За или Против Луковмарш?

За поредна година сме изправени пред дебата „Луковмарш“. По своето естество това всъщност са два отделни дебата – първият е дали изобщо следва да има подобен марш или той следва да се забрани, а вторият е дали следва да го подкрепим и участваме в него. Ще се опитам да изясня защо от гледната точка на умерен патриот, при това от смесен произход и де факто член на етническо малцинство в България, аз подкрепям както провеждането на марша, така и участието на възможно най-много обикновени, умерени хора и патриоти в него. Нека първо разгледаме казусът с това дали този марш следва изобщо да се провежда, или държавата трябва да го забрани по призива на редица обществени организации и политически партии. За мен отговорът тук е лесен и кратък – разбира се, че в XXI век, в разгара на либералния консенсус, глобализма и идеята за пълен културен и национален релативизъм, България, и всяка друга европейска страна, се нуждае – при това крайно, от възраждане на патриотичната и национална идея. Нужна е за да се даде отпор на деструктивните сили на модерния либерализъм, преследващ утопичните идеи за мултикултурни общества с хора от цял свят, в които дълбоката етническа, национална и културна „Балканизация“ не би довела до очакваните и исторически потвърдени конфликти. Същото „деконструиране“ на националната идея и патриотизъм води след себе си редица допълнителни вредни последствия, включително апатията към обществения интерес и бъдещето на народа ти, които именно позволяват на толкова много българи да загърбят отечеството си в преследване на по-комфортен живот навън, предизвиквайки най-катастрофалната демографска криза в модерната ни история, вместо да се борят като предците ни в Следосвобожденска България за едно по-добро бъдеще тук. Патриотизмът е антидот за всички тези болести на модерното общество – той те кара, казано простичко – да ти пука. Да ти пука не само за теб и семейството ти, а за нещо повече – за един организъм, наречен нация, който ще продължи да живее и след теб. Това е причината изобщо да има патриотични и националистически маршове и мероприятия, обединяващи народа ни зад гореописаната кауза. Говорейки вече конкретно за Луковмарш, засипван ежегодно от страна на различни – предимно леви и международни организации, с критики и набеждения в нацистки и фашистки исторически корени, ще си позволя да цитирам прекрасния отговор на Самуел Ардити – български евреин, потомък на древен еврейски род от Русе, чийто баща – Бенямин Ардити, е водач на Ционистката ревизионистка еврейска партия в България. В своята статия от 13 февруари 2018 за Дир.бг (http://m.dir.bg/dnes/news/26876951/), той пише:

„Главното в личността на ген. Христо Луков не беше Луков-политикът, а Луков-героят от войната. [….]Днес, ако българи ходят в Кюстендил, за да ядат череши и сливи, те трябва да знаят, че ако не беше подвигът на ген. Луков, те щяха да имат нужда от задгранични паспорти.”

След което изяснява мита относно „анти-еврейството“ на Луков или участието му в депортациите, като обвинява организацията на евреите в България „Шалом“ в разпространяването на тази лъжа:

„Луков, приживе не е могъл да знае за депортацията, камо ли да я “подкрепя” мъртъв!…Сигурно от “Шалом” мислят, че е възкръснал?!? Наричам това лъжа, в името на политически интереси. “Шалом” продават тези лъжа на еврейски организации от странство. Те хулят и чернят името на България пред ЕС като държава, в която има честване на Луков марш.„

Това е само част от изписаното вече значително количество статии и трудове относно личността на ген. Луков, опровергаващи нападките срещу него, поради което не смятам да превръщам и тази статия в поредната такава. За всеки, поинтересувал се от темата, е пределно ясно, че ген. Луков е сред великите български герои, изключителен родолюбец, човек без омраза към или желание за унищожаване на което и да било българско малцинство. Човек, който за изключителните си заслуги към родината получава вместо достойни старини – разстрел на улицата от комунистите, работещи по това време за интересите не СССР и световният Болшевизъм. Именно това е причината той да е избран за лице и име на този марш – като отдаване на почит и признание към човек, който го заслужава, и като заклеймяване на извършеното спрямо него предателство. Нека преминем към втория въпрос, и де факто по-съществен за тези българи, които разбират нуждата от възраждането на идеите и духа на Патриотизма, но са отблъснати или притеснени от образа на Луковмарш като събитие за фашисти, нацисти и скинари, както то бива редовно представяно. Няма да споря със самото твърдение, че там предимно ходят такива хора, а напротив – ще приема чисто теоретично за целите на тази статия именно това твърдение за напълно вярно. Какво би означавало това – че днес в България единственото голямо, обществено патриотично мероприятие се организира и провежда изцяло от… фашисти, нацисти и скинари? Не само, че това би следвало да предизвиква чувства на срам у обикновените патриоти и националисти, но и по-важно – би следвало сериозно да ги притеснява, защото това значи, че България се спуска по погрешната от двете модерни алтернативи за развитието на Патриотизма и Национализма в Европа. Това е алтернативата на страните като Англия, в която през последните няколко десетилетия се случи именно това – патриотичните и националистически мероприятия и каузи бяха изцяло оставени на крайните, маргинални елементи в обществото като BNP (British National Party), “Britain First” или „English Defence League”. Резултатът от това беше маргинализирането на самите идеи за патриотизъм и национализъм посредством тяхното асоциране изцяло и единствено с крайните елементи на политическия спектър. Маргинализиране и отхвърляне до там, че през 2017 г. вече е въпрос на обществен дебат дали е добре хората в Англия да наричат себе си „англичани“, а не само „британци“, тъй като първото е етнически термин и следователно изпраща сигнали за национализъм и дори расизъм. (https://www.youtube.com/watch?v=TBh7Cf0TP2E ) До това, и много други подобни крайни форми на отричане на националното, беше достиганото именно защото то беше оставено като кауза на крайните елементи. Втората алтернатива, правилната, е тази от страни като Унгария, Полша, САЩ и прочее, където големите обществени мероприятия, маршове, празненства и прочее събития с чисто патриотична и националистическа цел не бяха оставени на маргиналните и крайни елементи в обществото. Това, обаче, не се случи посредством забрана на въпросните мероприятия, а точно обратното – „прегръщането“ им от страна на цялото общество и масово участие на останалите хора в тях. Докато в своето начало „Маршът на Независимостта“ в Полша също се състоеше от само няколко стотин души, представяни по абсолютно същият начин както тези на Луковмарш, то днес той привлича над 65,000 души от цялата страна, с напълно нормален профил – учители, свещеници, лекари, пенсионери, деца, напълно обикновени патриоти и граждани на Полша, желаещи да демонстрират единство в името на идеалите на патриотизма. Това е бъдещето, което желая и за България. Една по-обединена нация, преоткрила родолюбието и патриотизма на предците си, смело излизаща на улиците поне веднъж годишно в мероприятие, което да казва, че патриотизмът и национализмът не са все по-маргинални и крайни позиции, а естествения, позитивен и конструктивен дух на всеки народ. Това може да се случи единствено ако поемем по втория път, този на превземане на националистическите и патриотични мероприятия посредством собственото си участие в тях, вместо да ги оставяме на крайните елементи и по този начин, неволно, оставяме самите идеали на родолюбието и патриотизма да се маргинализират. Поне докато не се организира друг подобен марш, на друга дата и с друг тип участници, от всички нас – патриоти, родолюбци и умерени националисти зависи да участваме в Луковмарш, за да не позволим маргинализирането и изкривяването на идеите ни.