Явлението антиваксърство
Феномена „антиваксърство“ описах и преди в статия, озаглавена „Колективният имунитет, защо данъците не са кражба и защо хората не вярват на експертите“[i]. Там не обърнах никакво внимание на аргументите на антиваксърите, нито на тяхната тежест, само на епидемиологията на тяхното разпространение. Тук давам част от тази статия:
Характеристиките на вирусите са особени – те не дишат, не се хранят, не се размножават чрез деление и в природата извън приемниците са инертни кристали. Това позволява да ги разглеждаме като прости преносители на информация и динамиката на епидемията от вируси като частен случай на епидемията на разпространение на идеи. Тъй като човешкият мозък претегля аргументите не само по съдържание, но и по броя на повторенията, съпротивата на разума към дадена идея е подобна на съпротивата на имунната система към вируса и може да бъде тренирана – ако идеята бъде изказана единично и има време да бъдат съставени контрааргументи (аналог на антителата), то последващото масово облъчване няма да има същия ефект. Ваксинацията в този смисъл е просто частен случай трениране на адаптацията на сложните системи към новата информация чрез подкритични дози копия на информация[ii].
Колективният имунитет е свойство на мрежите, което важи за всякаква информация, не само за тази, която вирусът пренася в своето РНК и ДНК. Важи за грамотността също – ако достатъчно на брой хора са грамотни, неграмотните ще бъдат изолирани един от друг и няма да могат да си взаимодействуват, за да увеличават бройката си и да разрушават обществото.
Идеите на антиваксърите са също толкова патогени, колкото и самите патогени, те заразяват неимунизираните срещу тях, причиняват пандемии от абсурдни убеждения и при предаването си минават през еволюционни мутации (първо беше живак, после алуминий и т.н., когато се търсят оправдания да не се ваксинира човек). Самите доводи нямат значение, важни са структурата на мрежата и когнитивните отклонения на хората:
Пренебрегване на знаменателя
При анализ на съотношения, например риск/полза, вниманието се фокусира върху числителя пропорционално на яркостта на оставеното впечатление в зависимост от формулировката на проблема, например:
Твърдението „1 на 100 000 ваксинирани деца развива трайни увреждания“ е по-впечатляващо от „Ваксина, която предпазва децата от смъртоносна болест, носи 0.001% риск за трайна инвалидност“[iii]. Причината е, че понятието „риск“ не се свързва с твърда реализация на събитието и ниските числа се пренебрегват, докато в първата формулировка имаме конкретна реализация на риска – едно дете, което е увредено от ваксини. Това дете тежи в ума непропорционално много.
Ефект на ореола
При оценяване на качествата на човек, компания, предмет или какъвто и да е обект, високата оценка за някое качество влияе върху оценката за другите качества в положителна посока, отрицателната влияе в отрицателна посока[iv]. Ако едно лекарство носи ползи, то не може да има вреди, а ако е вредно, то не може да има ползи. Ако един човек има висока интелигентност, то той трябва и да е добър, надежден, компетентен, красив, a ако е красив, то той трябва да е добър, умен и надежден (по дрехите посрещат).
Съчетаването на тези две когнитивни отклонения води до отписването на ваксината като цялостно вредно лечение.
Предубеждение към потвърждаващите доказателства
Хората придават по-голяма тежест на аргументите в полза на тезите, в които са убедени, отколкото на обратното. Пример за това е изследване, направено в САЩ, в което на две групи привърженици и противници на свободния достъп до оръжия се дават балансирани доказателства и за двете тези. В резултат на разглежданите доказателства убедеността и на двете групи нараства и техните позиции допълнително се поляризират, като всяка група придава по-голяма тежест на доводите за своята теза, отколкото на доводите против[v]. Това въвежда нелинейност в нарастването на доверието към или убедеността в дадена теза – всяко ново доказателство „ЗА“ намалява тежестта на следващото доказателство „ПРОТИВ“ и увеличава тежестта на следващото доказателство „ЗА“. След определен брой доказателства втвърдяването на възгледите става практически необратим процес и се достига до състояние на устойчиво равновесие, от което не може лесно да се излезе.
