Изборите в САЩ отминаха. Макар че резултатите от президентския вот не са ясни, тенденциите се очертават. Положението е на кантар, с лек превес към Байдън. От друга страна, Републиканската партия изглежда, че ще продължи да държи Сената, а макар и Демократите все още да имат мнозинство в Камарата на представителите, то се стопява сериозно, защото губят поне шест гласа. Едно е сигурно. „Синя вълна“ нямаше, социолозите пак не познаха и мнозина останаха разочаровани.
Но ако приемем, че е нормално някои хора да са шокирани в случай че, да кажем, са се доверили на социолозите, академичната общност в Щатите изглежда искрено изумена. Вчера, на 4-ти ноември, на страниците на авторитетното научно списание „Нейчър“ бе публикувана статия със следното заглавие: „Учените са втрещени, след като надеждите за категорична изборна победа на Байдън се изпаряват“.
„Тези избори няма да се превърнат в категоричното национално отричане на Тръмп, независимо от това кой ще спечели президентският пост“, твърди политологът Джеймс Линдли Уилсън от Чикагския университет.
Преди това, на 23-ти октомври, „Нейчър“ публикува резултатите от анкета сред читателите си относно предпочитанията им за президент. Списанието конкретизира, че анкетата не представлява представителна извадка на работещата научна общност и включва учени, които не са граждани на САЩ. И все пак изглежда, че масово научните читатели предпочитат Байдън – 86% биха дали вота си за него, докато едва 8% – за Тръмп. Сега в новата си статия „Нейчър“ се позовава на тази анкета, изразявайки учудване. Защо? Защо хората продължават да гласуват за републиканския кандидат? И за пръв път се прокрадва отговорът: може би хората не са виновни. Може би вината е на самата академична общност, че не комуникира адекватно с широката общественост.
Хем съчувствам, хем не съм изненадан от резултатите. Да, разбирам почудата на някои западни учени, които през изминалите години останаха разочаровани от факта, че хората вярват на конспиративни теории и псевдонаука, дори и да им се обяснява постоянно, че ваксините са ефективни за предпазване от инфекциозни заболявания, че човек наистина е стъпил на Луната, че генно-модифицираните храни не са непременно опасни. Разбирам, че ако тези теми звучат малко абстрактно и всеки може да избере дали да им вярва или не, през 2020-та година нещата стоят по по-различен начин – пандемия наистина има, хора се разболяват тежко и някои от тях умират. И разбирам, че на фона на Covid-19 учените очакваха обществено разбиране от необходимостта да бъдат избрани такива политици, които осъзнават опасността и са готови на радикални мерки.
Казах, че разбирам, но същевременно подчертах, че не съм изненадан. На западните популяризатори на наука като че ли наистина им липсва подход как да подхождат към лаиците. Допускат се едни и същи грешки. Затова реших да направя списък с най-елементарните поуки. Всеки популяризатор, който иска да бъде чут, би следвало да ги има предвид:
Поука №1: Никой не е длъжен да ти повярва само защото притежаваш титла. Отдавна е минало времето, когато традиционните медии са били единственият начин за информация и те са подбирали за говорители хора с нужния ценз. Днес всеки може да изразява мнение и всеки притежава платформи, позволяващи му да бъде чут.
Поука №2: Фактите не говорят сами по себе си. Дори и да разполагаш с неограничени канали за разпространяване на факти, това не гарантира, че хората ще им повярват, колкото и научно издържани да са те. Причината за това е, че фактите се посрещат от различни хора, които имат различен бекграунд, различни преживявания, различни вярвания, различно ниво на критично мислене. И тези хора ще ги интерпретират спрямо своите си разбирания.
Поука №3: Това, че някой вярва в псевдонаука, не значи, че е глупав или е необразован. На 21-ви януари 2017 г. изследователите Метю Хорнси, Дан Кахат и Трой Кампбел представиха на симпозиума “Rejection of science“ някои интересни факти. Най-изненадващият от тях е, че отричането на науката често пъти идва от най-образованите хора. Например – климатичните отрицатели сред републиканците са по-скоро висшисти, а не живеещите в провинцията необразовани фермери. Образованието ти дава уменията и ресурсите да подбираш данни и да си съградиш свое собствено възприятие за света.
Поука №4: Съобразявай се с бекграунда на публиката си, когато излагаш факти. Отново ще се позова на горепосоченото проучване: авторите са категорични, че докато климатолозите говорят за климатичните промени и едновременно с това настояват за регулации (т.е. за сериозни мерки, които затормозяват работата на бизнеса), те никога не биха спечелили привърженици от страна на десните. За десния човек устойчивостта на икономиката е от съществено значение. Но ако вместо това климатолозите предложат мерки, които създават устойчив бизнес и работни места, ако говорят за алтернативни енергийни източници, осигуряващи сигурност и независимост, ще срещнат много по-голяма приемственост.
Поука №5: Най-общо казано – стоп на противопоставянето! През последните години не престанах да слушам изказвания от типа на: „не може да си добър учен, ако си християнин“. Или: „ако си истински учен, няма как да си републиканец“. Абсурдно е грамотни хора да си позволяват такива резки изказвания. Първо, представи си какво би си казал един подрастващ с научни интереси, който тепърва се ориентира към кариерно развитие: „Ами аз съм християнин, следователно за мен няма място в науката“. Второ, какъв си ти да преценяваш човека по този начин и да определяш на базата на неговите убеждения какви са му качествата? И ако това е абсурдното, после следва комичното. Имам предвид мрънкането от страна на западната академична общност: „ама тя религиозната десница си има собствени училища, те там си ходят в собствени колежи и се капсулират“.
В миналото най-ревностните пуритани са изпращали децата си да учат природни науки и математика. Днес американската църковна общност е пропита от антиинтелектуализъм. Лесно е да се обвинят пасторите, че насаждат екстремен фидеизъм и емоционализъм, които заглушават гласа на разума. Трудно е да се намерят грамотни хора, които, вместо да противопоставят вярата на науката, да потърсят досег с представителите на американската вярваща консервативна общност. Още по-трудно е да се намерят изследователи, които разбират от християнска философия и апологетика. Сериозният дисбаланс в американската академична общност в превес на атеизма и лявата политика не помага.
Не мога да преценя дали има поводи за оптимизъм в Америка, че разделението може да бъде превъзмогнато. Знам само, че някой трябва да направи първата крачка. И ако западната академична общност осъзнава, че има проблем с това, топката е в нейното поле.
