Почти всеки е чувал за Майските вълнения във Франция от 1968 година – огромна вълна от недоволство срещу политиката на президента Шарл де Гол, което прераства в протест на общо основания срещу капитализма, консумеризма и обществения ред в страната. Това е и събитието, което се явява сериозна разделителна линия във френското общество.
Всичко започва от група студенти, силно повлияни от комунистическата идеология и най-вече председателя Мао в Китай, които окупират няколко студентски помещения по време на месец май.
Няколко дни по-късно цялата страна е де факто парализирана от протести. Основните участници са студенти, работници, синдикалисти, комунистически активисти и радикални анархисти като почти всеки университетски факултет в Латинския квартал е окупиран, 22% от всички работници в страната обявяват безсрочна стачка, окупирайки предприятия и фабрики, икономиката почти спира да функционира, а радикалните лидери на движението призовават за насилствена смяна на “режима”. Сблъсъците с полицията са ежедневие, а разговорите за кървава революция и нов ред са тема на горещи дискусии из почти цял Париж.
На 29 май, Шарл де Гол отменя заседанието на Министерския съвет и се връща в
своя дом в Коломбе-ле-дуз-Еглиз, а по-късно тайно се отправя към Баден,
Германия, където се намира френската военна база с цел да предотврати ескалация
на напрежението. Президентът е решил, че неговото време е отминало и го заявява
на премиера Жорж Помпиду: “Аз съм миналото, а ти си бъдещето”. Той
обмисля да подаде оставка, но отказва да разпусне парламента от страх, че
изборите ще доведат до абсолютна победа на Комунистическата партия.
Съвсем случайно, събитията по същото време в Чехословакия, където с идването на Дубчек е започнала Пражката пролет, създават разкол между Социалистическата партия и комунистите, а социалистите смятам, че веднъж дошли на власт в коалиция с комунистите има опасност от преврат и установяване на комунистическа диктатура в страната.
Социалистът и бъдещ президент на Франция Франсоа Митеран вижда шанс в създалата се ситуация да се превърне в медиатор между двете страни от барикадата.
На 30 май, докато 500 хиляди протестиращи, организирани от Обща конфедерацията на труда (комунистически профсъюз) са излязли по улиците на Париж, Помпиду някак си успява да разубеди генерала да не подава оставка. И до ден днешен не е ясно как той успява в това свое начинание, но на същия ден в 4:30 часа, Шарл де Гол излиза с официално изявление, че той няма да се откаже, а парламентът се разпуска и на 23 юни ще се проведат избори. Президентът заявява на работниците и студентите, че трябва да се върнат към задълженията си и да преустановят протестните си действия или ще обяви извънредно положение в страната.
В същия ден над 1 милион души се стичат на Шан-з-Елизе и околните улици, за да изразят своята подкрепа за френския президент..
Това е най-голямото стълкновение във френската столица от август 1944 година, когато градът е освобден от нацистката окупация. “Де Гол – не си сам!” заявяват неговите подръжници, а самото събитие е повратната точка, с което вълненията са овладени и републиканският ред в страната е възстановен.
През следващите седмици работници се връщат на работа, а факултетите и предприята окупирани от радикално левите студенти и работници са освободени след намесата на полицията.
На изборите, въпреки страховете за катастрофален резултат, партията на президента де Гол Съюз за защита на Франция записва исторически резултат и постига най-голямата си победа на парламентарни избори взимайки 353 от 486 депутатски места.
Страхът от комунистическата заплаха сред френското общество ги кара да се доверят още веднъж на своя лидер. И макар година по-късно да губи референдум за промяна на Конституцията, което ще го принуди и да се оттегли от президентския пост, старият, консервативен, на моменти дори авторитарен де Гол успява година по-рано като за последно да извади своята любима Франция от ноктите на чудовището. Това е своеобразна победа на редът, умереността, реализма и на вярата над хаосът, радикализация, заблудата.
Да, филмите на Жан-Люк Годар или Бернардо Бертолучи, които се превъзнасят по този период, обикновено представят главния персонаж като свободен по дух, намерил куража да се опълчи на смазващия авторитет и опресиращото го общество, но съжаление, истината е различна, а идеализма на този период си остават романтична фантазия. Хилядите хора на изкуството и академичните среди, които отчитат положително ефекта на Майските събития сякаш забравят, истината за тези времена, в които Франция, се е намирала на ръба на пропаст, а всяка следваща крачка е щяла да хвърли страната в хаос, насилие и смърт. Влюбени в представата за нещо, а не за неговата реална манифестация, ние често се захласваме по красивите утопии. Ала естествения ред, фактите, логиката и истината не се вълнува от лицемерните обещания за социална справедливост, абсолютна свобода и повсеместно равенство, скрити зад крилати фрази като “забранено е да се забранява” и “бъдете реалисти, искайте невъзможното”. Всъщност осъзнавайки колко близо Франция е била до бъде прелъстена от един вълшебен, но отровен блян, не е лошо да отдадем почит на генерал де Гол и милионите смели французи, защитили своята страна от надвиснала заплаха.
