Две медии просияха като мъченици през миналата седмица. И двете се обявиха за жертви на мракобесието, паднали в неравната борба за свобода на словото. Най-напред полицаи и държавни служители с дрелки връхлетяха редакцията на в. “Труд” и смениха ключалките, защото вестникът има някакви сметки, които не си е платил – наеми и консумативи, доколкото разбрах. Лошо. Наеми трябва да се плащат, особено когато хазяинът е държавата. Добре да си отбележи това и БСП във връзка със своята сграда на “Позитано”, освен, разбира се, ако коалиционните партньори и идеологическите съмишленици не са на някакъв друг режим. Струва ми се обаче, че в случая с “Труд” не става дума толкова за защита на държавния интерес, колкото за персонален сблъсък между главния редактор на “Труд” Блъсков и служебният (май вече бивш) министър на културата Минеков. Минеков е чувствителна натура и много ще да го е заболяло, когато Блъсков го нарече “некадърник”. А може просто да се е вживял в амплоато на наемодател, защото в петък тръгна да вади и изрядния ГЕРБ от ПРОНО-то – голяма излагация, граничеща с малоумие или пък с крайна, болезнена грандомания, което е горе-долу същото. Гледайте видеото, ако искате.
Горе-долу по същото време и сайтът “Биволъ” изпищя, че са го нагънали от “Еврохолд” със съдебен иск за 1 млн. лв. Ищецът твърди, че поради преднамерена дейност от страна на ответника е претърпял загуби на борсата и имиджът му е пострадал. Затова сега се заканва да разгони фамилията на “Биволъ”. Какво да се прави – не може все да бухаш, идва момент да те бухат и теб. В публичното пространство увисна и въпросът (наред с всички други висящи въпроси) за солидарността. Когато тричаха “Труд”, “Биволъ” подкрепи ли го? Любовта към свободата на словото и загрижеността за нея не надхвърля ли идеологическите и партийни различия между медиите, особено когато станат жертва на престъпното статукво, срещу което се борят, независимо от това с какъв цвят е това статукво и коя групировка представлява в конкретния случай?
Безспорно не бива безнаказано да се нанасят щети на другите, било чрез неплащане на наеми, било чрез уронване на авторитет, било чрез сриване на акции на борсата. За такива неща всеки си носи последиците. Но докато гледаме как си ги носи, не е зле да се запитаме защо се прави това, което се прави. За всички е ясно, че целта на шоуто в “Труд”, пък и на това в централата на ГЕРБ, е съвсем различна от спасяването на държавата, застрашена от фалит, задето не си е прибрала наемите. Вероятно и атаката против “Биволъ” си има съвсем друг и твърде конкретен подтекст. Което придава и на двете медии известен мъченически ореол, но за това ще говорим след малко.
Акциите срещу “Труд” и “Биволъ” са може би една от най-ярките илюстрации за несъстоятелността на принципа “върховенство на закона”.
Ако педантично се придържаме към този принцип, и “Труд” ще си напусне редакцията с подвита опашка, и “Биволъ”, ако трябва, ще престане да ни весели с разкритията си. Ако принципът беше “върховенство на правдата”, тогава нещата щяха да са съвсем различни. Но не е. И се стига до такива хепънинги като онлайн дискусията “Злоупотреби със съдебни дела срещу журналисти и активисти”, организирана на 8 декември 2021 от Бюрото на Европейския парламент в България и Асоциацията на европейските журналисти у нас. Ало! Що за съдопроизводство е това, с което може да се злоупотребява? Ако европейското е такова след безбройните синхронизации на законодателствата, очевидно имаме тежък проблем. Какво излиза: че законът следва да се прилага различно за различни видове граждани ли? Че журналистите и активистите трябва да се поставят по-встрани от закона? Браво! Това схващане е в състояние да постави под въпрос цивилизацията още от времената на римското право и да я съсипе. Защото нашата цивилизация е такава благодарение на гениалното откритие да се спазват общи правила и закони извън отделните личности. Нашата цивилизация е станала възможна, когато правилата са излезли извън волята на монарха или олигархията и са станали обективни и устойчиви. Това, наред с пътищата и пощите, направи днешната цивилизация възможна.
Казвате: да защитим журналистите и медиите от съдебни дела. Че нали така ще ги превърнем в терористични организации! То е все едно да освободиш пилешките бутчета от обмитяване – тогава по документи ще се внасят само пилешки бутчета и нищо друго. Всеки, който пожелае да клевети безнаказано, ще се пише журналист или активист.
