Щом чуя думата култура…

“Wenn ich Kultur hore … entsichere ich meinen Browning!” – Щом чуя думата култура, свалям предпазителя на моя Браунинг. Това е реплика от световно неизвестна пиеса на световно неизвестния нацистки драматург Ханс Йост, която обаче, вкарана в устата на Гьоринг (а според някои и на Гьобелс), става крилата фраза във вида: “Щом чуя за култура, се хващам за кобура“. Ние не познаваме тази пиеса, за нас тя е палимпсест и затова се чудим, ако изреклият тези думи герой е нацист, защо не е свалил предпазителя на своя Люгер или Валтер, ами на своя Браунинг? Да не излезе някой американец онзи, от когото е тръгнал лафът за културата и кобура? Независимо обаче от нашите префърцунени подозрения, крилатата фраза поставя един сериозен въпрос – въпросът за културата и властта. Когато културата и властта се докоснат, културата престава да бъде просто естетически оформени кухненски съдове, празнично облекло, удобни и здрави къщи с изрисувани стени, а се превръща в политика. Ако културата не беше политика, изобщо нямаше да се занимаваме с онази изложба в Лувъра.

Но сега се занимаваме. Според опасения на хора от БАН България щяла да бъде представена като “Европейска Турция”, православните икони, престолните кръстове и другата утвар ще се експонират наред с предмети от бита и ще бъдат поставени в департамент “Ислямско изкуство”, защото кураторката на изложбата била взела решение

да представи взаимодействието между ислямското и християнското изкуство по българските земи в периода XVI-XVIII в.“.

Може да съм тъп и неук, но според мен ислямското и християнското изкуство могат да си взаимодействат колкото водата и зехтинът, не само защото по онова време и на онова място двете религии са враждебни (всяка смята другата за ерес), но и защото изкуствата им са принципно различни – в центъра на православното изкуство е иконата, докато ислямът строго забранява антропоморфните изображения. Виж, да се говори за взаимодействие между турско и българско, византийско и т.н. преди всичко приложно изкуство е друго, това може, възможно е да има такова и когото го интересува, нека се интересува. Но християнското и ислямското изкуство могат да си взаимодействат, само за да се опровергават. Християнско и ислямско значи изкуство на вярата, на култа, а не на бита.

Но това в случая няма значение. Фактът че сме поставени в департамент “Ислямско изкуство” е достатъчно обиден и прави ненужни всички останали аргументи.

Такъв гаф може да допусне само някой, който или тотално не разбира какво е християнство и какво е ислям, или иска съзнателно да унижи някого, все едно дава на мюфтия да яде свинско. Затова се появи и реакцията, на която станахме свидетели.

Появи се, разбира се, и реакция на реакцията. Левият либертаритет тичешком се покачи на шумната си вишка, откъдето изкрещя, че възраженията на човека от БАН са “национален комплекс“, нещо като хоро в центъра на Брюксел; някаква жена (една българка, както би се изразил “комплексираният драскач Вазов”) започнала да пише във фейсбук за “провинциалните инстинкти на периферните култури“, а останалите “интелектуалци” да ѝ ръкопляскат. Всъщност истинските комплексари са те и винаги са били, както личи от произведения като “Криворазбраната цивилизация” и “Пази, Боже, сляпо да прогледа!”. Но пък в тяхно лице, дето се вика, и ний сме дали нещо на света, защото едва ли има друг народ, чийто “елит” да го мрази, да го презира, да се срамува от него, да му се подиграва и да счита това за свое особено забележително културно достойнство.

“Голяма работа! – казват глобалните интелектуалци от български (с извинение) произход. – Голяма работа, че под едно заглавие са подредени, както икони, кръстове, утвар и църковни книги, така и турски шлемове, ятагани и предмети от бита, вероятно и ибрици. Важното било, че са създадени по едно и също време на едно и също място. Всички те били еднаква “проява на творческа дейност” според една друга българка и това се оказвало достатъчно да се разглеждат под общ знаменател. Ами, хайде тогава на направим един биографичен филм за Тодор Живков и Тодор Колев заедно, защото са адаши.

Удивен съм как може човек с претенции за културност да разглежда иконите като “проява на творческа дейност” заедно с други предмети от бита в същата епоха.

Това означава, че той не знае нищо, за него иконата е боядисана липова дъска, на чийто гръб можеш да счукаш чесън за легендарните яйца по панагюрски. Означава, че не е чувал нищо за Иконоборството – едно от най-големите културни сътресения в Европа, – нито за Седмия Вселенски събор, когато след близо век борби възтържествува иконопочитанието и оттогава е канон, тоест – закон.

Удивително е също и че френската кураторка не знае тези неща, защото въпросният Седми Никейски събор (787) днес се признава и от православните, и от католиците, следователно неговите постановления са канони и за тях, и за нас. Един католик би трябвало твърде добре да знае какво представляват иконите и че не са просто предмети от бита и “проява на творческа дейност“. Един католик, който пък на всичкото отгоре си вади хляба с културна експертиза, би трябвало да знае, че иконите са малко по-особен вид “проява на творческа дейност“. Аз дори не съм сигурен, че иконите е редно да бъдат разнасяни и излагани насам-натам. В случая обаче моето мнение няма значение.

“Но тя, кураторката, може да е атеистка, не е длъжна да е католичка!” – ще се провикне от вишката си левият либертаритет. Нищо, нека е атеистка, но това не я освобождава от задължение да е наясно с някои неща. Изследователите на Платон и Аристотел не принасят жертви на Зевс. Специалистите по древна история на Изтока надали са будисти и даоисти.

Какви са френските културолози и в частност френските кураторки – некомпетентни или злонамерени? Не знаят ли как да се отнасят с българската култура или се отнасят с нея по този начин поради определени политически съображения? Мисля, че е второто. И това е ярък израз на традиционното надменно отношение на Франция към новоприетите държави, към страните “второ качество”. Това вече е политика. Това е пропаганда през културата, обслужваща съвсем други цели – какво, ще пускаме камионите на онези европейски турци ли?!? По-добре африкански имигранти от бившите колонии, нежели православни работници от страни-членки на ЕС! Приемането им беше грешка!!! Нали видяхте: техните икони са при ибриците на турците! Всяка политическа пропаганда започва и свършва с култура. “Wenn ich Kultur hore … entsichere ich meinen Browning!”…

Предлагам да не се ядосваме, а да върнем жеста. Да поканим Франция да участва с експонати от парижкия бит, занаяти, литература и музика в една изложба, озаглавена “Култура на Третия Райх в Европа от 1940 до 1945”. Мисля, че никой не би имал нищо против, тъй като нещата съвпадат по време и място, пък са и “проява на творческа дейност”, както и да ги погледнеш. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.


Оригинална публикация

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.