Измерения на любовта към Европа

от Иван Стамболов

 

След като в продължение на доста време плеяди светли умове набиваха: „Няма ляво, няма дясно!“, то това противопоставяне вече започна да избледнява. Не че лявото и дясното са изчезнали, не че светът е престанал да бъде двоичен, не че доброто и злото се превърнаха в нещо друго, не че батериите спряха да имат плюс и минус, просто се изхабиха думите и отстъпиха място на други думи. Иначе както човекът има лява и дясна ръка, така и обществото има левица и десница, без значение как ще се договорим да ги наричаме. Аз мога да кръстя дясната си ръка Рейгън, Иван Костов или Виктор Орбан; мога вместо дясна да я нарека консервативна, патриотична, либертарианска; мога даже да я нарека Лиляна, То или Всеволод – все едно: това си е моята дясна ръка. Така и с лявата.

Всичко това би било твърде скучно, ако у нас не беше се облякло в една специфична геополитическа терминология: евроатлантическото в антагонистичен сблъсък с евразийското. Този сблъсък погълна както лявото и дясното, така също и либералното и консервативното, федеративното и скептичното и т.н. Просто всички се разделиха на „добрите“ и „лошите“, „нашите“ и „вашите“, като конкретно кой какъв е зависи не от това какви са политическите му убеждения, икономическите интереси и културни пристрастия, а дали „лайква“ или „хейти“ една от две цивилизации, за които даже не сме сигурни дали изобщо са отделни цивилизации. За нашите вашите са лошите и обратно.

Проевропейците (какъвто съм и аз) или по-точно някои от проевропейците (сред които аз не съм) се уплашиха до такава степен, до такава степен се втвърдиха, така се наежиха и амбицираха, че поставиха защитата на европейското над всичко, дори над своята собствена културна и политическа принадлежност. Някои от тях стигнаха дотам, че в страстната си защита на „Европата“ излязоха пò католици и от папата (пардон – пò европейци, защото той, оставайки на твърди католически позиции, на няколко пъти се показа малко нещо еврокритик).

Разбира се, знаем защо се получи така. Когато започна т.нар. „хибридна война“, медиите бяха залети от груба и първобитна пропаганда от страна на т.нар. „русофили“. От отсрещната страна беше логично и закономерно да се организира кампания, равна по грубост и първобитност на първата и обратна по посока. Така започнаха да ни увещават да повярваме, че холандските градове са пълни с напушени голи гейове на велосипеди, а руските – с припаднали от препиване с одеколон мужици; че руските танкове се движат на въглища и че американският президент е коварно извънземно от вида на гущерите.

В този капан попаднаха публични говорители и цели медии, които бяхме свикнали да възприемаме като либерални, критични,разумни, демократични и проевропейски – все хубави неща. Днес те са претърпели такава метаморфоза, че за тях всяко нещо, поставящо дори и под теоретично съмнение пълното съвършенство на Европа и на Запада и то в тяхната най-последна мултикултурна и политкоректна редакция, се превърна в хибридна война; всеки човек, кривнал от ляволибералниямейнстрийм – платен путинист. Оказа се, че в калабалъка този мейнстрийм защитават и хора, които обичаха да минават за консервативни, религиозни, а понякога даже леко скептични и упадъчни в смисъла на добрия стар декаданс.

Изпаднаха дотам, че да се аргументират не с това какви са те, а какви са или не са техните опоненти: „Ти си лош! – както скандираха навремето виетнамците пред общежитието. – Лош, лош, лош!…“.Започнаха да измерват всичко, дори и такива отвлечени неща като философски и религиозни постулати, през мерилото на лоялността към европейската администрация. И закономерно изгубиха обществена тежест – все по-рядко ги питат, все по-рядко ги канят да споделят мнението си. И те започнаха да го споделят помежду си.

У някои хора любовта към Европейския съюз започна да прилича на сляпата и фанатична любов на техните предци (биологически или идеологически) към Съветския съюз, любов, накарала Георги Димитров да възкликне: „Дружбата със СССР е нужна на България така както въздуха и слънцето за всяко живо същество!“. Тази любов по своята лоялност и безкритичност граничи единствено с любовта на поета Христо Радевски към БКП: „аз знам, аз вярвам, че си права, / когато съгрешиш дори!“. И по-нататък в същата творба (не мога да се въздържа!):

„… И ако нявга се забравя
и почна да те клеветя —
не ме заплювай! Аз тогава
не бих заслужил чест такава —
дори на храчките честта!“

Пълна, всеотдайна безкритичност! Всъщност, как може да се люби държава, континент, федерация или политическа партия? Може ли дори да се люби Родината свръх конкретните общности, чрез които тя се описва и към които принадлежим – семейство, град, народ, Църква и т.н? Любовта има различни степени – от харесване (обичам супа топчета) през това да не желаеш да се случи някому зло до това да си готов да пожертваш себе си, за да не се случи зло на любимия. Можеш да обичаш роднините си, приятелите си, познатите си. Можеш да обичаш човека, но да твърдиш, че обичаш човечеството ми се струва леко лицемерно. Как тогава можеш да обичаш държава и то различна от твоята (Съветския съюз) или пък още по-абстрактно формирование от държави (Европейския съюз)? Има ли сред защитниците на ЕС – онези, които наричат „путинист“ всеки с по-различно мнение, – такива, които любят Съюза до такава степен, че да са готови да дадат живота си за него? Защото именно това е любовта! Ако има, нека наричат другите хоракакто си искат…

Св. Йоан Златоуст учи, че критиките на враговете са по-полезни от ласкателствата на приятелите. Колко по-полезни тогава ще бъдат критиките на приятелите! Ние всички обичаме Европа, никой не я мрази. Затова понякога я критикуваме – за да не я загубим.

Обичайки я, се водим от два вида, от два джендъра (пак не се сдържах!) съображения – битови и духовни. Битовите (в т.ч. и политическите) включват да живеем охолно, да имаме банки, които ни отпускате кредити и молове, пълни със стоки, където да си харчим кредитите; да живеем в прилични къщи, да караме прилични коли; да имаме правова държава, тя гарантира гражданските ни права и свободи; да можем да пътуваме, търгуваме и работим на една огромна в сравнение с нашата българска територия.

Духовните съображения включват причастността към нематериалните ценности, споделяне на идеали за добро, красиво, истинско, дължимо, съпричастност към една естетика, показала зрелост още в Античността, включва ако щете и удоволствието да застанеш с приятели предУфици във Флоренция, да разпериш ръце и да кажеш: „Всичко това е и мое!“.

Докога ще обичаме Европа? Дотогава, докогато ни дава тези неща – икономически и политически просперитет и усещане за културна принадлежност. Когато целесъобразността на политическата организация се изроди в бюрократично безумие, когато културата отхвърли традиционните ценности (включително и онези от Уфици), за да ги замени с някакви други, нечувани и невиждани, тогава ще спрем да я обичаме.

Готови ли сме да умрем за Европа? Не. Не сме. Защото не я обичаме в степента, в която обичаме семействата си, а в степента, в която обичаме супа топчета. Прави ли ни това подли евразийци и путинисти? Разбира се, че не. Критикувайки Европа, ние сме много повече европейци от нейните запенени апологети. Защото истеричните крясъци са свързани или с някаква финансова изгода, или с комплекси на отпадането и незачитането, на загубата на тежест и слава, или с обикновена идиотщина. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

До 1994 г. е сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания, която успешно управлява и до днес. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на няколко книги и на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEBасоциация и Фондация „БГ Сайт”.

Share This