Либерариум

Из “Бесове”на
Ф.М. Достоевски

“Воплощенной укоризною
Ты стоял перед отчизною,
Либерал-идеалист.”

“Въплощение на укора
Ти стоеше пред Родината
Либерал-Идеалист.”

(Левеещият инфантилен “професор” с “художествена природа” и провинциален интелигент Верховенски цитира под носа си стих от народен поет, визирайки себе си.)

…………………..

“ Не, това не е превод от френски! — даже с известна злоба подскочи Липутин, — това ще бъде превод от световният човешки език, г-не, а не само от френски. От езика на всемирно-човешката социална република и хармонията ще бъде този превод, г-не!
— Ха, по дяволите, че такъв език изобщо няма! — продължи да се подсмива Никола̀.”

…………………..
“В паметта на Ставрогин най-рязко се беше запечатала невзрачната и едва ли не възподла фигурка на губернското чиновниче, ревнивец и груб семеен деспот, скъперник и лихвар, пазещ остатъците от обеда си и фасовете си под ключ и в същото време яростен застъпник за бог знае каква бъдеща “социална хармония”, упиващ се нощно време от възторг пред фантастичните картини за бъдещата фаланстерия (бъдещият утопичен социален дворец на Фурие,б.пр.) в чието най-скорошно осъществяване в Русия той вярваше като в собственото си съществуване. И всичко това там, където беше спастрил “домец”, където се беше оженил втори път за жена с парички, където може би на сто версти наоколо нямаше нито един човек, като се започне с него, който поне външно да прилича на бъдещият член на “всемирно-общочовешката социална република и хармонията”

”Бог знае как се получават такива хора!” — си помисли Никола̀ в недоумение, понякога припомняйки си неочакваният последовател на Фурие.”

(Ставрогин разговаря с нищожният Липутин — интересна прилика с името на сегашният кремълски лилипут — за превода на книгата на социалиста Фурие, лежаща на рафта.)
Не е някаква аберация или необикновено изключение в разговор за “либералното” да се пропадне в семантичен спор и словесна битка за смисъла на понятието, който да завърши с недоумение и неудовлетвореност от участниците.

И тук, както и в много други случаи, причината за спора е начинът по който се употребяват думите и как се разбират тяхното значение. Една такава дума с незавидна участ е “либерално”, “либерал” и разните производни като например “либерално-демократично”, “либерализация” и пр. Каква точно е съдбата на това понятие през 170-те години изтекли от времената за които пише Достоевски и защо тази съдба е толкова незавидна, може да бъде повод за написване на поне няколко дисертации. Тъй като тази задача е прекалено обширна, за да бъде обсъдена тук, е достатъчно само да се спомене, че днес най-очевидното недоразумение се набелязва в начина по който този термин — либерално — се разбира от двете страни на Атлантическият Океан.

В Америка днес хората от десния политически спектър под либерално разбират ляво-социалистическо, анти-американско, анти-меритократично, граничещо с комунистическото в крайните си проявления, докато в Европа под либерално се разбира и обикновено се припокрива с демократическо, хуманистическо, интелектуално-възвишено и справедливо в социален смисъл. Дори само това различие в интерпретацията на едно и също понятие е достатъчно да доведе до безизходица всеки смислен разговор, защото той се превръща в схоластично уточняване кой какво точно има предвид когато говори по темата.

Етимологията, разбира се, не подлежи на съмнение. Коренът е Libertas, което значи Свобода. Проследяването на употребата на тази дума е също толкова непосилна задача, преминаваща по кървавите следи оставени от революциите и гилотините на Робеспиер, умствените упражнения на Прудон, Дантон и Фурие, императорските атентати и заточенията на Петрашковци и тям подобни, през есери, Ленин, Кастро, Че Гевара и какво ли още не.

Няма дума с която да е злоупотребявано толкова много, освен може би с думата Любов.

Свобода — Либертас изразява първично въжделение, заложено в човешката природа. От раждането си до смъртта човек бленува за освобождаване от несгодите на ежедневния тежък живот, от непосилния труд за препитанието, от гнета на болестите и на бедността, от опеката на господаря, собственика, началството, от бремето на гравитацията и даже от тегобите на старостта. Някои биха твърдяли, че поривът към Свободата се дължи на Божествената искра, заложена в нас, на която дължим стремежа си да сме свободни и богоподобни. За други такава версия на Свободата за съжаление се разбира в чисто земен, материален смисъл като незабавно удовлетворяване на нашите щения и на нашето Его тук и сега.