Това отклонение се съчетава твърде добре с мащабируемостта на мрежата, като води постепенно до оформянето на клики по убеждения – хората с различни възгледи прекъсват връзките помежду си вследствие на поляризацията и се групират с други със сходни възгледи. Изолирането от различните възгледи ускорява драматично втвърдяването на убежденията до достигане на устойчиво равновесие или имунитет към рационални аргументи. Текущо това се наблюдава като поведение при антиваксърите, които се изолират както в мрежата, така и географски и създават условия за избухване на епимедии – нещо, което симулирахме с модела на Шелинг за сегрегацията.
Евристика на наличността
Това, което е по-близо до ума ни, по-свежо в паметта ни, то е по-важно. Поради особеността на паметта да пази по-сензационните събития по-добре, както и тези, които предизвикват по-силни емоции, това води до влиянието на емоциите върху оценката на важността и оттам – на риска. Пример: „Торнадото се разглежда като по-чест убиец от астмата, макар, че последната причинява 20 пъти повече смъртни случаи“. Тази евристика има потенциал за неограничено преувеличаване на важността и опасността от това, което умът си припомня най-лесно и най-добре.
Това когнитивно отклонение, съчетано с медийното внимание, предизвиква т.нар. „каскада на наличността“ – надценяването на риска зависи от яркостта на впечатлението – която е функция и на масовостта на информацията. Това, което тревожи хората, храни медиите, а новините усилват тревогата и се получава положителна обратна връзка или „порочен кръг“[vi].
Съчетанието на когнитивните отклонения заедно със структурата на социалните мрежи прави една нова структура на обобщена мрежа за запазване и класифициране на информация, която служи като памет. Тя запомня всичко като защитава една информация от друга (тъй като моделите на данните също са данни) и едно вече взето решение или потвърдено убеждение от разрушаващи го аргументи. Тази обобщена социална памет прави джобовете от антиваксъри устойчиви във времето, което от своя страна увеличава риска от световни пандемии многократно. Тук какво се пази няма никакво значение, поради и което всеки опит да се опровергават антиваксъри чрез рационални доводи не е разумен. От доводи има смисъл, но от тяхното количество и то след като антиваксърските мрежи бъдат инфилтрирани и разбити, така, че „паметта“ да изчезне.
Знание и невежество в епохата на либерализма
Предмодерният човек е осъзнавал, че нищо не знае, модерният е една крачка назад
В статията си се бях позовал на агентския проблем и на асиметрията на информацията в йерархичните системи, но те обясняват само повърхността на проблема, не неговата дълбока структура. Да, разстоянието до експертите и фактът, че техните интереси могат да се разминават с тези на обикновените хора води до скептицизъм и съмнение, но дали ги поражда, или само ги усилва, а те са вече там по съвсем други причини? Съвременните хора са ходещ парадокс – те имат твърде силна вяра в собствените си знания и способности и твърде силен скептицизъм към същото у експертите. Два въпроса остават:
- Защо хората имат толкова силна вяра в собствените си знания?
- Защо хората се съмняват толкова много в знанията на експертите?
