НОВО

Вината да си обикновен българин

Джок Полфрийман беше пуснат на свобода. Българският студент Андрей Монов си остава все така мъртъв. Джок Полфрийман направи НПО в затвора и се бореше за по-добри условия в тях. Андрей Монов си е все така два метра под земята. Джок Полфрийман заяви, че иска да се бори...

20 септември: Станислав Стратиев

„Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно в асансьор и да говорим безплатно по телефон.“ На днешния ден през 2000 година Станислав Стратиев Миладинов напуска света. Известен с псевдонима Станислав Стратиев, той е един от...

Тематичните коалиции – индикатор за желание за промяна

Архитект Христо Генчев е основател и съсобственик на най-голямото проектантско бюро в Европа за фасади и външни конструкции. Завършил е Техническия университет във Виена. Възпитаник е на Класическата гимназия за антични езици и култура. Син е на известния урбанист и...

Анкета: Каква обществена телевизия искаме?

Във връзка с предстоящото обществено обсъждане за Българската Национална Телевизия, ще ви зададем няколко въпроса - каква обществена телевизия искате и какво трябва да се промени в настоящата. Гласуването е напълно анонимно и "Консерваторъ" НЕ събира личните ви данни....

Брекзит: успех, катастрофа или политическа стратегия?

Преди да прекрати парламента по закон и регламент, но за по-дълго от обикновено и замине за Люксембург на среща с президента на Европейската Комисия, Жан Клод-Юнкер, британският министър-председател Борис Джонсън отстрани 21 консервативни парламентаристи, прие една...

Учебни гранати за обществото

Септември е време за рестартиране не само на учебната година. Завърналите се от отпуски граждани и политици са уж отпочинали. Презаредени с нови сили те отново подхващат задачите си. Министърът на отбраната Красимир Каракачанов с подновен плам се опита и в немалка...

Колеги журналисти, не бъдете евнуси

„Безпристрастен, хеле пък безстрастен журналист, е журналистически евнух“ Няма да крия, че често използвам знаменитата фраза на Йосиф Хербст в ежедневни разговори, когато се опитвам да убедя зрители, читатели и слушатели, а дори и колеги, че мантрата за...

Липсата на мнение не е журналистика

Наполеон успява да избяга от остров Елба на 6 март 1815 г. и се насочва към Париж в опит да си върне властта.   На 9 март 1815 г. вестник „Монитьор“ излиза с водещото заглавие: „Извергът е избягал“. На 11 март той вече пише: „Тигърът е слязъл на...

За Грета Тунберг и култа на алармизма

Срещата на върха на ООН за климата през 2019 г. ще се проведе на 23ти септември в Ню Йорк. На него ще присъства 16-годишната шведска суперзвезда, екоактивистката Грета Тунберг, която наскоро отплава през Атлантическия океан на модерна „въглеродно-неутрална“ яхта, като...

За ползата от привиканите русофили

Хора като нас не могат да коментират големите игри, защото са трагично лишени от информация. Можем да коментираме само реакциите на обществото по отношение на онова, което се чува. Така и с „шпионската афера“. Мисля, вече е извън съмнение, че изложбата за...

Либерализмът като скеч на „Монти Пайтън“

Време за четене: 5 мин.

Прогресивните либерали имат много проблеми, но един от най-сериозните е ужасяващо погрешното им схващане, че притежават монопол върху иронията. Само те, модерните, образовани, градски, мултикултурни космополити са в състояние да правят и оценяват качествени шеги, само те имат естественото право и умение да боравят с по-извисените и сложни форми на хумора.

За тях сатирата и сарказмът са втора природа, докато другите нелиберални човеци дори не знаят какво означават подобни думи. Отстрани това изглежда почти трогателно. Особено когато балонът се пуква и на преден план изплува реалността, в която ироничните, сатирични и саркастични прогресивни либерали всъщност говорят и действат като съветизирани и догматични фанатици без никакво усещане за ирония. 

Пример за свирепото разминаване между действителност и представа за себе си ни дадоха последните дни, в които безброй либерали, които от години с гордост казват, че Лондон вече не е английски град, ожесточено нападат легендарния Джон Клийз защото казал, че… Лондон вече не е английски град.

Клийз, разбира се, е най-високият представител на иконичната британска трупа „Монти Пайтън“, прочута със своя сюрреалистичен и абсурдистки хумор, с нарушаването на табута и предизвикването на нравите на времето. На 79 години Клийз е виждал какво ли не, но прогресивните активисти и журналисти май му дойдоха в повече.

