Дегенерацията на човека ли води до дегенерация на културата му или дегенерацията на културата води до дегенерация на човека? Имам предвид не някаква друга деградация, да речем телесно-физиологическа, а нравствено-естетическа деградация. Дори бих казал нравствено-естетически-интелектуална деградация, което по най-ярък начин показва, че има някаква връзка, нещо общо между доброто, красивото и истината. Не може нещо да е красиво, без да е вярно (лъжата е грозна, дори когато на пръв поглед е привлекателна); когато е вярно, нещото в крайна сметка е красиво, дори това да е „грубата и грозна истина“. А когато е вярно и красиво, то няма как да не е добро.
Културата е тази, която показва количеството красиво, добро и истина у хората.
Наскоро, по повод вълненията около представянето на българската изложба в Лувъра, казах, че когато културата се докосне до властта, се превръща в пропаганда. Но тогава не ми остана време „да се разлея“, както би се изразил св. Иоан Златоуст, по въпроса. А въпросът за отношенията между културата и властта е интересен. Културата е третият стълб на властта заедно с полицията и администрацията. Или поне властта няма нищо против да е така, докато културата като че ли все още леко се дърпа.
В обикновен разговор под „култура“ сякаш се разбира преди всичко духовната култура и най-вече изкуството, но не е така. Култура е на практика всичко, което не се среща растящо в див вид сред природата. Дори плодовете и зеленчуците са култура, на някои растения така им викат – култури. Култура е даже и това от коя страна на пътя се движат автомобилите. Формата на ютията е култура, цветът на хладилника е култура, менюто в ресторанта е култура, прическите на телевизионните водещи са култура, формата на плочките по тротоара също е култура. Но, да, нека за удобство и ние да наричаме „култура“ духовната култура и по-специално науката, философията, образованието и изкуството.
И какво ни интересува връзката между културата и властта, между културата и държавата? Нищо особено. Просто по въпроса (някои го наричат „скандал“) за изложбата в Лувъра държавата зае определена позиция в лицето на своя културен министър и тази позиция стана повод за дискусии. Нищо повече.
Преди време разговарях с мой приятел – твърде известен български кинорежисьор – и той сподели възмущението си от отношението на държавата към културата. Поводът беше изказването на популярен депутат (по случайност също мой приятел, но режисьорът не знаеше това), според което държавата трябвало да финансира само такива филми, които я представят в добра светлина и издигат авторитета ѝ пред света, като вероятно се има предвид както външния, така и вътрешния свят. Вече не помня какви точно думи издума моят приятел режисьорът по адрес на моя приятел депутата, но тонът беше на широкообхватен и дълбок ропот. Макар че като се замислиш, редно ли е държавата да плаща на някой волен гений, за да я плюе? За да изобразява творчески колко зле се живее в нея? Да открива истината – да! Да казва истината на хората – със сигурност! Но quid est veritas[1]? Когато става дума за пропаганда, не остава много място за истина. В една държава винаги има хора които живеят добре, и хора, които живеят зле. И държавата има пълното право да финансира само правдивото художествено изобразяване на онези, които живеят добре под нейните грижи. Турски сериали не гледате ли? (Добре, де! И аз не гледам!). Иначе държавата да плаща, за да я хулят, би било малко налудничаво от нейна страна, а и неправомерен разход на публичен ресурс.
Всъщност моят приятел режисьорът подсъзнателно негодува от факта, че при допира си с властта културата се е превърнала в пропаганда и че той лично участва във всичко това при все позата си на независим творец, реещ се нейде из висините на чистото изкуство. Самият той казва, че разликата между европейското и американското кино е тази, че американското е индустрия, докато европейското е културен продукт, който се финансира по различен от пазарния начин. Тоест, добавям аз, финансира се под една или друга форма от властта, вероятно за някакви нейни нужди. Обаче спокойно: американското кино също е пропаганда, нищо че е индустрия. Не може такава мощна машина за масово влияние върху мислите, чувствата и убежденията да бъде оставена без контрол.
И не е само киното. Пропаганда са и останалите елементи на духовната култура, които избрахме да разглеждаме. Нима науката не е пропаганда? Нима не е пропаганда теорията за расите на Жозеф Артюр де Гобино? Нима не е пропаганда теорията на Опарин за коацерватната капка, която все още е меродавна в нашата образователна система? Нима поради това и образованието не е пропаганда? Пропагандата в училище най-ясно личи в курсовете по история и литература. Какво пропагандират те? Мироглед, ценности и идеали. Заради тези идеали децата се чудят как в продължение на 5 века ние нямаме история, когато всъщност имаме, само че е изместена в Константинопол (Истанбул). Историята и литературата в училище пропагандират националната доктрина и така трябва да бъде. А изкуството? А философията? Допреди 30 години нашата официална философия беше диалектическият материализъм на марксизма-ленинизма. Коя е сега? Ето, моята например е паламизмът. Вашата коя е?
Два вида пропаганда има да осъществява властта чрез културата – вътрешна и външна. Вътрешната има за цел да сплоти населението в нещо по-организирано, което днес се нарича „нация“, но утре може да се нарича другояче. Вътрешната пропаганда формулира общи ценности, общи идеали и общи цели, възпитава чувство за принадлежност и отговорност към общността.
Външната пропаганда има за задача да представи сплотеното в нация население пред очите на другите сплотени населения, обикновено с нещо простичко, което лесно се запомня – гърците са измислили философията и узото; италианците правят хубава пица и спагети; французите правят хубаво вино, а германците – хубави автомобили; в България става най-хубавото кисело мляко и розово масло – един от конвертируемите продукти, които изнася на мускали в пояса си бай Ганьо, както ни учи литературата. Пропагандата снабдява нациите и с други етикети, за да бъдат забелязвани и уважавани.
Културата също е от тези етикети.
Да не забравяме, че освен розово масло, изнасяме и оперни прими. Борци и гимнастички също. Какво да ни правиш – с това сме известни. Частен случай на етикета „култура“ е историческото наследство, сякаш имаме някаква заслуга за него. Най-много то да има заслуга за нас, но и това невинаги е сигурно. Така или иначе историческото културно наследство е важна визитна картичка за едно население в очите на другите населения. Ето, египетските араби си имат пирамиди; българските славяни си имат тракийски гробници и това ги прави някак по-величествени в очите на онези, които си нямат. Съгласен съм, че това величие е малко ирационално, но какво пък щом другите населения го харесват и се впечатляват от него.
Но за да се харесаме на другите населения, за да се впечатлят те от нашето ирационално величие, държава (властта) трябва да положи известни усилия – например да организира подходящи изложби в музеите на другите населения. Защото както културата има своите ангажименти към властта, така и властта има своите ангажименти към културата – нали, аджеба, са слети в неделимия съюз на пропагандата! Този съюз е запечатан в нещо като династичен брак между културата и властта – често министрите на културата са някакъв вид „културтрегери“ в битността си извън властта.
Не коментирам позицията на настоящия културен министър по
отношение на ирационалното ни величие в Лувъра и грижите за неговото
представяне пред френското население. Просто то ме наведе на горните мисли.
Тези мисли могат да се разливат до безкрай, но тъй като дойде време да
свършваме, ще добавя само, че освен това мисля, че Картаген трябва да бъде
разрушен.
[1] Quid est veritas (лат.) – „Що е истина?“ (Иоан, 18:38)
