Лицата на мат’риала

В нашата махала, близо до Петте кьошета, има магазин за вълшебни предмети. Никога не съм влизал, но знам, че са от онези, дето ги рекламират с възторжени филмчета по телевизията и са ту чорапи за отслабване, ту хай-тек седалка с формата на задника, ту нещо от този род. От няколко дни сутрин пред магазина се събират малки тълпи и чакат да го отворят – старици с патерици и предпазни маски на лицата и други възрастни и не толкова възрастни люде, дошли да инвестират излишъка от доходите си в ново качество на живот. Понеже имах работа в съседната аптека, попитах за какво се редят онези отвън и фармацевтите ми отговориха иронично: „май за някакви очила, от които ставаш по-млад“. Сигурен съм, че се пошегуваха, но кой знае! – виждал съм чехли против целулит, тъй че…

Всъщност за какво се редят стари и млади изобщо не ме интересува, но се замислих за друго: очевидно човек, който става, излиза и се нарежда маскиран пред затворен магазин, за да се сподоби с вълшебни очила, този човек с помощта на телевизията може да бъде накаран да направи всичко. При кадърно планирана, организирана и проведена кампания този човек може да докара на власт всекиго и да му повери съдбата си. Сега, когато властта поне привидно отново се търкаля по улицата, гледките на зомбиран от медиите електорат са плашещи.

Две тежки обиди изтърпя българският народ в своята най-нова история – едната, когато Борисов го нарече „материал“, и другата, когато Царят каза, че трябва да си смени „чипа“. И до ден днешен не разбирам какво обидно имаше в това за „чипа“. Очевидно „чипът“ е метафора на мирогледа и най-естествено е, когато настъпи някаква революционна промяна в обществото, тя да върви и с преподреждане и преосмисляне на понятията. Когато през далечната 1873 г. младият Стефан Стамболов възкликна: „Ей, народ поробен, / Що си тъй заспал? / Ил живот свободен / теб не ти е мил?“, той не направи нищо повече от това да присъедини своя не особено талантлив поетичен глас към сонма на всички възрожденци, зовящи за промяна на „чипа“. Тогава „чипът“ трябваше да се препрограмира от добруване в сянката на падишаха към спринт за догонване на просветена Европа. Малко повече от половин век по-късно с твърда ръка ъпдейтнаха чипа на вълните на комунизма и пролетарския интернационализъм, защото без такъв ъпдейт мат’риалът нямаше да успее да посрещне новия живот, който му бяха приготвили. Когато Царят се появи в ролята на министър-председател, последният софтуер все още управляваше националния хардуер и Симеон с право отбеляза, че е дошло време за още по-нова версия на „чипа“, ако искаме да сме западняци, евроатлантици, ако наистина желаем да заменим колективизма и добруването в сянката на Партията-държава с тревогите, но и със сладостите на индивидуалната свобода и частната инициатива. И много хора тогава наистина си смениха чипа.

Що се отнася до „материала“, Борисов роди тази фраза през 2009, когато все още беше столичен кмет, а после медиите я подеха, за да я превърнат в крилата. На среща с български емигранти в Чикаго Борисов каза: „материалът, дето се явява на избори или от който можем да избираме като кадри, никак не е голям“. Каза го, за да се подмаже на емигрантите и да подчертае, че ще разчита на тях за бъдещото си управление. От своя страна туземният комплексиран мат’риал се обиди, реши, че го изкарват по-долнопробен от мат’риала в чужбина, но тази обида не му попречи упорито да възпроизвежда Борисов във властта през следващите повече от 10 години. В обидата си мат’риалът сякаш не забеляза къде е акцентът в цитата: „материалът, …. от който можем да избираме като кадри“. Тоест мат’риалът, от който ще вземем нашите депутати, нашите министри, нашите областни управители, кметове и директори на агенции – всички онези, които само след няколко години ще плюем, ще ругаем, ще им се присмиваме и ще ги обиждаме по най-невъзпитан начин; същите тези, чиято оставка ще искаме и ще им пожелаваме да ги видим в затвора.

