Време за четене: 10 мин.
За да изясня своите причини да не одобрявам събитието „Луковмарш” в сегашния му вид е необходимо първо да изясня от каква позиция изхождам.
Критиците на Луковмарш по правило (и както ги виждат повечето участници) идват от идейния спектър на левицата. Причината за това е, че шествието се възприема като крайно-дясно и неонацистко, до колкото двете неща имат нещо общо.
На по-официално ниво това са или Руското посолство – все пак след един момент нататък Съветска Русия е страната, понесла най-много във войната срещу съюзната си преди това Нацистка Германия; или някоя от онези български леви партии, които исторически са играели ролята на (съвсем непейоративно казано) маша на руската държава; или от страна на еврейските организации и интелектуалци, които биват възприемани като „леви” може би малко несправедливо – до колкото са малцинство, при това пряко и недвусмислено засегнато също исторически.
На по-неофициално ниво това могат да бъдат медии, граждански организации, сдружения, както и индивидуални лица, които по убеждение възприемат десницата (често не само крайната) откровено неодобрително и са недиалогично настроени по дефиниция. Тази част от противниците на Луковмарш често спекулират, хиперболизират и дори разпространяват откровени лъжи – както за шествието и участниците в него, така и за личността на самия генерал.
Всички описани по-горе групи хора и страни са възприемани още по своята дефиниция негативно от участниците в националистическото събитие и поради това мнението им не е от особено значение за хората, решили да понесат факла или трикольор в ръка в избраната вечер.
Моята позиция обаче е позицията на човек, който е бил самоосъзнат и действителен патриот от най-ранните си години. Любовта към България, особено към онази България преди половин вековната съветска окупация не ми е чужда. Посещавал съм Луковмарш много пъти, воден от желанието да изразя най-искрената си привързаност към Родината, и не само – да го направя публично, заедно с други като мен – ратници и патриоти. Хора, за които думите „Бог, България, (цар) Борис” значат нещо.
Когато посетих събитието за първи път през 2010 г. обаче нещо ми направи впечатление. Нещо, което първоначално упорито игнорирах и маргинализирах в съзнанието си. Докато с времето не се усетих изправен осъзнато пред проблем, пред морална дилема, която не ме оставяше безучастен. Именно защото съм честен патриот и обичам България, а не друга страна.
Много от участниците носеха военни униформи от времето на Втората световна война и от преди нея, някои от тези униформи бяха модифицирани. Върху някои от тях се мъдреха стилизирани псевдо рунически символи, с уж друго значение – СО например, което трябвало да значи „Спортна организация”. Други пък носеха българското знаме на левия си ръкав – по онзи маниер, по който са нацистите са носели свастиката, а и комунистите – червена лента със сърп и чук.
Но онова, което първоначално упорито игнорирах не бяха униформите, нито дори квази-нацистките лозунги. Бяха хората, които стояха зад тях. Хората в униформите и хората, които скандираха „Силен! Социален! Национален!”. Тези хора бяха всичко друго, но не и онова, за което се представяха.
Посетителите на Луковмарш са онова, което ме кара да не одобрявам събитието в сегашната му форма. Не целя да засегна ничии чувства и достойнство, но откровеното агиткаджийство и a la Sturmabteilung маниерничене не е нито автентично за родния ни национализъм, нито достойно, а още по-малкото пък смислено и градивно. Националсоциализмът във всичките му форми е ужасяваща и мъртва идея, която трябва да си остане (със сигурност не забравена, но) заровена в миналото.
Не искам забраната на шествието, разбира се – вярвам в свободната асоциация на хора и идеи, и стига да е мирна и непречеща на другите граждани в една подобна манифестация няма нищо лошо.
Лоша е обаче подмяната, която Луковмарш – волно или не – прави.
Генерал Христо Луков не е бил нацист и за това има множество свидетелства – от лични спомени, мемоари, кореспонденция и всякакви исторически документи. Генерал Христо Луков не е бил и антисемит – свидетелства и за това се намират, при това не малко. Няма да се спирам на биографични бележки, не това е целта на настоящото писание. Ако някой има желанието, мъжество и достатъчно чест в гърдите си, може сам да изследва безпристрастно историята. Днес, за разлика от времето преди 1989 г. всичко (поне в това отношение) е свободно.
