fbpx

НОВО

Вертикалата на властта

На 15 януари 2020 г. руският президент Путин в своето послание до Федералното събрание предложи серия от конституционния изменения в основния закон на страната, които трайно променят съществуващата властова структура и дават идеологическа санкция на провеждащата се...

Счупените прозорци на западната цивилизация

"Теорията на счупените прозорци" е формулирана от американските социолози Джеймс Уилсън и Джордж Келинг. Според нея дребните нарушения на реда не само са индикатор за криминогенната обстановка, но и активен фактор, влияещ на нивото на престъпност като цяло. Названието...

Възпитание на изразяването – сбъднатото пророчество на Оруел

През 1949 г. английският писател Джордж Оруел публикува написания си през 1948 г. роман „1984” – антиутопия, в която действието се развива във въображаемата свръхдържава Океания, включваща териториите в Западното полукълбо, Британските острови, Австралазия, Полинезия...

Колосът на глинени крака

Целогодишна победа Тази година, вместо на 9-ти май, Русия отбеляза своя своеобразен най-важен ден в годината на 24-ти юни. В последните години, приготовленията за 9-ти май започват все по-рано през есента.  Тогава се разработват новите празнични пана, знамена и украси...

Едиповият комплекс на либералната левица

Разглеждайки протестите и вандализма, който се шири в САЩ и Европа и лицата, които го представляват, човек се пита това шизофрения ли е или просто едипов комплекс. От много години се наблюдава процес на приток на огромен поток мигранти от цял свят към САЩ и Европа....

Ураганът на неомарксизма громи Запада

Западът днес гори. И не заради расови протести или икономическите неравенства - те са последствие от нещо по-важно. Днес сме свидетели на един процес, започнал горе-долу след началото на Първата световна война, който смело може да бъде обобщен като „залезът на...

ПРОТЕСТИТЕ СРЕЩУ РАСИЗМА: Кой има интерес от масовото недоволство?

Редакторът в "Консерваторъ" Теодор Димокенчев гостува в "Плюс-Минус" по Нова телевизия по темата за протестите в САЩ. Вижте пълния запис:

Привилегированите (Част II)

В първата част на статията бяха показани статистики, посочващи представителите на кой етнос са основните извършители на битовите престъпления към 1995 - 2001 година. Към днешна дата тези данни няма как да бъдат намерени, а още по-малко да станат публично достояние,...

Си Дзинпин иска да е Мао

Старият Мао почти унищожи Китай             Дъг Бендоу е старши научен сътрудник в института „Катон“. Бивш специален сътрудник на президента Роналд Рейгън, той е автор на „Предупреждение: Корея и американската външна политика в променящия се свят“ и съавтор на...

Алената буква на белия човек

Боя се, че ще разочаровам мнозина - всичко случващо се в САЩ днес иде не от расови, нито класови и икономически разделения, нито даже е някакъв странен стремеж за социална справедливост - пази Боже, но сдобиването по незаконен път с чифт нови луксозни маратонки и...

Неловкият консенсус на Макрон с Путин

Време за четене: 5 мин.

За либералния мейнстрийм победите на Джъстин Трюдо в Канада и тази на Александър ван дер Белен в Австрия имаха освежаващото свойство на сутрешното кафе.

Но победата на Еманюел Макрон на президентските избори във Франция бе това, което причини ефекта на наркотичния ентусиазъм в корпуса на либералния сектор в Европа. За последно подобен мащаб на еуфория им бе инжектиран от първата победа на Барак Обама на американските избори за президент през 2009-та година. А в лицето на Макрон, континенталният европейски либерализъм вече можеше да разчита на собствен дилър на идеологически стимуланти.

 

От гледната точка на автора на тези редове, най-голямото достойнство на Макрон бе това, че не е Марин льо Пен. И ако новият френски президент заслужава признание, то се състои в това, че за разлика от другите модни икони на левия либерализъм (Барак Обама, Джереми Корбин, Бърни Сандърс), той се застъпва за редуциране на административния апарат и бюджетната тежест на социалната държава.

Но най-вече – защото победи на втория тур на френските избори единственото, което бе по-голямо зло от него самия – френският национализъм, одухотворен от етническия популизъм и финансиран от руските рубли, който целеше дезинтеграцията на ЕС.

