Член 70 от НК на РСФСР:
„Пропаганда и агитация с цел да подкопае и отслаби Съветската власт. Клеветнически твърдения срещу Съветската политическа и социална система; създаване, разпространяване или съхраняване, със същата цел, на литература с антисъветско съдържание.“
Цитираният член от Наказателния кодекс на Съветския Съюз бе преведен буквално в Българския Наказателен Кодекс, в Глава Първа— престъпления срещу Републиката, като чл. 113. Чл.108 от същия Кодекс се отнасяше за абсолютно същото, но за НРБ. В Глава Първа бяха сложени най-тежките според НК престъпления, като имаше и смъртни наказания за шпионаж и пр. Бях осъден на затвор и по двата члена за подривна агитация и пропагандна дейност, целяща отслабване обществения и държавен строй у нас, както и отслабване на властта в Съветския Съюз. Ние бяхме свързани в „неразривна и вечна дружба“, а СССР, според безспирно повтаряната навсякъде тема беше „като слънцето и въздуха“ за НРБ в продължение на 45 години. Тя поддържаше живота на българите неуморно и усърдно. След което изведнъж комунизмът, Социалистическият лагер и Великата Съветска страна рухнаха едновременно под собствената си грамада от лъжи и икономическо безсилие, а у нас един селски хитрец управлявал територията ни 34 години под команда от Кремъл обяви „социализъма“ за „едно недоносче“.
Тоест, същото онова което бях твърдял, разговаряйки с мои близки в собствения си дом, подслушван с тайни микрофони от Държавна Сигурност или от доносници всред „приятелите“, поради което лежах в затвора, сега беше публично потвърдено от самите ръководители и творци на този „обществен и държавен строй“, чието разрушаване се оказа, че съм целял, казвайки на глас своето мнение за него. Да, негодното здание от десетилетно насилие, от жестокости, лицемерна „борба за мир“ в дълбоко милитаризирани държави, фалшиви лозунги за равенство и свобода на индивида, при пълната им липса, пропагандни басни за безплатно образование и медицински грижи (и двете с ниско качество), при всичката мизерия и уравненост в недоимъка, страха и безправието, се срина в имплозията на своята собствена морална несъстоятелност и противочовешка същност. Това трябваше да послужи за урок на онези, които не бяха живели в този „строй“, за всички останали извън този „лагер“, за поука на всички леви утописти, прогресисти, марксисти и троцкисти по целия свят. Трябваше, обаче не послужи! Урокът не беше научен.
В това „Любовно писмо“ на Кисин, един емигрант и автор с уникалната перспектива, съчетаваща ранен личен и семеен опит от съветско време, с израстване, образование и живот във Великобритания от юношеска възраст до днес, се съдържа предупреждението на един сравнително млад човек предимно към неговите връстници, но най-вече към най-младите, към т.нар. „Милениали“. Това са децата, родени в края на 20-ти и в началото на този век. Онези, които не знаят почти нищо за историята на последните десетилетия и много малко за причините, довели до краха на тоталитарните леви утопии от болшевишки, фашистки и национал-социалистически тип. В училище няма кой да ги просвети, в колежите — още по-малко. Самите им учители и преподаватели, от поколенията расли под влияние на левичарския разгул през 60-те на миналия век, по време на студентските вълнения, контракултурата и борбата за правата на хората в колониална Африка, гражданските права на цветнокожите и феминизма, антикапитализма и демонтиране на привилегиите на белите „опресори“, вместо да четат съвременна история и да я проумеят, са били заети с буен прогресивистки активизъм и обладани от желание да отхвърлят йерархиите на предишните поколения в името на някаква нова и абсолютна „справедливост“ от социалистически тип. Мнозина от тях изобщо не знаят и не искат да разберат, че нацистите и фашистите, които заклеймяват като най-опасните врагове на свободата, са всъщност леви социалисти, а не „крайно десни“, както те обичат да назовават всички свои опоненти.
