Взривът на паркинга в християнската болница “Ал Ахли ал-Араб”, разположена в най-гъсто населената част на Ивицата Газа, придаде допълнен тласък на процесите, така или иначе развиващи се около конфликта между “Хамас” и Израел. Но с важна отлика: Израел е от губещата страна на разплитащата се динамика. Въпреки че Тел Авив предостави достатъчно убедителни данни, че въпросният взрив е дело на дефектирала ракета на Палестински ислямски джихад (ПИД), инцидентът успя – при това, поне на няколко нива – да сработи в полза на “Хамас” и ПИД.
Йорданският крал Абдула II използва случая, за да отмени планираната среща с Джо Байдън, на която трябваше да присъстват както египетският президент Абдел Фатах ал-Сиси, така и ръководителят на Палестинската автономия Махмуд Аббас. В редица (не само) арабски градове избухнаха протести в подкрепа на палестинците, някои от които – като тези в Йордания, Мароко, Египет и Турция – бяха насочени и срещу местните дипломатически мисии на Израел. Шиитската “Хизбула” в Южен Ливан обяви “Ден на гнева”, продължавайки междувременно да си разменя удари с Израелските отбранителни сили. Ключови държави като Египет, Саудитска Арабия и ОАЕ предпочетоха да реагират политически, осъждайки Израел бързо и безкритично за взрива край “Ал Ахли ал-Араб”, което ни показа, че консолидацията между арабските страни се случва не само на улицата, но и между политическите им ръководства. Въпросният взрив сякаш рани тежко и регионалната дипломация на Държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен, който преди това обиколи на практика всички арабски държави от региона, които имат отношение към конфликта между “Хамас” и Израел. Изобщо Тел Авив е поставен в ситуация, в която дипломатическите пространства за лавиране между регионалните държави от Близкия Изток и Северна Африка се свиват скорострелно. И това се случва още преди Израел да е стартирал сухопътната инвазия спрямо ивицата Газа.
Саудитска Арабия вече заяви, че преустановява разговорите за нормализацията на отношенията си с Израел. Преди екзотика, днес дипломатическите контакти между Риад и Техеран започват да се случват често и да изглеждат нормално (успоредно на телефонния разговор между саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман и иранския президент Ибрахим Раиси, на гърба на Организацията за ислямско сътрудничество се проведе и среща между техните външни министри). Взрива до болницата в ивицата Газа стана повод ОАЕ, заедно с Русия, да поискат спешна среща на Съвета за сигурност на ООН. Иран призова за пълно ембарго върху Израел (макар тази позиция на Техеран да е насочена колкото към Тел Авив, толкова и към Баку, доколкото Азербайджан е един от основните доставчици на петрол за Израел). Турция поиска създаването на своеобразна патронажна система, в която държави-гаранти да поемат попечителството на Израел и Палестина, когато става дума за конфликта между тях; и Русия, която харесва патронажите по принцип, оцени идеята на Анкара положително. Засега и Египет постига своето: хуманитарна помощ ще започне да влиза в ивицата Газа от граничния пункт “Рафа”, докато Кайро все още не склонява да приема палестински бежанци (крал Абдула II заяви, че приемането на такива от Йордания или Египет е “червена линия” за тях).
На този фон американците – иначе подкрепящи категорично Израел – за първи път от ескалацията на конфликта натиснаха спирачките на Тел Авив. Преди да пристигне в близкоизточната страна, Джо Байдън даде интервю, в което отново се застъпи за създаването на палестинска държава, и заяви, че израелска окупация на ивицата Газа би било “голяма грешка”. Това, разбира се, не е уникално схващане, доколкото в Израел също си дават сметка за произтичащите рискове от такава стъпка. Един от лидерите на опозицията, Яир Лапид, заяви например, че след приключването на войната контролът на палестинския анклав трябва да бъде даден на Палестинската автономия, разбирайте – на “Фатах” и Махмуд Аббас. Прави впечатление и друго: американците, макар и по-бавно и въпреки израелската съпротива, стигнаха до идеята за необходимостта от предоставяне на хуманитарна помощ за ивицата Газа.