Тук бих могъл да се позова на ефекта на Дънинг-Крюгер (Фиг.1), който обяснява как малкото познания по дадена тема изглеждат много поради това, че нейната дълбочина все още не е оценена, и новопрохождащият специалист няма с какво да сравни своите познания, така, че да ги постави в правилната перспектива. Разбира се, може да се поспори дали след дъното на отчаянието идва платото на стабилността по обективни причини, защото ямите на математиката и физиката са бездънни, а те са далеч по-прости и по-изучени от биологията например. Както пише Паскал[vii]:
„Ако сме добре осведомени, ние разбираме, че природатa e гравирала своя образ и този на нейния Създател върху всички неща, те почти всички участвуват в нейната двойна безкрайност. Така ние виждаме, че, че всички науки са безкрайни в обхвата на техните изследвания. Защото кой се съмнява, че геометрията например има безкрайна безкрайност от проблеми за разрешаване? Те са също така безкрайни в тяхното многообразие и тънкост (строгост) на предпоставките; защото е ясно, че поставените най-отпред като основи не се самообосновават, но се базират на други, които се базират отново на други и така не позволяват да стигнем до последни истини. Но ако ние представяме някои като основи за разума, по същия начин по отношение на материалните обекти ние наричаме основна неделимата точка, отвъд която нашите сетива не могат да възприемата нищо, въпреки, че по своята природа тя е безкрайно делима.“
Дънинг-Крюгер обяснява илюзията за експертиза в дадена област, но не и илюзията за споособности и знание изобщо, която съвременните хора притежават. Надценяването има своите биологични механизми, но явления като антиваксъри, привърженици на плоската земя и отричащи кацането на Луната са нови и са пряко следствие на същия този Прогрес, който направи възможни и ваксините и космическите полети. Той донесе масовото образование в обществата и с него – илюзията за знание.
Нарастването на общото познание на човечеството е като процес на разширяване на една окръжност, чието лице символизира това знание. Капацитетът за знание на отделния човек обаче почти не се е променил, което означава, че процентът от общото знание, който той притежава неумолимо клони към нула успоредно с устремния възход на науките и изкуствата към безкрайността. Масовото образование е като Светлина – то просветлява едни и заслепява други, смирява учените, но въздига егото на много образованите. „Многото“ образование е много само спрямо „малкото“ образование, но нищожно спрямо общото образование на съвкупността на всички хора. С нарастването на населението всеки отделен човек става все по-маловажен за функционирането на обществото, то става все по-независимо от него. С нарастването на познанието знанието на всеки човек все повече намалява, дори да расте през целия му живот, защото науките са неизчерпаеми. Това е феномен много по-широк от частния случай на Дънинг-Крюгер, който е негово следствие. Парадоксално, самочувствието на модерния човек расте, докато неговата роля за обществото и науката намалява. Така се получава това, което е описал Блез Паскал:
„Повечето хора преценяват правилно нещата, защото са съвсем невежи – естественото състояние на човека. В науката има две крайности, които се докосват. Първата е пълното невежество, с което се раждаме. До другата крайност достигат големите умове; овладели всичко, което е достъпно за човешкото познание, те установяват, че не знаят нищо, и се оказват в същото състояние на неведение, от което са тръгнали; само, че това е по-мъдро, опознало себе си неведение. Хората между тези две крайности, отърсили се от първоначалното си невежество, но недостигнали до другото, се перчат с начетеността си и се представят за всезнаещи. Те именно смущават обществото, като за всичко се произнасят неправилно. Народът и истинските учени съставляват мнозинството, презиращо недоучените, които на свой ред презират него. Недоучените преценяват всичко погрешно, а мнозинството – вярно.“[viii]
Фигура 1. Ефект на Дънинг-Крюгер[ix]
Вярата в собствените възможности и скептицизма към експертите вървят заедно и донякъде се дължат на масовото образование, но то не е тяхната първопричина.