Милениалите, образовани от такива бивши леви активисти-прогресисти, не знаят почти нищо за чудовищните престъпления на комунизма, точно както техните родители не пожелаха да узнаят за тях или това не им беше позволено. Духовните им водачи и интелектуални авторитети ги заблуждаваха и подвеждаха системно, както впрочем го правеха и поп иконите им, филмите и медиите. Западното ляво претърпя един единствен и то временен потрес след „Архипелаг ГУЛАГ“ на Солженицин, но бързо се окопити и скоро продължи по утъпкания път. Процесът на олевяване всред западните умове беше станал норма, настъпила бе културна трансформация на обществата, идеологическо цунами, което не можеше да бъде спряно, защото Лявото бе завладяло умовете и особено образованието на милиони млади и подрастващи хора. Авторът на това „Писмо“ има предимството и уникалния опит, плюс перспективата да оцени и двата свята, комунистическия лагер и модерния западен свят, което впрочем имах възможност да направя и аз като дългогодишен емигрант в САЩ. Разликата може би се състои само в това, че аз имах съмнителната привилегия не само да преживея изцяло съвпадащият по време период на пълна комунизация на България от 1944 г, когато съм роден, през собственото си детство и младост, но и да изпитам лично репресиите му, политическия затвор и всичко останало, сполетяло моето поколение, наричано от Партията „Поколението на Свободата“.
Неговата баба по бащина линия е родена в ГУЛАГ. Баща му, известен физик, емигрира в Англия, отвратен от съветската система. Единият му дядо е участник във Финландската война, оцелял, но почти незабавно загинал в месомелачката на ВСВ, зачената от двамата тоталитарни социалисти с две близки версии на „правилното общество“, първоначални другари, двама камаради, но не след дълго, станали кръвни врагове: Хитлер и Сталин. Авторът е умел разказвач, избрал дори в определен момент от живота си да бъде комедиант, създател на соло представления и сатиричен коментатор на нравите и особеностите на обществата, които е обитавал и опознал: като дете съветската реалност и като юноша и млад човек — британския и западния начин на живот. Той е автор и на публични коментари в YouTube на теми, засягащи нашето съвремие от уникалната си гледна точка, което го прави изключително интересен. Но книгата на Кисин е фундаментално послание, насочено предимно и именно към онези без памет за миналото и за последиците от това незнание, което ги прави инертни, наивни и податливи към евтините съблазни на лявата идеология и заблудите на неразобличената лъжа, стояща в основата на вечно регенериращия се марксизъм под една или друга форма. Тази книга се опитва да обясни и да предпази наивните умове от тази инфекциозна опасност и умствено да ги въоръжи. Неговите коментари-писма и послания са аргументирани и убедителни. За мен всички негови идеи и заключения са достоверни, защото съм преживял и достигнал до всички негови прозрения въз основа на моя личен жизнен път. Аз съм роден в България и моят възглед за социализмите е идентичен с неговия, поради което мисля, че книгата му, макар и адресирана предимно до англоезичните младежи, ще бъде оценена и, надявам се, разбрана от нашите български милениали, защото изрича важни истини.
Ние, „бейби бумърите“ израснахме в годините след Войната, по време на ранния терор, индоктринацията и установяването на мракобесието, наречено „строеж на социалистическо общество“, което постепенно загни и се превърна в споменатото „недоносче“. „Поколението на Свободата“, типично по Оруелски, изтърпя всички грешки на този колосален и провален строеж и плати за него висока цена, заедно с нашите родители. Чистата мизерия на бита, неговата безнадеждна сивота, нагнетяваният страх и безправие, бодливите телени мрежи, които обграждаха цялата страна, за да не избягаме в чужбина, липсата на свобода да казваш какво мислиш, да слушаш музиката, която обичаш, да се обличаш както предпочиташ, дори да работиш и живееш там, където желаеш, всичко това, а и още много ни беше отказано. Поривът ми към свобода ме отведе в емиграция, където потърсих онова, което да ми върне личното достойнство и смисъл. Живях 32 години в Америка, моята професия в България и там беше лекар-психиатър. Опитът ми обхваща и двете култури, преживял съм епохите на двете поколения, живели преди автора, както и неговото и това на милениалите. Синът ми е също от това поколение, живее и работи в Ню Йорк, познавам неговите връстници тук и в Америка. Писал съм на темите, които се засягат в тази книга и трябва със съжаление да констатирам, че онази свобода на Западния свят, към която се стремяхме, за която загиваха хора, бягащи или съпротивляващи се срещу тиранията на социализма, свободата, която мечтаехме един ден да дойде и в България, днес е под глобална заплаха. Това „Писмо“ е предупреждение към западните и към нашите млади хора срещу рисковете да я пропилеят поради лекомислено невежество.