Кому е изгодно обаче един честен български герой да бъде представян в подобна светлина – не се наемам да кажа. Но не желая да участвам в подмяната. За това и спрях да ходя на Луковмарш. И няма да отида отново, докато организаторите и наистина честните патриоти и ратници за българщината, които го посещават не само не се разграничат от нацизма, които се просмуква в събитието и трови иначе чудесната му идея, но и не предприемат мерки съмнителни лица с подобни виждания да не бъдат допускани по никакъв начин. Защото България не е и никога не е била нацистка страна.
За поредна година сме изправени пред дебата „Луковмарш“. По своето естество това всъщност са два отделни дебата – първият е дали изобщо следва да има подобен марш или той следва да се забрани, а вторият е дали следва да го подкрепим и участваме в него. Ще се опитам да изясня защо от гледната точка на умерен патриот, при това от смесен произход и де факто член на етническо малцинство в България, аз подкрепям както провеждането на марша, така и участието на възможно най-много обикновени, умерени хора и патриоти в него.
Нека първо разгледаме казусът с това дали този марш следва изобщо да се провежда, или държавата трябва да го забрани по призива на редица обществени организации и политически партии. За мен отговорът тук е лесен и кратък – разбира се, че в XXI век, в разгара на либералния консенсус, глобализма и идеята за пълен културен и национален релативизъм, България, и всяка друга европейска страна, се нуждае – при това крайно, от възраждане на патриотичната и национална идея. Нужна е за да се даде отпор на деструктивните сили на модерния либерализъм, преследващ утопичните идеи за мултикултурни общества с хора от цял свят, в които дълбоката етническа, национална и културна „Балканизация“ не би довела до очакваните и исторически потвърдени конфликти.
Същото „деконструиране“ на националната идея и патриотизъм води след себе си редица допълнителни вредни последствия, включително апатията към обществения интерес и бъдещето на народа ти, които именно позволяват на толкова много българи да загърбят отечеството си в преследване на по-комфортен живот навън, предизвиквайки най-катастрофалната демографска криза в модерната ни история, вместо да се борят като предците ни в Следосвобожденска България за едно по-добро бъдеще тук.
Патриотизмът е антидот за всички тези болести на модерното общество – той те кара, казано простичко – да ти пука. Да ти пука не само за теб и семейството ти, а за нещо повече – за един организъм, наречен нация, който ще продължи да живее и след теб.
Това е причината изобщо да има патриотични и националистически маршове и мероприятия, обединяващи народа ни зад гореописаната кауза. Говорейки вече конкретно за Луковмарш, засипван ежегодно от страна на различни – предимно леви и международни организации, с критики и набеждения в нацистки и фашистки исторически корени, ще си позволя да цитирам прекрасния отговор на Самуел Ардити – български евреин, потомък на древен еврейски род от Русе, чийто баща – Бенямин Ардити, е водач на Ционистката ревизионистка еврейска партия в България. В своята статия от 13 февруари 2018 за Дир.бг (http://m.dir.bg/dnes/news/26876951/), той пише:
Зареждане ...
За да изясня своите причини да не одобрявам събитието „Луковмарш” в сегашния му вид е необходимо първо да изясня от каква позиция изхождам.
Критиците на Луковмарш по правило (и както ги виждат повечето участници) идват от идейния спектър на левицата. Причината за това е, че шествието се възприема като крайно-дясно и неонацистко, до колкото двете неща имат нещо общо.
На по-официално ниво това са или Руското посолство – все пак след един момент нататък Съветска Русия е страната, понесла най-много във войната срещу съюзната си преди това Нацистка Германия; или някоя от онези български леви партии, които исторически са играели ролята на (съвсем непейоративно казано) маша на руската държава; или от страна на еврейските организации и интелектуалци, които биват възприемани като „леви” може би малко несправедливо – до колкото са малцинство, при това пряко и недвусмислено засегнато също исторически.
