Фалшивите кръстопътища на българското дясно

Почти месец след пред­срочните парламентарни избори правителство все още няма. И все още не е напълно ясно дали такова ще се състави, а ако се случи – дали ще преживее следващата пролет. Всичко това изглежда странно най-малкото защото вотът завърши с безпрецедентен крах на левицата, а трите десни формации (ГЕРБ, РБ и с някои резерви ПФ) заедно имат абсолютно мнозинство. Наместо опиянени от властта обаче, партиите изглеждат по-скоро объркани. Защо?

Всъщност по различен начин и трите сили се намират на един и същ кръстопът и се чудят по кой точно път да поемат. Всъщност техните кръстопътища са фалшиви. От гледна точка на бъдещото им оцеляване пътят и при трите е само един. И не трябва дълго да се колебаят да го поемат.

При появата си на българската политическа сцена Борисов определено беше подценен. За пръв път бившият бодигард беше изведен пред прожекторите от Симеон II, който в ролята си на премиер го назначи за главен секретар на МВР. Няколко години по-късно Сергей Станишев му поднесе на тепсия кметския стол на София, отстранявайки го от поста в полицията в най-неудачния момент. Най-накрая Иван Костов реши, че чрез Генерала ще може отново да управлява държавата и го легитимира като десен пред българските избиратели и света.

Резултатът е известен. Още през 2009 г. партията на Бойко Борисов спечели парламентарните избори по толкова категоричен начин, че потопи НДСВ и изхвърли бившия цар от политиката. След това в продължение на целия си мандат Борисов омаломощаваше Иван Костов, разцепи Синята коалиция и през 2013 г. също го изкара от играта. От всички най-упорито се съпротивляваше Станишев, който успя да преживее осем поредни загуби, докато през 2014 г. се отказа и замина в политическа пенсия в Брюксел.

Разчиствайки по този начин всичките си конкуренти, Бойко Борисов действително заслужи да стане първият след 1989 г. български политик, седнал повторно в министърпредседателското кресло.

Всичко това обаче е едната страна на медала. Но има и друга.

Макар да се върна на бял кон, към днешна дата Бойко Борисов изглежда по-уязвим, отколкото когато и да е било по-рано. Деветата поредна победа на ГЕРБ е убедителна само от гледна точка на битката с БСП, но от гледна точка на мандатите в парламента определено не гарантира спокойствие. Липсата на самостоятелно мнозинство обрича Борисов да стане заложник на плаващото мнозинство в парламента, което към днешна дата изглежда хрисимо и примирено, но при първите сигнали за слабост ще надигне глава и ще покаже истинския си нрав. Наред с това управлението на държавата очевидно крие прекалено много мини, които рано или късно ще започнат да гърмят. И не на последно място, макар и притихнала, енергията за протести все още е жива и във всеки момент може да изкара гражданите на улицата.

В тази ситуация ГЕРБ и лидерът им са изправени пред въпроса какво да предприемат. В подобно положение политиците на прехода винаги избираха едно и също – да се опитат да престоят във властта толкова време, колкото им позволяват обстоятелствата. Така през 2000 и 2001 г. направи Иван Костов, без да чуе гласовете, които му предлагаха да организира бързи предсрочни избори. Така направи и царят, който също остана глух за съветите след 2007 г. (влизането в ЕС) НДСВ да напусне тройната коалиция и да предизвика предсрочен вот. Най-пресен е примерът на Станишев, който въпреки здравия разум през 2013 г. създаде правителството на Орешарски, довело партията му до катастрофа.

Всъщност един от малкото български политици, който умее стратегически да отстъпва, е тъкмо Борисов (другият е Доган) и той го доказа през 2013 г., когато подаде оставка, избягвайки нерадостната съдба на своите предшественици.

При това положение какво ще направи Бойко Борисов днес е въпрос с не­особено повишена трудност. Ако разчита правилно своя интерес, е само въпрос на време той да предизвика нови избори. Всъщност изборът му днес е ограничен до въпроса веднага или през пролетта. В първия случай той ще покаже слабост, като за втори път откаже да реализира мандата си, но ще избегне сериозните проблеми на управление през зимата. Във втория – ще понесе въпросните негативи, но връщайки се начело на държавата, ще повъзстанови чрез властта блясъка на помръкналата си харизма.

Ето защо кръстопътят, на който ГЕРБ се намира, е фалшив. За Борисов избори по-късно от пролетта на 2015 г. може да се окажат фатални. И трябва да избере другия път. Ако се отчете националният интерес, няма нужда още от половин година безвремие. Колкото по-бързо има нови избори, толкова по-добре.