Според него Лондон вече не прилича на английски град, в културно отношение всичко се е променило и го няма онова „английско усещане“, с което Клийз е израснал в британската столица преди десетилетия.

Когато либералите съобщават, че Лондон не е английски град, те го правят с апломб и възторг, с възхита от драматичната трансформация на един исторически мегаполис в мека на мултикултурализма. Но наблюдението на Клийз по-скоро съдържа критична нотка и разочарование, наситено е с носталгия по едно друго време. Той не го казва директно, но се усеща. И това усещане е достатъчно за либералите да помиришат политически некоректна кръв в океана от комуникация и да се насочат към новата си мишена.

Коментарът на Клийз ги постави в неловка ситуация. От една страна те искаха да го обвинят в расизъм и ксенофобия, да препотвърдят липсата на споделена култура и идентичност като основно благо, да подчертаят, че „дайвръситито“ е „най-голямата ни сила“. От друга страна желаеха и да демонстрират, че Клийз е жертва на пропаганда, че говори глупости и разпространява лъжи. За да изпълнят мисията си, те трябваше да представят Лондон едновременно като английски и мултикултурен. Клийз трябваше да бъде едновременно заблуден и расист. Големите леви медии тръгнаха с тази сложна задача и произведоха трагикомични текстове, в които се лашкат между защитата на английския Лондон и апологията на мултикултурния Лондон.

Цялата идея за мултикултурния Лондон – или който и да е друг западен град – е в липсата на една обща, изявена и доминираща култура.

Прогресивните либерали празнуват това, консервативните хора го критикуват. Но в случая с Клийз първите искаха и вълкът да е веган, и агнето да е джендърфлуидно. Мюсюлманският кмет на Лондон от пакистански произход Садик Кан отговори на Клийз с религиозно повтаряната реплика, че „Разнообразието е нашата най-голяма сила“ и в следващия ред написа, че Лондон е „английска столица, европейски град и глобален хъб“.

Много по-честно щеше да бъде ако дигиталната линч тълпа за главата на Клийз просто беше казала, че той е прав, но трябва да се радва, а не да е тъжен от „дебританизацията“ на любимия им Лондон. Градът, в който някои имигрантски райони са си доста монокултурни, а атаките с ножове, заливанията с киселина и клановите вражди по улиците между млади мъже с африкански, арабски и пакистански произход са ежедневие. Либералният рай, в който мюсюлманският кмет забрани рекламите с красиви женски тела в Лондонското метро, докато по улиците и парковете на града все по-често се срещат плътно забулени в черно жени. Мултикултурната утопия, в която същият Садик Кан изнесе реч пред полово сегрегирана тълпа, в която жените стояха на разстояние зад мъжете в най-инклузивните ислямски традиции.

Ала много либерали не събраха куража да признаят, че Клийз е прав и просто трябва да сложи розовите очила с рамки във формата на дилдо и да се радва, че английският флаг още не е сменен с този на дъгата.

Засега. Вместо това те демонстрираха един от големите проблеми на движението си. А именно – постмодерната представа за истината. Когато истината я казват те – това е красиво и смело. Когато истината я казва друг – това е слово на омразата. Същото е и с хумора. Една шега е забавна, когато я изрича някой от нашите и противна, когато е доставена от нелиберален враг. Затова, когато чернокожият комик Тревър Ноа каза, че Африка е спечелила световната купа по футбол в лицето на френския национален отбор, либералите се разтопиха от удоволствие. Но когато критични или дори неутрални към мултикултурализма хора и медии – включително и в България – повториха същите думи без допълнителен коментар, реакцията на прогресивния колектив беше сурова омраза плюс желание за саморазправа и цензура. Вече не е толкова важно какво се казва, а кой го казва. Белият хетеросексуален комик има страшно малко теми, от които да избира вдъхновение за хумор. Довчера е бил забавен, днес е просто расист.

Джон Клийз и неговите колеги от „Монти Пайтън“ предрекоха бесовете на модерния либерализъм още през 60-те и 70-те години на миналия век. В един от многото великолепни скечове на трупата млада дама в родилното отделение пита доктора какъв е полът на бебето, което преди секунди е излязло от нея. Мъжът с медицинска престилка и снизходително снобско произношение отвръща на майката : „Не мислите ли, че още е рано да му налагаме роли?“ Абсурдът на комедийни гении от миналото е сегашната ни реалност. Либерализмът официално стана скеч на „Монти Пайтън“.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!