На по-неофициално ниво това могат да бъдат медии, граждански организации, сдружения, както и индивидуални лица, които по убеждение възприемат десницата (често не само крайната) откровено неодобрително и са недиалогично настроени по дефиниция. Тази част от противниците на Луковмарш често спекулират, хиперболизират и дори разпространяват откровени лъжи – както за шествието и участниците в него, така и за личността на самия генерал.
Всички описани по-горе групи хора и страни са възприемани още по своята дефиниция негативно от участниците в националистическото събитие и поради това мнението им не е от особено значение за хората, решили да понесат факла или трикольор в ръка в избраната вечер.
Моята позиция обаче е позицията на човек, който е бил самоосъзнат и действителен патриот от най-ранните си години. Любовта към България, особено към онази България преди половин вековната съветска окупация не ми е чужда. Посещавал съм Луковмарш много пъти, воден от желанието да изразя най-искрената си привързаност към Родината, и не само – да го направя публично, заедно с други като мен – ратници и патриоти. Хора, за които думите „Бог, България, (цар) Борис” значат нещо.
Когато посетих събитието за първи път през 2010 г. обаче нещо ми направи впечатление. Нещо, което първоначално упорито игнорирах и маргинализирах в съзнанието си. Докато с времето не се усетих изправен осъзнато пред проблем, пред морална дилема, която не ме оставяше безучастен. Именно защото съм честен патриот и обичам България, а не друга страна.
Много от участниците носеха военни униформи от времето на Втората световна война и от преди нея, някои от тези униформи бяха модифицирани. Върху някои от тях се мъдреха стилизирани псевдо рунически символи, с уж друго значение – СО например, което трябвало да значи „Спортна организация”. Други пък носеха българското знаме на левия си ръкав – по онзи маниер, по който са нацистите са носели свастиката, а и комунистите – червена лента със сърп и чук.
Но онова, което първоначално упорито игнорирах не бяха униформите, нито дори квази-нацистките лозунги. Бяха хората, които стояха зад тях. Хората в униформите и хората, които скандираха „Силен! Социален! Национален!”. Тези хора бяха всичко друго, но не и онова, за което се представяха.
Посетителите на Луковмарш са онова, което ме кара да не одобрявам събитието в сегашната му форма. Не целя да засегна ничии чувства и достойнство, но откровеното агиткаджийство и a la Sturmabteilung маниерничене не е нито автентично за родния ни национализъм, нито достойно, а още по-малкото пък смислено и градивно. Националсоциализмът във всичките му форми е ужасяваща и мъртва идея, която трябва да си остане (със сигурност не забравена, но) заровена в миналото.
Не искам забраната на шествието, разбира се – вярвам в свободната асоциация на хора и идеи, и стига да е мирна и непречеща на другите граждани в една подобна манифестация няма нищо лошо.
Лоша е обаче подмяната, която Луковмарш – волно или не – прави.
Генерал Христо Луков не е бил нацист и за това има множество свидетелства – от лични спомени, мемоари, кореспонденция и всякакви исторически документи. Генерал Христо Луков не е бил и антисемит – свидетелства и за това се намират, при това не малко. Няма да се спирам на биографични бележки, не това е целта на настоящото писание. Ако някой има желанието, мъжество и достатъчно чест в гърдите си, може сам да изследва безпристрастно историята. Днес, за разлика от времето преди 1989 г. всичко (поне в това отношение) е свободно.
Кому е изгодно обаче един честен български герой да бъде представян в подобна светлина – не се наемам да кажа. Но не желая да участвам в подмяната. За това и спрях да ходя на Луковмарш. И няма да отида отново, докато организаторите и наистина честните патриоти и ратници за българщината, които го посещават не само не се разграничат от нацизма, които се просмуква в събитието и трови иначе чудесната му идея, но и не предприемат мерки съмнителни лица с подобни виждания да не бъдат допускани по никакъв начин. Защото България не е и никога не е била нацистка страна.