Всъщност Вашингтон се опитва да интегрира в позицията си спрямо конфликта два основни елемента, които не са в обезателна хармония помежду си.
Единият е подкрепата за Израел за унищожаването на “Хамас”. Това означава по-широк картбланш за военни действия, отколкото предполага правото на всяка държава да се самоотбранява и да прави това с пропорционални действия (за което се застъпват и ЕС, и Русия, например). Това обяснява и защо посланикът на Вашингтон в ООН Линда Томас-Грийнфийлд торпилира изготвената от Бразилия резолюция, която призоваваше за хуманитарна пауза на конфликта (позиция и на Генералния секретар на организацията Антониу Гутериш, и на Европейския парламент впоследствие, изразена с гласуването на необвързваща резолюция с огромно мнозинство). Тоест САЩ развързват ръцете и подаряват време на Израел.
Другият елемент в американската позиция е споменатото осигуряване на хуманитарна помощ за ивицата Газа, за което като цяло има универсален консенсус в международната общност. Тук Вашингтон проявява по-голяма гъвкавост, отколкото е тази на Тел Авив, вероятно отчитайки нарастващия натиск, идващ от арабския и мюсюлманския свят.
Проблемът на САЩ е, че те се опитват с едната ръка да удрят, а с другата – да галят. Това е така, понеже е трудно да си представим, че достъпът до хуманитарна помощ в Южна Газа може да функционира правилно, докато израелските военно-въздушни сили продължават бомбардировките и там. Или пък че “Хамас”, предвид контрола си върху анклава, няма да се възползва от помощта, предвидена за цивилното население на Газа. Или пък това, че Вашингтон хем иска анклава да бъде достъпен за хуманитарна помощ, хем налага вето в рамките на Съвета за сигурност на ООН за хуманитарна пауза на конфликта (тук трябва да уточним, че т.нар. хуманитарна пауза не означава прекратяване на конфликта, а точно това, към което реферира – временно преустановяване на активния характер на бойните действия, докато бъде логистицирана предвидената подкрепа).
Въпреки това посещението на Джо Байдън в Израел бе като спасителна линия за близкоизточната страна. Тук трябва да отбележим, че американският президент подкрепи по-скоро Израел, отколкото Бенямин Нетаняху. Затова и ръководителят на Белия дом се среща не само с израелския премиер, но и с военния кабинет на страната, който, макар да е в оперативно-тесен формат, включва значими представители на опозицията. Това бе продължение на линията на Антъни Блинкен, който, в рамките на посещенията си в Израел, се виждаше и с представители на опозицията, което никак, ама никак не е част от дипломатическата практика. В рамките на еднодневния си престой в страната Джо Байдън се опита да материализира съчетаването на споменатите два елемента в позицията на САЩ – доставянето на хуманитарна помощ за ивицата Газа и военната подкрепа за Израел. Затова той, от една страна, обеща увеличаване на американската хуманитарна помощ за палестинския анклав и впоследствие заяви, че има постигнато разбирателство за доставянето на такава през границата с Египет. От друга, Джо Байдън подкрепи Израел в адресирането на ПИД като отговорен за инцидента покрай болницата “Ал Ахли ал-Араб”, обеща необходимите на Израел боеприпаси и се ангажира да поиска от Конгреса на САЩ “безпрецедентен пакет” военна помощ за Тел Авив.
Но въпросът дали подкрепата на САЩ, чийто военни бази в Ирак и Сирия междувременно бяха подложени на удари от близки до Иран формирования, ще бъде достатъчна, за да компенсира антиизраелското наклонение на регионалната динамика след инцидента покрай болницата, остава открит.
Когато Израел пусна информацията (всъщност класическа дезинформация, предназначена за заблуда на противника), че отлага с няколко дни сухопътното си нахлуване в ивицата Газа, едва ли някой наистина е повярвал, че това има нещо общо с атмосферното налягане и климатичните обстоятелства. По-скоро политическата метеорология показва, че над Израел има купеста облачност.