Днес на Запад, в Америка, подстрекавани от „полезни идиоти“ като Бърни Сандърс и радикалните левичари, окупирали Демократическата партия, даже в Ню Йорк, с най-многобройното еврейско население, мразят своята собствена цивилизация като колониалистка и „опресивна“ сила, упражнявана от бели расисти. Те крещят по площадите, в университетите, даже в най-елитните като „Йейл“, че Хамаз е „освободително движение“, и обичат хутите повече отколкото страната си. Искат да „глобализират“ Интифадата, да „освобождават“ Палестина от Израел, сякаш живеещите там са под израелско робство, а не под дулата на Калашников от Хамаз, използвани като заложници и служещи като човешки щит за терористите? Лявата пропаганда е довела до младите глави безумното убеждение, че жените в САЩ нямат права, че там няма религиозна свобода или че има смъртно наказание за онези с различно мнение! Което бе точно така, но при социализма, който ние лично преживяхме и към който тези леви пропагандисти искат да завлекат страната си и Западния свят. В много от Западноевропейските страни на ЕС е същото и не е трудно да се видят кълновете на такова ляво, прогресистко мислене дори в България.
Онези, които са най-склонни към конформизъм, които най-много искат да изпъкнат като най-загрижени и най-близки до своите западни аналози, са същите типологични варианти, които някога бяха на висши длъжности в Комсомола, а по време на ГУЛАГ най-яростно клеветяха своите сънародници в името на Партията. Днес подобни типове на Запад твърдят, че са потиснати, едва ли не жертви на безправие, борят се за всеобща „справедливост“. Прекарват и финансират кервани с мигранти през Средиземно море или Мексико, бият се с полицията в Калифорния, когато тя иска да депортира нелегалните гангстери и гватемалските банди, защитават правата на криминалите и ги превръщат в мними жертви, като ги героизират и им издигат паметници, подобно на Флойд Джордж или Родни Кинг. Антифа (каква ирония, „антифашисти“ точно като нашите комунисти, които получаваха цял живот „народни пенсии“ за същата пропагандна измама), водят битка по площадите с полицията, палят и ограбват магазини, рушат паметниците на „белите опресори“ като Христофор Колумб, обвинявайки ги, че са били расисти. В училищата желаят да забранят математиката, защото е расистка дисциплина, поставяща чернокожите в неравностойно положение в училище, целяща да ги върне в плантациите на белите робовладелци. Това е модерно, извисяващо в собствените ти очи, превръща те в загрижен човек с кауза, болеещ за бедните, за гладуващите в Африка, за правата на небинарните, на всички по света, но не и за данъкоплатците, които носят на гърба си всички останали.
А дали знаят, че ужасите и кланетата, междуособиците там, подклаждани с десетилетия от Съветската империя, бедността и ограбването са дело почти изключително на социалистически утопии, практикувани от разни диктатори, които са изучавали марксизъм в университета „Патрис Лумумба“ в Москва или в някой либерален колеж във Франция? Има ли кой да им го каже? Тази книга прави точно това. И още много други неща, които не се преподават в училищата, най-малко в „Йейл“. Точно както и в нашите български училища никога не се разказа истината за ужасите на комунизма и днес младите хора не разбират изобщо защо и как като общество сме стигнали дотук. И поради това винаги ще има риск да се намери някой демагог, който да им обясни, че е много хубаво да има пак социализъм, на всички да се раздава по равно и да лъжеш, че работиш, те да те лъжат, че ти плащат, а Народната милиция да те пази, да не би да избягаш на Запад. Освен, ако комунистите вече не са взели властта и там, а Бърни Сандърс не е станал президент.