Изграждането на РБ премина през всякакви перипетии и на моменти изглеждаше, че няма шанс за оцеляване. И все пак реформаторите не само влязоха в парламента, а дори успяха да задържат (засега) целостта на парламентарната си група.

Проблемите обаче ни най-малко не са свършили. Преди всичко днес РБ няма лидерство. След оставката си, след отказа от учредителен конгрес и след отмятането от основните си предизборни тези (Борисов да не е премиер) Радан Кънев не изглежда в най-добрата си форма. Без дамоклевия меч на предстоящите избори вътрешнокоалиционните му опоненти (Кунева и Лукарски) добиха смелост дотам, че започнаха да диктуват правилата на играта, а на него оставиха незавидната роля или да се мъкне зад гърбовете им, или да стои нацупен в ъгъла.

Извън междуличностните кавги голямото разминаване между Меглена Кунева и Радан Кънев е едно, но за сметка на това – сериозно. За лидерката на ДБГ едно участие във властта ще бъде заслужен отдих след изнурително дълго ходене по мъките. Тя със сигурност си дава сметка, че някога нейната харизма разцъфна именно в правителството и властта, а по-късно беше съсипана в годините на опозиция и злополучни политически проекти. Меглена Кунева е паркетен политик, тя се чувства добре в кулоарите на властта и трепери от ужас, когато се намира на улицата, още повече сред недоволни граждани и гражданки. И ще направи всичко възможно още дълго да не се върне там.

Радан Кънев обаче се намира на точно обратния политически полюс. Той никога не е бил във властта и тя дори в известна степен го отвращава. Неговата сила идва от улицата и от все по-ключовото за политиката интернет пространство, а и двете по дефиниция недолюбват правителствата. Затова ако допусне да се овъргаля във властта, едва-що напъпилото му обаяние ще повехне. Кънев го знае и в този мандат ще бяга от отговорност в правителството като дявол от тамян. Оттук идва и парадоксалният му общ интерес с Бойко Борисов – нови избори.

Всъщност ситуацията при реформаторите много напомня ранния СДС, когато повечето влезли в парламента сини придобиваха колаборационистки навици и търсеха начин да удължат престоя си там на всяка цена. Което водеше до пропаст между тях и малцината по-прозорливи. Именно тази ситуация през 1991 г. доведе до стачката на 39-те, до разцеплението на СДС и до „изненадващото“ изпадане на „СДС-тата с тирета“ на проведените парламентарни избори.

Така че и тук кръстопътят е фалшив. За Реформаторския блок влизането във властта и оставането в нея за повече от няколко месеца ще са равносилни на самоубийство, далеч по-окончателно, отколкото и най-зрелищното разцепление. Затова техният път също трябва да е друг.

Най-лесен изглежда анализът по отношение на Патриотичния фронт. Природата на тази формация е такава, че ПФ не би могъл да издържи дори ден във властта. Тъй като избирателите й са дотолкова антисистемни и антиелитаристки настроени, че не биха простили каквото и да е влизане на избраниците им в системата или превъплъщаването им в елит.

Тук отново има известно разминаване между двамата лидери на коалицията – Валери Симеонов и Красимир Каракачанов, доколкото Каракачанов има солиден политически опит и самочувствието, че е успявал да оцелява дори тогава, когато е предавал избирателите си. В сегашния случай обаче интуицията на лидера на ВМРО явно му подсказва колко турбулентна е политическата ситуация и той ще се държи лоялно към своя партньор.

Фалшивият кръстопът, на който ПФ се намира, е между съхраняване на идентичността и преформатиране на партията като предсказуем партньор (каквато вероятно е стратегическата цел на коалицията). Уловката се състои в това, че ако днес тръгне по пътя на преформатирането (т.е. ако влезе в правителството), прясно родената формация може и да я няма утре. Затова и в този случай е предварително ясно по кой път трябва да поеме. 

От pressadaily.bg

Споделете:
Петър Николов
Петър Николов

В някои кръгове е известен и като Петър Николов-Зиков. Бакалавър по Политология, магистър по Политически мениджмънт и доктор по История. Преподавател в Нов български университет, Автор на книгите „Раждането на българския консерватизъм“, „Династията на Срацимировци“,„Истинската история на Видинското княжество“ и съавтор на „Политическият консерватизъм“. Заместник-министър на образованието.