Затова победата на френския президент бе разглеждана като анти-теза на процесите, довели Доналд Тръмп в Белия дом и причинили Brexit на Великобритания (и на ЕС).

Въпреки че е рано за заключения, вече са налице някои промени в приоритетите и естеството на френската външна политика, диктувана от Макрон. Те могат да бъдат верифицирани най-лесно, ако погледнем региона на Близкия изток и Северна Африка – като топоса, детерминиращ дневния ред на Европа последните няколко години.

По отношение на Сирия, Макрон заяви, че Франция вече не разглежда отстраняването на диктатора Асад като обезателно условие за разрешаването на конфликта там. По думите на френския президент, сирийският държавен глава няма „легитимен наследник“.

Такава, разбира се, е и позицията на Владимир Путин, на терористичната ливанска организация Хизбула и на режима на аятоласите в Иран.

Някой би репликирал, че американският президент Доналд Тръмп също трябва да бъде сложен в тази компания. Но има две съображения:

1) Доналд Тръмп, за разлика от Макрон, изрази хипотезата за сътрудничеството с Асад още по време на предизборната си кампания;

2) След употребата на химическо оръжие в Хан Шейхун (Идлиб) държавният секретар на САЩ Рекс Тилърсън заяви, че бъдещето на Сирия не може да бъде свързвано повече с това на Асад.

Налице е промяна и във френската позиция спрямо процесите в Либия. Откакто Макрон стана президент, за първи път Франция припозна ролята на маршал Халифа Хафтар, командващ Либийската национална армия и де факто контролиращ източната част на страната. Той е и основният конкурент на международно признатото правителство на страната, начело с Файез ал-Сараж. От френското външно министерство заявяват, че Халифа Хафтар трябва да бъде част от конструирането на обща либийска армия.

Такава, разбира се, е и позицията на Владимир Путин, на египетския президент Абдел Фатах ал-Сиси и на управляващия Обединените Арабски Емирства (ОАЕ) Мохамед бин Зайед ал Нахаян.

А въпреки че френската страна направи две посещения в Египет в началото на миналия месец (в лицето на бившия министър на отбраната Силви Гулар и министъра на външните работи Жан-Ив Ле Дриан), нито един от двамата представители на Париж не е обелил и дума за състояние на човешките права и свободи в арабската страна. Особено имайки предвид това, че визитите се осъществиха на фона на поредното драконово законодателство, инициирано от президента ал-Сиси, касаещо гражданското общество и функционирането на НПО-тата в страната. Последното е логично продължение на рекордните арести на граждански активисти, опозиционни политици и журналисти в Египет.

В своята тишина Макрон, разбира се, не бе сам, доколкото мълчанието му бе акомпанирано от това на Владимир Путин и на сунитско-арабските монархии, ръководени от Саудитска Арабия.

 

Тези примери идват да покажат, че новоизбраният френски президент, който е последният одухотворяващ трепет на либералния сектор в Европа, всъщност развива сътрудничества и усвоява позиции на държави, които същият този либерален сектор е свикнал да адресира критично.

Асад, Хафтар и ал-Сиси са ръководители от идентичен калъп, които имат две общи неща помежду си. Първото е, че с готовност унищожават не само ислямисткия радикализъм, но и всяка наченка на демокрация. Второто, те се радват на подкрепата на Русия (която е логична и геостратегически аргументирана).

Но имайки предвид светогледа на европейския либерал, който, от една страна, е склонен да омаловажава заплахата от ислямизма, а, от друга, да подкрепя развиването на гражданско общество и демокрацията, поведението на Макрон е повече от изненадващо.

Ерго, европейският либерал се сблъсква със сложна дилема: или Асад, Хафтар и ал-Сиси не са диктатори, или Еманюел Макрон не е тази идеологическа свежест, за която бленуваше тъкмо от 2009-та година насам.

Ако добавим към равносметката и индикациите, че Макрон смята да подобри сътрудничеството си с Иран, за сметка на това със Саудитска Арабия, както и класическата френска подкрепа (макар и неофициално артикулирана) за Палестина, то се оказва, че новият френски президент има много повече общи неща с Владимир Путин, отколкото има руският държавен глава с американския президент Тръмп.

А това е неловко.

Споделете чрез

Предишен

Следващ