Преди време излезе едно социологическо проучване, което сочеше, че според 80% от българите ние сме велик народ, голяма работа сме, но едва 47% биха се сражавали за страната си в случай на война. Лековатите интерпретации плъзнаха из мрежата и оттогава ми заседна една буца в гърлото, че на това трябва да се отговори, защото чувствам, че не е вярно.
Повечето войнски народи имат за символ на победите статуи на пълководци на коне, вдигнали един или два крака, в зависимост дали героят е умрял или ранен в битка, имат огромни колони на огромни площади, триумфални арки, или дори пренесени египетски обелиски.
Има един народ, чийто най-истински, най-велик символ на победата е относително малка статуетка представляваща две фигури – бивол и загърнат в ямурлука си шоп, който го води. „Те победиха“ на Иван Лазаров.
Убеден съм, че действително повече от половината българи са отговорили отрицателно на въпроса дали в случай на война биха се сражавали за страната си. Не защото са страхливи, или малодушни, не и защото са нихилисти, а защото са прекалено здравомислещи, чужди на философстването и поетизма, даже биха се срамували да се задълбочат по такива сложно съставни изречения с условно наклонение. Джендерско им е, някак. Този човек с бивола не рецитира Дебелянов и не се терзае от световните неволи. Когато бъде повикан, първо плюва на земята. После псува. Незлобливо. После си изтупва дланите и ги изтрива в панталона. И тръгва. Бавно. За да не спре. Той тръгва, не за да си отговаря на въпроса „бихте ли се били за страната си в случай на война“. Тръгва, защото така се прави в гена му от незапомнени времена. С инстинкта на птицата, която тръгва на Юг, когато окапят листата. Той е простичка машина, грубовата, неелегантна, шумна и лишена от задна скорост. Той минава през всеки противник, защото в старозаветната си чистота не знае, че войната е сложна наука и в нея съществува понятието отстъпление. В пет войни. И преди няколко години в кметството на Кербала по време на въстанието на Муктада Садр. В чужда война на хиляди километри. Без патос и поетика. На трудов договор, т.е. „за пари“. След като почти всички други се изнасят, нашите устояха. Вероятно не за да носят свобода, равенство и братство, а просто защото не е роден българин, който ще протегне ръце за да свали трикольора от пилона. Машина без заден ход. Поляците направиха филм за това.
И ако този човек го попиташ дали хипотетично, един ден, в случай на война, ако бъде призован би бил склонен… ще ти каже „не“, което всъщност не значи „не“, а значи „Абе, я си е.. .айката!“. Хей така, грубо, просташко. Отговор към питащия, а не към „страната си“, субект на въпроса.
Другите народи имат триумфални арки, колони и паметници с големи бронзови конници.
Имат огромни военни бюджети, технологии, стратегии… Ние нямаме дори паметник на 1 и 6 полк. От простотия и мързел го нямаме. Но все още имаме поглед, в който се чете оня инат на шопа, изпсувал и повел бавно своя другар бивола. Машина без заден ход.
„Съсипаха я тая държава!“, ще изпсуват онези 53%, които „не биха се сражавали за страната си в случай на война“... И ще тръгнат бавно, вероятно под знаме китайско производство, с грозно щампован накриво герб, за да не спрат преди да го забият там, закъдето са тръгнали. И онези от тях, които се върнат, отново ще отговорят на анкетьорите, че не биха се сражавали за страната си при хипотезата на един евентуален военен конфликт…