За поредна година сме изправени пред дебата „Луковмарш“. По своето естество това всъщност са два отделни дебата – първият е дали изобщо следва да има подобен марш или той следва да се забрани, а вторият е дали следва да го подкрепим и участваме в него. Ще се опитам да изясня защо от гледната точка на умерен патриот, при това от смесен произход и де факто член на етническо малцинство в България, аз подкрепям както провеждането на марша, така и участието на възможно най-много обикновени, умерени хора и патриоти в него.
Нека първо разгледаме казусът с това дали този марш следва изобщо да се провежда, или държавата трябва да го забрани по призива на редица обществени организации и политически партии. За мен отговорът тук е лесен и кратък – разбира се, че в XXI век, в разгара на либералния консенсус, глобализма и идеята за пълен културен и национален релативизъм, България, и всяка друга европейска страна, се нуждае – при това крайно, от възраждане на патриотичната и национална идея. Нужна е за да се даде отпор на деструктивните сили на модерния либерализъм, преследващ утопичните идеи за мултикултурни общества с хора от цял свят, в които дълбоката етническа, национална и културна „Балканизация“ не би довела до очакваните и исторически потвърдени конфликти.
Същото „деконструиране“ на националната идея и патриотизъм води след себе си редица допълнителни вредни последствия, включително апатията към обществения интерес и бъдещето на народа ти, които именно позволяват на толкова много българи да загърбят отечеството си в преследване на по-комфортен живот навън, предизвиквайки най-катастрофалната демографска криза в модерната ни история, вместо да се борят като предците ни в Следосвобожденска България за едно по-добро бъдеще тук.
Патриотизмът е антидот за всички тези болести на модерното общество – той те кара, казано простичко – да ти пука. Да ти пука не само за теб и семейството ти, а за нещо повече – за един организъм, наречен нация, който ще продължи да живее и след теб.
Това е причината изобщо да има патриотични и националистически маршове и мероприятия, обединяващи народа ни зад гореописаната кауза. Говорейки вече конкретно за Луковмарш, засипван ежегодно от страна на различни – предимно леви и международни организации, с критики и набеждения в нацистки и фашистки исторически корени, ще си позволя да цитирам прекрасния отговор на Самуел Ардити – български евреин, потомък на древен еврейски род от Русе, чийто баща – Бенямин Ардити, е водач на Ционистката ревизионистка еврейска партия в България. В своята статия от 13 февруари 2018 за Дир.бг (http://m.dir.bg/dnes/news/26876951/), той пише:
„Главното в личността на ген. Христо Луков не беше Луков-политикът, а Луков-героят от войната. [….]Днес, ако българи ходят в Кюстендил, за да ядат череши и сливи, те трябва да знаят, че ако не беше подвигът на ген. Луков, те щяха да имат нужда от задгранични паспорти.”След което изяснява мита относно „анти-еврейството“ на Луков или участието му в депортациите, като обвинява организацията на евреите в България „Шалом“ в разпространяването на тази лъжа:
„Луков, приживе не е могъл да знае за депортацията, камо ли да я „подкрепя“ мъртъв!…Сигурно от „Шалом“ мислят, че е възкръснал?!? Наричам това лъжа, в името на политически интереси. „Шалом“ продават тези лъжа на еврейски организации от странство. Те хулят и чернят името на България пред ЕС като държава, в която има честване на Луков марш.„Това е само част от изписаното вече значително количество статии и трудове относно личността на ген. Луков, опровергаващи нападките срещу него, поради което не смятам да превръщам и тази статия в поредната такава. За всеки, поинтересувал се от темата, е пределно ясно, че ген. Луков е сред великите български герои, изключителен родолюбец, човек без омраза към или желание за унищожаване на което и да било българско малцинство. Човек, който за изключителните си заслуги към родината получава вместо достойни старини – разстрел на улицата от комунистите, работещи по това време за интересите не СССР и световният Болшевизъм. Именно това е причината той да е избран за лице и име на този марш – като отдаване на почит и признание към човек, който го заслужава, и като заклеймяване на извършеното спрямо него предателство. Нека