Не знам за вас, но за мен тази фраза за „материала“, дори да е станало неволно, дава изчистена и правдива картина на родната политическа ситуация, води ни до откровението, че ако обществото се дели на управляващи и управлявани, то и едните, и другите са направени от един и същ мат’риал, а вероятно и чипът им е един и същ с леки вариации във версиите на софтуера. Излиза, че ако управляващите наистина са боклуци и не заслужават нищо друго освен #ОСТАВКА, то Борисов е бил съвсем прав за мат’риала и никой не бива да му се сърди, нито да му се обижда. И никой не може да го обвинява, че не е опитал да намери качествен мат’риал, защото през годините е издигал министри отвсякъде, министри са му били и Меглена Кунева, и Христо Иванов, и Божидар Лукарски, и Ивайло Калфин, и Красимир Каракачанов и кой ли още не. Мат’риал.

Всички сме мат’риал. Който си мисли, че е нещо различно, качен и критикуващ от своя мъничък импровизиран Олимп, жестоко се заблуждава. Ние сме като онази бабичка с патерицата и защитната маска пред магазина за вълшебни предмети, която настоява за своите чехли за вечна младост и размахва гневен юмрук, докато ги чака. Но има и добра новина. Всички сме мат’риал, но мат’риалът не е толкова безнадежден, колкото изглежда понякога. У всекиго има от всичко: в гения се крие глупак, в добрия – злодей, в честния – мошеник, в целомъдрения – развратник, в убиеца – милост, в нежния – грубост, във вулгарния – деликатност, в скромния – наглост и т.н. Ние сме части от цялото, но същевременно всеки от нас поотделно е самото цяло в неговата пълнота. Това е възгледът за съборността – от една страна сме един организъм, една същност „човечество“, от друга страна сме индивидуални и завършени личности със своя пълнота и отговорности.

Според действащия в момента „чип“, обект на политиката е светът, природата, животът, действителността, въпреки че политиката е преди всичко управление на отношенията между хората. Затова приоритет №1 на всяка политика е икономиката. Заветната цел е икономическият растеж и всички говорят за него, като си затварят очите и избягват да си задават въпроса възможен ли е вечен икономически растеж и ако е възможен, до какво ще доведе. Знам, знам, вселената е безкрайна и чака да я завладеем, да се разселим по далечни звезди. Просто Илон Мъск все още не е построил достатъчно голям звездолет.

Ако обаче преинсталираме софтуера на „чипа“, може да се окаже, че не действителността е обект на политиката, а човекът (мат’риалът). Тогава приоритетът на управленските програми няма да е икономиката, заетостта, доходите и т.н., а образованието и културата. Образованието и културата променят човека, програмират „чипа“ му, а един добре отгледан, възпитан и обучен човек ще създаде и различни отношения с другите човеци, от които вече не като цел, а като резултат ще произтекат и благоденствието, и доходите и всичко останало. Всичко тръгва от мат’риала и „чипа“.

Кое да поправим и усъвършенстваме с предимство: света или човека, макрокосмоса или микрокосмоса? Това са два фундаментални подхода към политиката и между тях минава може би най-трайната граница, която ражда истинската интрига. За жалост в момента тази интрига не съществува и затова политическият живот е една пародия, която от цикъл на цикъл става все по-уродлива. Във въздуха витае крещящата нужда от нов проект, от нова гледна точка, но всеки, който се появява с лакомата претенция да олицетвори новото и чаканото, бързо се оказва само едно небрежно понапудрено старо. Всеки е за либерална демокрация, всеки е за парламентарна република, всеки е за икономически растеж, заетост и доходи. Никой не казва, че всъщност те не са цел, а само желан резултат по пътя към постигането на истинската цел. Днешните политици приличат на хора, които се борят с домашно наводнение, като обират водата от пода с все по-големи парцали и все по-дълбоки кофи, но никой не се сеща да спре чешмата. Техният грях е, че не вадят доброто от мат’риала, а само най-злото, най-низкото и най-долнопробното. А доброто си е там и търпеливо чака някой да го повика. Такъв е мат’риалът. И ако наречем дребното, корумпираното и злото у мат’риала, ако наречем егоистичните и алчни усилия на политическата класа да извикват него, а не доброто, ако наречем всичко това „Картаген“, то определено мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Оригинална публикация

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.