Демократизация и рационализация на познанието
Главното нещо, което Прогресът донесе, това е демокрацията. Демокрацията може да е хубава или лоша, но тя върви с Времето, пакетна сделка заедно с ракетите, компютрите, стандарта на живот и ниската детска смъртност. По-лошото е демократизацията. Даването на неотменимите човешки права е сбъдване на Канона според Честъртън, връщането на властта на хората върху тях самите в техните ръце. С всеобщото право на глас, произлизащо от идеята, че всички хора са равни пред Бога обаче дойде и идеята, че те могат да бъдат и равни във всичко – така комунизмът стана последното извращение на демократизацията. Епохата на рационализма доведе със себе си стремежа за логическо и рационално дебатиране на всеки въпрос, с отхвърляне на всички вероятностни аргументи в ползата на логическите, с отхвърлянето на всички авторитети, а егалитарният дух доведе до идеята, че всеки може да се включи във всеки дебат. В Германия през деветнадесети век титлата „професор“ е била също толкова почетна, колкото всяка високо аристократично или държавно звание. Същата е била и почитта към учителите и към институциите. В днешния Западен свят това е до голяма степен изчезнало, с образите на лудите учени, което у нас е доведено до крайност, тъй като ние поставяме дори авторитета на държавата под въпрос. Днес всеки добре продаващ себе си човек може да бъде говорител на науката, без значение колко са скромни неговите постижения и ако феномени като Бил Най и Нийл Де Грас Тайсън са относително безобидни и даже спонсорирани за популяризирането на науката, то масовото анонимно участие в никога незавършвашщите паранаучни дискусии сриват фундамента на научните изследвания – степените на доверие в проверените резултати на учените, замествайки ги или с пълно отрицание, или непоклатима, фундаменталистка сигурност.
Това принуди съвременните либерали да преоткрият предимството на аристократизма, макар и не по произход, а по образование и познание. Не всеки има право на публичен глас и участие в дебатите, някои хора са авторитети, а други – не. Откритието, до което либералите стигнаха обаче противоречи на собствените им оригинални идеи – за ratio-то като основа на всичко и за чисто логическия път за откриване на истината.
Защо всеки смята, че с търсене в Гугъл може да замести лекари, физици и математици? Защо вярват в плоска Земя, че никой не е кацал на Луната и че ваксините причиняват аутизъм? Не е само защото мрежите и отклоненията ги подтикват – те са само „медиум“, а това означава среда. Къде е началото? То се корени в сриването на авторитетите и съмнението към всичко.
Репутацията на учения се гради от историята на неговите потвърдени успехи, като тези, които са по-успели, разчитат средно на по-висока репутация и по-голямо доверие. Някой физик, спечелил Нобелова награда се ползва с много по-голямо доверие, отколкото студент в магистратура по физика и това е нормално. Това се базира на теория на вероятностите. Поради ограниченията, наложени от времето, енергията на изследователите и чисто икономически причини, когато разликата межу доверието в двама души е много над някаква установена граница, межу тях като цяло няма смисъл да започва дебат – и тук изключенията потвърждават правилото поради самата си природа на изключения. Разбира се, както и Ричард Файнман пише, всеки учен трябва да притежава смелост, с която да атакува приети погрешни схващания с аргументи и емпирични потвърждения на своя страна. Това обаче много се различава от някой извън мрежата на авторитетите, който при това няма нито аргументи, нито данни, а само убеждения, че притежава такива.
Съвремието отхвърля всичко това – отхвърля авторитета, защото отхвърля неравенството. Отхвърля вярата, защото не приема съмнението към себе си, а само от себе си. Доверието се базира на вяра, а тя няма място в чистия разум. Така спираловидните разсъждения се затварят в кръг и рационалното поражда лудост, както пише Честъртън[x]:
„Спорите ли с луд човек, вероятно ще си изпатите, тъй като неговият ум често работи далеч по-бързо от вашия – именно защото не го бави нуждата да направи добра преценка. Той е разтоварен от неща като чувство за хумор, идея за милосърдие или скучни житейски поуки. По-логичен е точно, защото е изгубил разумната си неразумност. Думата „безумие“ наистина е подвеждаща. Лудият не е човек, изгубил разсъдъка си. Лудият е човек, изгубил всичко освен разсъдъка си.“
Това се потвърждава и от научните изследвания. Човешкият мозък е създаден, за да открива модели, което е много по-лесно, отколкото да отхвърля модели, когато такива не съществуват. Коефициентът за интелигентност измерва както намирането, така и отхвърлянето на модели, но много повече първото, отколкото второто. Шизофренията е състояние, при които се намират модели много по-лесно и не се отхвърлят. Тя е изцяло проявление на мисълта затворена в кръг, а не на английската дума „mind“, която означава както „ум“, така и „внимавам“. Разсъжденията на хората са разходка по въже, от едната страна са данните, а от другата – моделите. Те трябва постоянно да внимават, за да отхвърлят несъществуващото, тъй като приемането е много по-лесно и без волево усилие овладява изцяло разсъдъка и той става машина за генериране на обяснения.