преминем към втория въпрос, и де факто по-съществен за тези българи, които разбират нуждата от възраждането на идеите и духа на Патриотизма, но са отблъснати или притеснени от образа на Луковмарш като събитие за фашисти, нацисти и скинари, както то бива редовно представяно. Няма да споря със самото твърдение, че там предимно ходят такива хора, а напротив – ще приема чисто теоретично за целите на тази статия именно това твърдение за напълно вярно. Какво би означавало това – че днес в България единственото голямо, обществено патриотично мероприятие се организира и провежда изцяло от… фашисти, нацисти и скинари? Не само, че това би следвало да предизвиква чувства на срам у обикновените патриоти и националисти, но и по-важно – би следвало сериозно да ги притеснява, защото това значи, че България се спуска по погрешната от двете модерни алтернативи за развитието на Патриотизма и Национализма в Европа. Това е алтернативата на страните като Англия, в която през последните няколко десетилетия се случи именно това – патриотичните и националистически мероприятия и каузи бяха изцяло оставени на крайните, маргинални елементи в обществото като BNP (British National Party), “Britain First” или „English Defence League”. Резултатът от това беше маргинализирането на самите идеи за патриотизъм и национализъм посредством тяхното асоциране изцяло и единствено с крайните елементи на политическия спектър. Маргинализиране и отхвърляне до там, че през 2017 г. вече е въпрос на обществен дебат дали е добре хората в Англия да наричат себе си „англичани“, а не само „британци“, тъй като първото е етнически термин и следователно изпраща сигнали за национализъм и дори расизъм. (https://www.youtube.com/watch?v=TBh7Cf0TP2E ) До това, и много други подобни крайни форми на отричане на националното, беше достиганото именно защото то беше оставено като кауза на крайните елементи. Втората алтернатива, правилната, е тази от страни като Унгария, Полша, САЩ и прочее, където големите обществени мероприятия, маршове, празненства и прочее събития с чисто патриотична и националистическа цел не бяха оставени на маргиналните и крайни елементи в обществото. Това, обаче, не се случи посредством забрана на въпросните мероприятия, а точно обратното – „прегръщането“ им от страна на цялото общество и масово участие на останалите хора в тях. Докато в своето начало „Маршът на Независимостта“ в Полша също се състоеше от само няколко стотин души, представяни по абсолютно същият начин както тези на Луковмарш, то днес той привлича над 65,000 души от цялата страна, с напълно нормален профил – учители, свещеници, лекари, пенсионери, деца, напълно обикновени патриоти и граждани на Полша, желаещи да демонстрират единство в името на идеалите на патриотизма. Това е бъдещето, което желая и за България. Една по-обединена нация, преоткрила родолюбието и патриотизма на предците си, смело излизаща на улиците поне веднъж годишно в мероприятие, което да казва, че патриотизмът и национализмът не са все по-маргинални и крайни позиции, а естествения, позитивен и конструктивен дух на всеки народ. Това може да се случи единствено ако поемем по втория път, този на превземане на националистическите и патриотични мероприятия посредством собственото си участие в тях, вместо да ги оставяме на крайните елементи и по този начин, неволно, оставяме самите идеали на родолюбието и патриотизма да се маргинализират. Поне докато не се организира друг подобен марш, на друга дата и с друг тип участници, от всички нас – патриоти, родолюбци и умерени националисти зависи да участваме в Луковмарш, за да не позволим маргинализирането и изкривяването на идеите ни.
Тома Петров
редакционен съвет
Публицист и християнски апологет с фокус на интересите си върху археологията на Светите земи, патристика и византийското културно наследство. Интересува се също от геополитика и международни отношения. Преводач и автор на текстове с научно-популярна насоченост.
Кристиян Шкварек
колумнист
Следва “История” в Ковънтри, Англия, както и “Европеистика и политика” в Католическият университет в Льовен, Белгия. Завръща се в България и става политически анализатор, автор на статии в редица издания, публичен говорител на Европейските Консерватори и Реформисти (ЕКР).
Зареждане ...