Но най-често думата Либерално в европейски и български контекст се използва като политическо понятие, имплицитно съдържащо в себе си заявката за морално превъзходство, за нещо добро, заслужаващо похвала и дори обитаващо своеобразен нравствен пиедестал над низкото и материалистичното, над реакционните, вулгарно-практичните и “консервативни” възгледи на обществена консервативна прослойка, сравнима с интелектуален плебс в идейно отношение. Счита се, че либералното е също така и “прогресивно”, дърпащо обществото нагоре и напред, докато консервативното се асоциира с назадничавост, ретроградна религиозност, скованост в мисленето и сексуалното поведение, нетолерантност спрямо “различията” и разнообразните девиантности, които постепенно под напора на Прогресивитета се трансформират в норма. Под мантията на либералността се приема и налага на общественото съзнание толерантност и морална анестезия към екстремни религиозни аберации, съпроводени с фанатизирани кървави атаки срещу европейският цивилизационен ред и се допускат културно-етнически инвазии с подмяна на демографския състав на цели нации в рамките на две-три поколения. Изпод същата мантия за съжаление се разпълзяват и неомарксически ревизии на старите идеи за прекрояване и “подобряване” на човечеството и човека според постулатите на “свободата” и “справедливостта”.

В посоката зададена още преди стотина години от Франкфуртската школа на Маркузе, Хоркхаймер, Адорно, Ерик Фром и прочие интелектуалци, (“инфлуенсъри”, според днешният термин) за нова социална теория и критична философия, днес се движат мощни колони от разнообразни движения за либерално “освобождение” от реално или въображаемо подтисничество.

Тук е цял един спектър от “борци за свобода”, като започнем още от следвоенните антиколониални социалисти прекроили Третия свят в пъстра група държави с авторитарни, диктаторски или тотални управления, които нямат нищо общо със свободата на индивида, минем през Кастро, Пол Пот, сандинистите в Никарагуа, Чавес и Мадуро във Венецуела, ужасите на Хаити и държави във Западна Африка и свършим в наши дни с Антифа и Black Lives Matter, които под свобода разбират физическото премахване на белият расов подтисник и справедливо разграбване на магазините му.

Тук разбира се, са и движенията афиширащи се като защитници на свободата на жените в западните общества, начело с войнстващия феминизъм, отхвърлящ тестороновият терор, упражняван от мъжете, като властови механизъм на подтисничество.

Към тях е прикачен, разбира се, #MeToo, но и ЛГБТ общностите с неуточнен тестостеронов статус, но с извънредно вокални претенции като жертви на подтисничество и отнемане на свободи, включително правото на свободен избор на пол, произволно ползване по лично желание на обществените тоалетни и фриволно участие във всякакви спортове по лично полово самоопределение. Тази линия на борба за свобода, необяснимо запазва мълчание по въпросите на генитални оскатявания на жени от неевропейски религиозни деноминации, за убийства заради неправилно поставяне на хиджаб или излизане без придружител или за обезглавяване на католически свещеник в собствената му църква от хора с друга “аврамическа” религия.

Всички тези либерални борби обаче бледнеят пред величавото начинание наречено “Борба за климата”.

Тази борба претърпя известни модификации през годините, без нейният първоначален устрем, зададен от хора като Ал Гор, продължен от политици от ЕС като Франс Тимерманс или деца като Грета Тунберг, плюс цял сонм от НПО-та по цялата земя, да намалее. Наричана първоначално борба срещу Глобалното Затопляне с производното от него “затоплисти”, това понятие постепенно беше сведено до Борба срещу Промените на климата, с допълнителната уговорка, че това е всъщност борба срещу ураганите и наводненията, срещу сушите и пожарите пакостящи на населението от Третия свят и причинени, разбира се, от развитите индустриални държави, които цапат атмосферата, оставят върху небето своите отвратителни въглеродни отпечатъци и като цяло увреждат Планетата.

