Либералната политическа система, в която живее цивилизованият свят, а и нашата собствена родина България днес, има дълъг и комплексен път на развитие. Възникнала като синтез от една страна на ренесансовият хуманизъм (който е изначално, напомням, школа в християнското богословие, а не „християнство без Христос“, както помпозно го определят определени илитерати) и на политическото наследство на Westfälischer Friede от друга, либералната традиция преди всичко се формира като един опит за цивилизовано и християнско ad hoc решение на предизвикателствата на променящото се време, пред чиито напор Западната цивилизация е трябвало да устои.
Разрушеният с протестантската Реформация Pax Christiana успява да бъде трансформиран малко или много в конгресната система известна и като „Европейски концерт“, които пък на свой ред да отстъпи своето място на симфонията между различните нови национални държави и държавици, излюпили се от пепелта на старите империи – тези на Хабсбургите, Бурбоните, Романовите. Пожарът на „чистата и свята република“ не пропуска и владенията, принадлежащи столетия по силата на ятагана и рушвета на династията на Осман, а от там пътят към глобалната доминация на либералната доктрина в класическият ѝ вид е открит.
Основният аргумент на тази политическа система срещу всичко по-старо (а и всичко по-ново) от самата нея може да бъде синтезирана с една единствена дума – автономия: индивидуална, национална, гражданска. Всеки човек получава своето свещено право да владее собствената си личност, финанси и (чрез правото на свободно сдружаване) държава, а варварските народи на европейската античност почват да виждат в своите „вече“ и „алтинг“ аналози на римския сенат и атинската агора. Раждат се многообразните партии, представляващи всякакви съсловни интереси, чиято пресечна точка би следвало да кулминира в така нареченият национален интерес. Паспортът – гражданството на дадена държава – се превръща в истинска жизнена сила. С определен паспорт човек може вече да пътува свободно (или почти свободно) из целия свят, докато с друг такъв се оказва на практика затворник на собственото си правителство. Гражданството дава и други важни права: тези на собственост и на труд, а в някои случаи дори и на „стремеж към щастие“.
Тенденцията нещата да се придвижват към своята все по-пълна индивидуалност, определена от древните платоници като един от основните принципи ръководещи света, намира своята политическа кулминация в либерализма. Лозунгът е прост и ефективен – индивидуалните права са решението. И колкото повече проблеми „от старите“ биват решени, толкова повече на мястото им се появяват нови – за да бъде убита лернейската хидра е бил необходим Херакъл. Срещу либералната ѝ сестра се пробват почти едновременно Карл Маркс и Адолф Хитлер, но и двамата губят: вторият – на бойното поле срещу американския Lend-Lease, а първият – на полето на празните хладилници.
Презумпцията, от която изхожда цялата логика на либералната система, гласи, че свободата е нещо добро и че това добро нещо винаги и неизменно носи добри плодове. Свободата в икономиката носи просперитет е постулирал Адам Смит, а свободата в политическо отношение носи… Европейският съюз с неговото свободно придвижване на хора, стоки и капитали. За неморално се счита преди всичко не друго, а да се пречи на проявленията на същата тази свобода, защото задушавайки я ние лишаваме не просто себе си, но и цялото общество, в което живеем, от добрите ѝ плодове. За модерния човек и неговите опити за съждение (особено явно е това в политически план) обаче мисленето в нюанси се оказва същински подвиг, при това не особено привлекателен. Как прекомерната свобода се изражда в своята противоположност, тиранията, вече сме говорили (виж текстът ми „Президентска какво?“). За същото говори и св. апостол Петър в едно от посланията си:
Защото, като говорят надути празни думи, прелъстят в плътски похоти и разпътство ония, които напълно са се отдръпнали от живеещите в заблуда. Обещават им свобода, когато те сами са роби на развалата, защото от когото някой бъде победен, от него бива и поробен.
(2 Петр. 2:18-19)
Във времето, в което се намираме исторически – почти две столетия и половина след онази Френска революция, наричана от някои „Велика“ – две от традиционните европейски касти, bellatores и laboratories, са отдавна разпуснати (а самите им длъжности – превърнати в икономически дейности, в „занаят“), докато третата, oratores, се е разцепила в своеобразна кастова „гражданска война“ на прослойките. От времето на „Великата Френска“ е останала само тенденцията към индивидуализъм, пророчески обрисувана от оскъдното облекло на символът на революцията, Marianne. Предизвикателствата на днешния ден обаче са коренно различни от онези, належащи при падането на Бастилията. Глобалните и безконтролни процеси по демографска подмяна на населението, благозвучно обозначавани с думичката „миграция“, практически обезсмислят либералната концепция на гражданството, а с това и възможността за граждански опит за изход от задънената улица: политически диалог, избори, гласуване.
И за да излезем за съвсем кратко от емпиреума напомням, че малко по-рано тази година беше съобщено измежду другото, че в страната ни ще се трудят лица от Бангладеш, от Индия и Непал, от централноазиатските държави. Причината е, че на повечето от хората, притежаващи българско гражданство, предлаганото възнаграждение за определени професии им се струвало твърде ниско. Експертно решение, взето от служебно правителство и под напора на ограничен чисто съсловен интерес. Някой някога беше казал, че адът прилича на добре структурирана администрация. На българските граждани учтиво е обяснено, че с европейски паспорт могат да отидат съвсем легално да се подложат на евтаназия в специално разработена капсула модел Sarco pod в застаряващите демографски Белгия или Нидерландия или да спорят до откат за това колко на брой пола има, какви са цветовете на знамето им, какви по-точно са правата им и имат ли в това число законово право на пропаганда на идеологията си в публичните училища с местните азбучни ентусиасти, докато им бива отказвано правото на икономическо развитие без квоти „въглероден отпечатък“, а глобалните корпорации избират за свои „локални партньори“ съседни страни като Турция и дори Сърбия.
Иначе казано – правото на труд е използвано от олигархията (всеевропейската) като бухалка срещу българските (и не само) граждани, превърнато е в метод за закрепостяването ни. А където има крепостни по необходимост има и феодали. Историята на човечеството ни показва, че изходът от подобна система е само и единствено чрез образованието, чрез всенародната просвета, което да служи и като опора за осъзнаване и отстояване на естествените граници на личността и интересите ѝ, а от там и за тези на целия народ.
Но историята не се повтаря, а се римува, намирайки се в началото на новия феодален цикъл не можем да очакваме нова „Магна харта“, нито географски-локално нов Христо Ботев, който да пресече Дунав с пушка в ръка след като е превел и издал освен стиховете и цяла кошница модерни учебници. Но можем да бъдем ако не подготвени, то поне предупредени, че когато варварските племена превзели Рим никой не е запомнил терзанията на някогашните кокони за луксозни стоки от далечния Изток. Всички обаче помнят унижението на Ромул Августул и последвалото го безвремие. Предупреденият е въоръжен.
