НОВО

Срещата на НАТО – зад кулисите на медийния фолклор

Реалната динамика на провелата се в Лондон среща на върха на НАТО има малко общо с публичните престрелки между отделните лидери, на които станахме свидетели. Вървенето по следите на размяната на пейоративни коментари - на американския президент Доналд Тръмп спрямо...

“Зелената философия” на Роджър Скрутън

Авторът в дясната платформа "Консерваторъ" Кристиян Шкварек гостува в предаването "Денят с Георги Любенов" по БНТ. Тема на разговора бе излязлата наскоро на български език книга на сър Роджър Скрутън "Зелената философия". Вижте пълното видео:...

Видео & Снимки: Представяне на Роджър Скрутън – “Зелената Философия”

Представяне на книгата „Зелената философия“ на Роджър Скрутън, организирано от "Сиела Норма" и дясна платформа "Консерваторъ".ВодещБорис СтанимировПанелисти:Д-р Нено Димов – министър на околната среда и водите Д-р Красен Станчевдоц. д-р Антоний ГълъбовБоян...

Най-важните избори – 3 основни проблема на Борис Джонсън

Днес се провеждат най-важните избори в следвоенната история на Великобритания. Ако искат да осъществят Брекзит, британските граждани ще трябва да препотвърдят резултата от референдума на тези парламентарни избори и да излъчат мнозинство, което да приеме сделката на...

Тукидидовият капан, САЩ и Китай

В древността е имало два центъра на мир, спокойствие и цивилизация, съществували едновременно в двата края на стария свят – Pax Romana и Pax Sinica, или Римския мир и Китайския мир. Римската цивилизация днес е родила множество държави и организации,...

Видео & Снимки: Конференция “Западни Балкани”

КОНФЕРЕНЦИЯ „ЗАПАДНИ БАЛКАНИ“  организирана от Фондация New Direction, International Republican Institute (IRI) и дясна платформа Консерваторъ Official opening of the Western Balkans Summit Angel Dzhambazki MEP, Vice President of New Direction Foundation Keynote...

Резултатите от PISA: Обичайното, необичайното и невидимата криза

Резултатите от изследването на PISA за моментната картина на образователната ни система предизвикаха маса безсмислени и некомпетентни коментари, които отразиха неразбирането на коментиралите какво означават и какво стои зад тези резултати. Ще се опитам да хвърля...

Съвременната консервативна мисъл-Доналд Тръмп и Борис Джонсън

Съвременната консервативна мисъл-Доналд Тръмп и Борис Джонсън В навечерието на двадесетте години на ХХI век светът е изправен пред редици важни решения, които са от огромно значение за развитието на човечеството. Отново консерваторите се явяват като съществените...

Долу ръцете от капачките!

Честит Десети декември – международният ден на човешките права! Съвременният либерален свят се люшка между свободите и регулациите, като правата са махалото, което отмерва това люшкане. За да бъде човек свободен, нуждае се от права, но за да са гарантирани правата,...

Кой и с какво вдъхновява политика във Великобритания?

Кой и с какво вдъхновява политика във Великобритания в навечерието на  парламентарните избори на 12 декември? Според вестник Times, Ленин е неугасващият източник на лейбъристкият водач Джереми Корбин. Той е открит и заклет противник на капитализма, НАТО, САЩ,...

Неловкият консенсус на Макрон с Путин

Време за четене: 5 мин.

За либералния мейнстрийм победите на Джъстин Трюдо в Канада и тази на Александър ван дер Белен в Австрия имаха освежаващото свойство на сутрешното кафе.

Но победата на Еманюел Макрон на президентските избори във Франция бе това, което причини ефекта на наркотичния ентусиазъм в корпуса на либералния сектор в Европа. За последно подобен мащаб на еуфория им бе инжектиран от първата победа на Барак Обама на американските избори за президент през 2009-та година. А в лицето на Макрон, континенталният европейски либерализъм вече можеше да разчита на собствен дилър на идеологически стимуланти.

 

От гледната точка на автора на тези редове, най-голямото достойнство на Макрон бе това, че не е Марин льо Пен. И ако новият френски президент заслужава признание, то се състои в това, че за разлика от другите модни икони на левия либерализъм (Барак Обама, Джереми Корбин, Бърни Сандърс), той се застъпва за редуциране на административния апарат и бюджетната тежест на социалната държава.