Според принципа на върховенство на закона е съвсем естествено, когато някой претърпи някаква щета, да има правото да дири компенсация. Това е израз на справедливост и едва ли някой ще посмее да каже, че не е така. От друга страна всеки сравнително лесно може да се изкара ощетен и да дири компенсация дори в размер, който ще унищожи другата страна. Помня, че бях чел за забележителен случай в Съединените щати, когато някаква жена, искайки да избяга от ресторант, без да си плати сметката, се измъкнала през прозореца на клозета, обаче паднала и си счупила ръката. И успяла да осъди ресторанта, задето прозорецът на клозета му не е безопасен.
Както медиите (и активистите) не бива да имат възможност безнаказано да съсипват хора и фирми, така и хората и фирмите не бива да имат възможност безнаказано да съсипват журналисти и медии. Знае ли някой решението на тази задача? Нима принципът за “върховенство на закона” е средство за съсипване на съдби?
Всичко тръгва от техническата възможност за публично изобличаване – вестници, телевизии и особено интернет и социални мрежи. Невинаги оповестяването на скандал, дори да е истина, води до нещо добро. Какво ме интересува, че някакъв вестник не си е платил наема? Какво ме интересува, че хазяинът го е изхвърлил? Защо кос-коджа министър вика всички телевизии да го снимат с услужливите си камери, как носи на някого писмо и го оставя на портиера на сградата? Какво ме интересува кой с кого и за какво се съди? Или ми съобщават всичко това, за да си направя някакви съвсем други изводи?…
Публичното изобличаване рискува да се превърне в самодоволно опозоряване или средство за унищожаване на някого. Рискува да се превърне в терор и рекет под маската на борба за справедливост. Тук честният стремеж към правда няма нищо общо, защото ако имаше, щеше да става по начина, описан от Христос: “Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:15-17). А днес практиката е точно обратната – публичен линч от първия миг, омраза, раждаща омраза и отмъщение. И докога така?
Когато медиите нападат и “изобличават” някого, всичко е цветя и рози – това е свобода на словото и активна гражданска позиция. Когато обаче този някой отвърне, писъците на медиите са неистови.
Стана традиция е за каквото и да бъде настъпен някой журналист, той гръмко да обявява, че искат да му затворят устата. Даже и онези, които Facebook блокира напълно автоматично и бездушно, с цялото безразличие на изкуствения интелект, дори и те се пишат мъченици, забравяйки, че като са те пуснали безплатно да имаш достъп до някаква публика, каквато иначе никога не би имал и на сън, ще търпиш да постъпват с теб, както намерят за добре – ще ти продават личните данни, ще те търгуват като единица рекламен таргет и ще те блокират, когато им е кеф.
Онази публична дискусия, за която стана дума по-горе, сякаш иска да ни убеди, че всеки журналист, от когото по някакъв начин е подирена сметка за дейността му, е мъченик. Но какви бяха истинските мъченици? Доста различни. Те понасяха мъченичество, защото отказваха публично да плюят на вярата и убежденията си. Днес никой няма да изхвърли вестник от редакцията му, защото ругае президента, а ще го изхвърли, защото не си е платил наема – ами, какво да направим, не плаща! Ако държавата иска да съсипе някой бизнес, ще му прати данъчни и ще му блокира сметките. След година-две ще ги пусне и ще каже: пардон, обърках се, невинен си. Но с бизнеса вече ще е свършено. Всичко това пречи на страданията и щетите да се превърнат в истинско мъченичество, защото са нанесени по привидно благоприлични поводи. Нали помните как изгърмя Ал Капоне?
Но мъченичеството на медиите е част от играта и те го знаят. Ужасяващо актуален днес, сякаш повече от всякога, защото сценичните прожектори никога не са светели така ярко, е крилатият цитат на Шекспир: “Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли“. Публичното мъченичество също е роля, но роля, която понякога води до по-сериозни последици. Как да познаем кога мъченичеството е истинско? За радост, имам отговор. Мъченичеството е истинско, когато е свързано с истинска жертва. Председателят на “Св. Неделя” наскоро ми каза: “Единственото, което сатаната не може да победи, е саможертвата“. Когато някой ви се представи за мъченик, попитайте се какво губи, от какво се лишава, какво жертва. И най-важното – дали това, което губи, е повече или по-малко от онова, което печели. Чак тогава можем да говорим за мъченичество. Макар че онези, истинските мъченици от вековете на гоненията, са спечелили много повече, отколкото са загубили. Но са го спечелили в едни други измерения.
Наистина няма по-голям подвиг от мъченичеството, но не всеки може да го понесе. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