Либералната идея тук, разбира се, отново се свежда до Liberation, до Освобождение на Климата от лошия бял, индустриален, европеиден подтисник и до завръщането му до прединдустриалният минимум на СО2 в атмосферата. Думата с която предпочитат винаги да се позиционират идеологически прогресивните сили е “борба”. Те винаги се борят за права, за мир, за човека, за природата, за животните, за Планетата, срещу някакви врагове и ако не ги намерят успешно, те винаги ги конструират.

Каква е съдбата на политическият диалог в България, която макар и разположена географски доста централно в този модерен свят, стои донякъде периферно по отношение на политическата ос — либерално-консервативно или спрямо по-старото, но сходно разделение на ляво и дясно. Както е обичайно да се казва, в този политически “дискурс”, се е наложило определението, че след комунистическият тоталитаризъм, преодолян по относително мирен път, в България е установена Либерална Демокрация.

Добавено е към това в Конституцията и странната добавка, че България ще бъде “социална държава”, каквото и да означава това. Допускам, че тази добавка е била употребена като застраховка срещу това страната да се превърне в антисоциална или психопатна държава, което е било винаги една тегнеща над нас опасност.

Но да помислим за смисъла първо на понятието Демокрация. Знаем от опит, че всички злини в политиката и лошото управление на едно държавно устройство започват с езика и неговата политическа употреба. Северна Корея например и до днес официално се нарича Народно-Демократична Република.

Ние сме също Република, каквато беше и по времето на Тодор Живков. Res Publica на латински. Приблизително значи нещо като обществено дело, общо начинание на хората поради споделен взаимен интерес.

А какво означава Демокрация?
Събирателна дума от гръцкото demos (народ) и kratos (управление), тоест управление от хората, от народа. Практически Република и Демокрация означават едно и също. Ако кажем Република България (РБ) или Демократична България (ДБ) казваме практически едно и също нещо. Сложното започва, когато към Демокрация добавим прилагателното Либерална.

България има в своята историческа съдба склонността да прикачва към иначе най-древното си в Европа име най-различни определения: Империя, Княжество, Царство, Народна Република, а днес само Република. В нейната политическа история са отбелязани парламентарни и идеологически сражения между либерали и консерватори още по времето на Алеко Константинов и респективно на бай Ганьо и Гочоолу. Понякога тези сражения са били осъществявани с ръкопашни инструменти като тояги или брадви, вместо вербалните похвати на политическите прения. Все още на политическият ни хоризонт грее звездата на един истински реликт от древността наречен Киро Либера̀ло.
Но днес, ние сме прикачили към скромното си самоопределение като демокрация, отнякъде присвоеното уточняване “либерална”. В типичното си закъснително и до голяма степен имитативно усилие за догонване на политически по-развитите общества на запад от нас, ние се закичваме с морално добре звучащото либерално одеяние, защото то ни вдъхва усета за морално превъзходство и културна приобщеност към цивилизованият свят. За съжаление, това повърхностно причисляване към добре звучащи понятия в днешният им смисъл е погрешно. Освен това е вероятно несправедливо спрямо мнозинството българи, които в това “общо дело“ (Рес Публика) обитавана от тях, споделят по-скоро консервативни ценности и убеждения.

Либералното в съвременната му интерпретация в Европа и в Северна Америка е погрешното третиране на думата Libertas — Свобода. Подмяната е осъществена плавно и неусетно за разлика от грубата злоупотреба на думите социализъм и комунизъм от бруталните тоталитарни режими възседнали коня на пролетариата и на работническата класа. Либералното днес е обяздило кобилата на Виктимологията, тази така съблазнителна демагогия, която е заместила демокрацията с намиране на жертви и заклеймяването на мними опресори, нерядко с намерение за изнудване.
Либералното днес е мъртво като концепция на духовно превъзходство, като грижа за нещастните и унизените и като пример за подражание. То се е превърнало, парадоксално, в тоталитарен потисник на човешката свобода, под егидата на свободата.

Това прилагателно трябва да бъде внимателно анализирано от интелектуалните и партийни лидери на политическия живот в България и заедно със сродните манипулативни определения, като прогресивно и социално, да бъдат внимателно отстранени и изсипани върху Купчината историческа смет, където принадлежат заедно с Маркс и неговите неокомунистически последователи.