Революцията възможна

Ако съм научил нещо от политическата работа, то е, че предизборните платформи се пишат с ясното съзнание (а понякога и с надеждата) че никой няма да ги прочете. Сигурно и аз не бих прочел платформата на социалистите, ако не се наричаше „Манифест“ и не започваше със зловещото „един призрак броди из Европа“ – думите, с които започна катастрофата на Европа през първата половина на ХХ век.

По времето на соца имаше един горчив виц, който обясняваше как двете Германии си поделили наследството на Карл Маркс – Западна Германия взела „Капитала“, а за Източна Германия останал „Манифеста“. Онзи манифест, който също започваше с призраци и който остави дълбоки рани по лицето на човечеството от залповете на „Аврора“. Тези рани и днес продължават да гноят в страни като Венецуела, Куба и Северна Корея. След този виц думата „манифест“ стана синоним на празни приказки, лъжи и лицемерие. На кухи хвалби и пропагандна наглост.

Днес социалистите отново пишат „Манифест“. Пишат го с надеждата, че хората ще повярват, не защото написаното е разумно и осъществимо, а защото е желано и мечтано. Хората винаги са искали да чуят, че има лесен начин животът им да стане по-хубав, а писачите на манифести винаги са били готови пламенно да ги уверят в това.

Анализът на целия манифест ще отнеме доста време и място, затова ще взема само няколко тези от него. Противоречията в тях ще покажат, че този, който ги е писал, е или некомпетентен глупак, или рафиниран манипулатор. Ето ги.

„Водещата задача на обновяващия се Европейски съюз да стане формирането на силно конкурентна социална пазарна икономика, която има за цел пълна заетост и социален прогрес.“

Една икономика не може да бъде едновременно конкурентна и социална. Ако е конкурентна, то конкуренцията обикновено се осъществява между цените на стоките и услугите при едно и също качество. За да бъдат тези цени ниски и „конкурентни“, конкуриращите се ще се стремят към работна сила с ниска относителна цена, което значи ниски заплати и минимум разходи за социални придобивки. Разбира се, когато победи по този начин в конкурентната война и наложи продукта си на пазара, производителят увеличава оборота си, открива повече работни места и заплатата на работниците му расте в абсолютна стойност. Това е конкурентна икономика. Социална икономика е да не мога да уволня председателя на синдиката, независимо дали произвежда нещо за мен. Социална икономика е държавата да изсмуква всичко и после да го преразпределя „за благото на обществото“, като оставя за себе си повече от половината изсмукано по законни и незаконни пътища. Това са двете икономики – конкурентна и социална – и между тях няма нищо общо. Обаче писачите на манифести искат да култивират у широката публика следното схващане: „Някъде, през девет планини в десета, има една бездънна дупка, пълна с пари. Сега капиталистите не ви дават, но като дойдат социалистите, те ще ви дадат“. Друг е въпросът, че социалистите и сега са на власт в България и пак не дават на хората от парите в пещерата, но затова са виновни предишните управления (повечето от които пак социалистически), международното положение и климатичните промени.

„Да осигурим правото на равно заплащане за равен труд“

Това е невъзможно. Много хора (старателно поощрявани от писачите на манифести) отказват да проумеят, че работната заплата е част от печалбата, създадена в някакъв икономически процес, в който работникът участва с труда си. Тази част не може да е по-голяма от цялото. За да получава един работник пари, които не е произвел, то значи ги получава за сметка на други работници, които заради него получават по-малко. В определени граници това е приемливо, защото хората са солидарни същества, но не може да продължава вечно и не може да взима уродливи размери. Не е възможно да се получава равно заплащане за равен труд, защото различните трудове не са еднакво ефективни. Ако две кръчми работят еднакво упорито, но едната е винаги пълна, а другата винаги празна, то е не само трудно готвачът на празната да получава колкото готвача на пълната, но не е и справедливо. Пък и ако един работник, който произвежда повече, получава колкото друг работник, който не произвежда нищо, не е ясно още колко време първият работник ще се чувства мотивиран да произвежда повече. Тогава първото производство ще се скапе като второто и няма да има откъде да дойдат пари за социални придобивки. За ужас на социалистите и синдикатите! Няма да има откъде да се смуче и да се раздава.

„Трайната и задълбочаваща се бедност на милиони деца и обезправени мъже и жени из цяла Европа налагат неотложна агресивна политика  за ускореното преодоляване на тези недопустими за съвременна Европа социални язви.“

Тази фраза безспорно е сред добрите образци на писачите на манифести. Думи като „траен“, „задълбочаващ се“, „милиони“ и особено „язви“ рисуват картината на една разядена от мизерия Европа, в сравнение с която Етиопия по жизнен стандарт е нещо като султаната Бруней. Пред очите ни се разгръща картината на един стар континент, люлка на цивилизацията и родина на индустриалния свят, където мършави белгийчета и холандчета с изхвръкнали от глад пъпчета протягат треперещи ръчици за къшей хляб. Къде сте, социалисти? Къде сте да ни избавите от бедността?

Всъщност европейците са вероятно най-богатите и най-добре живеещите хора в света. Единственият им проблем е, че денонощно и страстно желаят да са още по-богати и да живеят още по-добре. Ето какво пише за европейската бедност в една статия, която който иска може да си прочете отделно: „Европейската дефиниция за бедност се базира на относителната линия на бедност, която е дефинирана спрямо цялата съвкупност от доходи в икономиката. Всъщност, европейската дефиниция не говори за бедност, а за риск от бедност, вероятно отчитайки, че монетарният доход е само един от измерителите на бедността или само предпоставка за бедност“. Къде е тази „трайна и задълбочаваща се бедност на милиони деца и обезправени мъже и жени из цяла Европа“?!…

Въпреки това социалистите тичат да ни спасяват, развели манифестите си и крещейки думичките „язви“, „обезправени“ и „неотложни“. На мен обаче любимата ми думичка в тази словесна конструкция е „агресивна“. Става дума за агресивната политика срещу язвите, която социалистите се канят да водят. Какво ли ще включи социалистическата агресия? Масови разстрели на едри данъкоплатци и цели бордове на корпорации? Експроприация? Национализация? Впрочем идеята за реиндустриализацията, с която писачите на манифести толкова се гордеят, сама по себе си е повод за дълбок размисъл в тази посока.

В манифеста на българските социалисти съм си отбелязал още петнайсетина такива места, но няма да се спирам на тях, за да не заприлича текстът ми самият той на манифест. Ще завърша само с още две констатации от преамбюла на Манифеста. Там се казва: „Надеждата е рядкост, в остър недостиг са справедливостта и солидарността“. Тук съм напълно съгласен. В страна, която се управлява от социалисти, справедливостта винаги е в остър недостиг, а надеждата е крехка. И вече наистина свършвам с това:

Ние, българските социалисти, отхвърляме статуквото у нас“!

Вие, българските социалисти, сте управляващата партия в България. Имате си премиер и правителство. Имате си мнозинство в Народното събрание. Вашите фирми се къпят в обществени поръчки. В националния ви съвет греят крупни капиталисти, които биха извикали респект даже у някоя средна по размер акула на Уолстрийт. Ако това не е СТАТУКВО, аз не знам кое е! Щом „отхвърляте статуквото у нас“, хората ви го повтарят всеки ден – ОСТАВКА! И освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Sulla.bg

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.