Демократизацията на познанието не води просто до диктатура на средното ниво над изключителните личности и до разпространение на обикновено невежество през социалните мрежи. Безсънието на разума поражда чудовища, а той винаги бди, когато доверието в проверените плодове на чуждия разум е дълбоко заспало. Кризата на авторитетите поражда единствено лудост, а не демократичност, рационализация, а не рационалност. Тези са най-странните идеи от началото на човечеството (коя религия е по-безумна от антиваксърството и плоската земя?), по-големи конфликти, отколкото по времето на Галилей, когато църквата е отхвърлил категоричните изводи от неговото открития, тъй като е отсъдила, че все още няма достатъчно доказателства. Това е различно от подхода на антиваксърите, които създават доказателства в движение по такъв начин, че никога не може да бъдат опровергани и изказват твърдения, които са не само неверни, но дори не са грешни. Църквата е била скептична към недоказаната оптична теория на Галилей, а научният метод все още е бил умозрителният подход на Аристотел, чиято изкривена версия прилагат сега антиваксърите и плоскоземците. Разликата е, че тогава църквата се е крепяла на авторитета на Аристотел, който е бил огромен, но краен и накрая е бил отхвърлен с напредъка на физиката при Нютон. Сега доводите са неопровержими, защото зад тях стои не краен авторитет, а безкрайно съмнение. То е плод както на мрежите и когнитивните отклонения, така и на Прогреса, водещ до познание за човечеството и невежество за индивида. Зад всичко обаче стои прекаленото самоуважение и неуважението на авторитетите – свобода, равенство, братство, или както пише Никола Гомес-Давила[xi]:
“Идеята за “свободното развитие на личността” изглежда достойна за възхищение, докато не попаднеш на някого, чиято личност се е развила свободно.”
С това идеалите
на либерализма се обръщат срещу себе си и свободата става змията, захапала
опашката си. Вече няма Богове, защото всички са богове.
[i] https://image.nauka.bg/magazine/bg-science98.pdf
[ii]Luís M.A. Bettencourt et.al. The power of a good idea: Quantitative modeling of the spread of ideas from epidemiological models, Physica A: Statistical Mechanics and its Applications Volume 364, 15 May 2006, Pages 513–536, https://arxiv.org/pdf/physics/0502067.pdf
[iii] Daniel Kahneman, Thinking Fast and Slow, Farrar, Straus and Giroux; 1st edition (April 2, 2013), ISBN-13: 978-0374533557
[iv] Edward L. Thorndike, A constant error in psychological ratings, Journal of Applied Psychology, 4 (1): 25–29, 1920, http://www.romolocapuano.com/wp-content/uploads/2013/05/Thorndike.pdf
[v]Charles S. Taber and Milton Lodge, Motivated Skepticism in the Evaluation of Political Beliefs, American Journal of Political Science, Vol. 50, No. 3 (Jul., 2006), pp. 755-769, https://www.unc.edu/~fbaum/teaching/articles/AJPS-2006-Taber.pdf
[vi]TimurKuran and Cass R. Sunstein, Availability Cascades and Risk Regulation, Stanford Law Review, Vol. 51:683, October 2007, http://chicagounbound.uchicago.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=1036&context=public_law_and_legal_theory
[vii] Pascal, Pensees, Samizdat, http://www.samizdat.qc.ca/arts/lit/Pascal/Pensees_English.pdf
[viii]Паскал (2005) Писма до един провинциал, „Захарий Стоянов“
[ix] https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Dunning%E2%80%93Kruger_curve.svg
[x] Г.К.Честъртън (2018) Ортодоксия, Омофор
