа. А този дневен ред имаше ясно заявени цели от страна на САЩ (отвъд тази да се консолидира подкрепа за политиката на САЩ срещу Иран).
Първата такава цел бе американската администрация да лобира срещу осъществяването на „Северен поток“ 2 и „Турски поток“. И двата проекта са считани от Вашингтон като усилващи енергийната зависимост на Европа от руския доставчик, така както и за конкурентни на перспективата за европейски доставки на американски шистов газ.
Втората цел бе в противопоставянето на амбициите на Китай в тази част на Европа (чрез съвместната инициатива „16+1“), свързани с желанието на азиатската страна да участва включително в изграждането на 5G мобилната мрежа на континента посредством Huawei Technologies Co. САЩ обвиняват въпросната фирма в кражба на интелектуална собственост и за събиране на данни, която дейност има шпионски характер (едва ли има смисъл да се уточнява, че моделите на въпросната марка са и един от конкурентите на еквивалентни асортименти от американски производител).
Тази засилена дипломатическа дейност от страна на САЩ спрямо Централна и Източна Европа обаче може да бъде обяснена не само чрез анти-руските и анти-китайските инстинкти на външната политика на Вашингтон. Американците всъщност виждат добре колизията в рамките на ЕС между по-либералната западна и по-консервативната източна част на съюза. И се опитат да инвестират във втората, така че да намаляват тежестта на първата при формирането на решенията на ЕС (в това отношение Доналд Тръмп копира стратегията на израелския министър-председател Бенямин Нетаняху). И ако „разглобяването“ на ЕС в никакъв случай да не е добра тенденция, то трябва да помислим защо се стигна дотук.
А правейки подобна равносметка, няма как да не отчетем ролята и „заслугите“ на оста Берлин – Париж в парцелирането на ЕС. Тази ос направи няколко грешки.
Първата бе да адресира обезателно критично възраженията на държавите от Централна и Източна Европа спрямо мигрантския поток, идващ от Близкия Изток и Северна Африка. Т.е. либералната част на ЕС се опита да внуши някаква назадничавост и невежество на своите партньори от съюза. Актуалните измерения на тази плоскост на конфликта – стандартно изразяваща се в неразбирателството на Берлин и Париж с Вишеградската четворка – се обогатяват и от напрежението между Франция и Италия тези дни.
Втората грешка на либералната ос на ЕС бе да наложи двоен стандарт в отношението спрямо Русия. От една страна, Германия и Франция обвиняват държави от ЕС като действащи подривно и в услуга на Русия. От друга, Германия строи руския „Северен поток“ 2, а Франция продължава да е настоятелна за ЕС на няколко скорости (концепция, която, довеждайки до разпадане на ЕС, всъщност обслужва Москва). Получава се така, че когато Виктор Орбан вкарва руски природен газ, то той е руски троянски кон. Когато обаче Ангела Меркел строи „Северен поток“ 2, то проектът е само „чисто икономически“.
Енергийната диверсификация на ЕС бе достатъчно приоритетна и важна, когато бе преустановен „Южен поток“, но енергийната диверсификация не бе фактор, когато бяха сложени тръбите по трасето на „Северен поток“ 2. Първото решение бе направено от Брюксел и символизираше колективната отговорност и сигурност на ЕС. Второто решение бе дело на Берлин и не представлява нищо друго освен тясно-националния интерес на Германия. При първото ЕС отчете рисковете пред Украйна, при второто Берлин не се съобрази нито с Украйна, нито с Вишеградските страни.
Може да стигнем и по-натам, както показва визитата на Майк Помпео в Централна Европа: докато Унгария и Полша подписват военни сделки със САЩ, то Берлин подписва енергийни с Москва.
Следователно отговорът на въпроса кой компрометира повече ЕС – дали Орбан или Меркел – не трябва да се дава автоматично от феновете на единия или другия, а внимателно от тези, на които Европа им е по-скъпа и от двамата.