Но най-вече – защото победи на втория тур на френските избори единственото, което бе по-голямо зло от него самия – френският национализъм, одухотворен от етническия популизъм и финансиран от руските рубли, който целеше дезинтеграцията на ЕС.

Затова победата на френския президент бе разглеждана като анти-теза на процесите, довели Доналд Тръмп в Белия дом и причинили Brexit на Великобритания (и на ЕС).

Въпреки че е рано за заключения, вече са налице някои промени в приоритетите и естеството на френската външна политика, диктувана от Макрон. Те могат да бъдат верифицирани най-лесно, ако погледнем региона на Близкия изток и Северна Африка – като топоса, детерминиращ дневния ред на Европа последните няколко години.

По отношение на Сирия, Макрон заяви, че Франция вече не разглежда отстраняването на диктатора Асад като обезателно условие за разрешаването на конфликта там. По думите на френския президент, сирийският държавен глава няма „легитимен наследник“.

Такава, разбира се, е и позицията на Владимир Путин, на терористичната ливанска организация Хизбула и на режима на аятоласите в Иран.

Някой би репликирал, че американският президент Доналд Тръмп също трябва да бъде сложен в тази компания. Но има две съображения:

1) Доналд Тръмп, за разлика от Макрон, изрази хипотезата за сътрудничеството с Асад още по време на предизборната си кампания;

2) След употребата на химическо оръжие в Хан Шейхун (Идлиб) държавният секретар на САЩ Рекс Тилърсън заяви, че бъдещето на Сирия не може да бъде свързвано повече с това на Асад.

Налице е промяна и във френската позиция спрямо процесите в Либия. Откакто Макрон стана президент, за първи път Франция припозна ролята на маршал Халифа Хафтар, командващ Либийската национална армия и де факто контролиращ източната част на страната. Той е и основният конкурент на международно признатото правителство на страната, начело с Файез ал-Сараж. От френското външно министерство заявяват, че Халифа Хафтар трябва да бъде част от конструирането на обща либийска армия.

Такава, разбира се, е и позицията на Владимир Путин, на египетския президент Абдел Фатах ал-Сиси и на управляващия Обединените Арабски Емирства (ОАЕ) Мохамед бин Зайед ал Нахаян.

А въпреки че френската страна направи две посещения в Египет в началото на миналия месец (в лицето на бившия министър на отбраната Силви Гулар и министъра на външните работи Жан-Ив Ле Дриан), нито един от двамата представители на Париж не е обелил и дума за състояние на човешките права и свободи в арабската страна. Особено имайки предвид това, че визитите се осъществиха на фона на поредното драконово законодателство, инициирано от президента ал-Сиси, касаещо гражданското общество и функционирането на НПО-тата в страната. Последното е логично продължение на рекордните арести на граждански активисти, опозиционни политици и журналисти в Египет.

В своята тишина Макрон, разбира се, не бе сам, доколкото мълчанието му бе акомпанирано от това на Владимир Путин и на сунитско-арабските монархии, ръководени от Саудитска Арабия.

 

Тези примери идват да покажат, че новоизбраният френски президент, който е последният одухотворяващ трепет на либералния сектор в Европа, всъщност развива сътрудничества и усвоява позиции на държави, които същият този либерален сектор е свикнал да адресира критично.

Асад, Хафтар и ал-Сиси са ръководители от идентичен калъп, които имат две общи неща помежду си. Първото е, че с готовност унищожават не само ислямисткия радикализъм, но и всяка наченка на демокрация. Второто, те се радват на подкрепата на Русия (която е логична и геостратегически аргументирана).

Но имайки предвид светогледа на европейския либерал, който, от една страна, е склонен да омаловажава заплахата от ислямизма, а, от друга, да подкрепя развиването на гражданско общество и демокрацията, поведението на Макрон е повече от изненадващо.

Ерго, европейският либерал се сблъсква със сложна дилема: или Асад, Хафтар и ал-Сиси не са диктатори, или Еманюел Макрон не е тази идеологическа свежест, за която бленуваше тъкмо от 2009-та година насам.

Ако добавим към равносметката и индикациите, че Макрон смята да подобри сътрудничеството си с Иран, за сметка на това със Саудитска Арабия, както и класическата френска подкрепа (макар и неофициално артикулирана) за Палестина, то се оказва, че новият френски президент има много повече общи неща с Владимир Путин, отколкото има руският държавен глава с американския президент Тръмп.

А това е неловко.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Don`t copy text!

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!