Една от горещите теми през изминалата седмица беше новата интерпретацията на картините на Владимир Димитров – Майстора, където традиционната българска жена беше заменена с транссексуални фотографии. Творбите на художника Михаил Вучков ще бъдат представени точно на Деня на жената – 8 март. Финансиран е с 10 000 лева от „Национален фонд култура“ към Министерството на културата.
За чутовното усилие да сложиш снимка върху картина, което отнема около десет минути на неособено технически грамотен човек в Canva, „творецът“ работил от 2010 г. За сравнение с този епохален труд, таванът на Сикстинската капела отнема на Микеланджело само четири години (1508-1512). Разбира се, на далеч по-висока цена – 3000 дуката, което се равнява на около 80 000 щатски долара днес. Ето, ето! Може да отнема повече време днес, но поне е по-евтино.
Защо културата е важна?
Въпреки съвсем оправданите подигравки с Министерството на културата и ужасяващия случай, нека все пак подчертаем, че високата култура, особено в малки и лингвистично ограничени страни, е необходимо да има някаква форма на подкрепа. Нещо повече – всички други системи, които са основно държавен прерогатив – сигурност, образование, здравеопазване, имат крайната функция точно да запазят културата, без която всякакво действие би било безполезно и безсмислено.
Въпросът обаче е как да разграничим действително важните културни произведения от некадърни, пародийни глупости като настоящата?
За съжаление, културата влиза в новините на масмедиите, само когато има някакъв скандал около нея. Или плашеща гротеска като поредицата (засега, слава Богу, само две) произведения пред двореца, на мястото бившия мавзолей. Максимумът, който може да се очаква е кратка 30 секундна новина, забутана в края на емисия, в бавен новинарски ден. Или петминутни интервюта в някое лайфстайл предаване, водено от застаряващи телевизионни звезди или нереализирани актьори, познати главно от реклами.
Длъжни сме, разбира се, да отбележим изключението – прекрасното „Култура.бг“ по БНТ.
Но при скандалите, били те бездарни колажчета като трансджендър колажите, аранжировка на колбаси или поредното трагично представяне на международно изложение, вече е друго. Остава усещането, че българска култура няма, че тя се изчерпва с въпросните скандали и толкова любимите на иначе „патриотични“ люде кавъри на сръбски и гръцки песни.
Начинът на финансиране на отделни проекти обаче е порочен и дава поле за изява на всеки бездарник, който е способен да напише правилно проект за отпускане на средства, който води до подобни абоминации. Място за творци вече няма, а само за дребни бюрократчета, занимаващи се с „активизъм“ и пропагандиране на различни НПО идеологически линии. Разбира се, всичко в рамките на закона и неговото „върховенство“.
Но да се върнем на въпросната пародийна гавра.
Шепа нещастни парвенюта
Владимир Димитров – Майстора е универсално признат и почетен от всички режими, което е нещо изключително рядко срещано в съвременната българска история. Нещо повече – те са харесвани и от голяма част от обществото, което също не се случва особено често, особено при „хейтърските“ настроения, завладели го напоследък. Това прави гаврата с него още по-значителна. Основната мотивация на автора на фотоколажа е „да се повиши подкрепата към трансджендър жените“. Интересно, как може да се увеличи повече? Буквално всяка голяма корпорация, медия, посолство, международна институции, хиляди безполезни НПО-та всекидневно подкрепят и говорят за LGTB правата, като най-важен проблем. Политиците от големите партии от друга страна са набутани в ъгъла и не смеят да кажат нищо против, за да не си загубят медийната и посолствена благосклонност. Хората, които вярват, че мъжете могат и трябва да раждат, са начело на министерство на истината. Свиквайте.
Разбира се – не напълно харесван. Дежурните парвенюта на демократическата общност, надминаха дори себе си – разбираемо беше да защитят изложбата. Те стигнаха дори по-далеч, като неглижираха оригиналния творец, чиито продължаващи имитации са само доказателство за значимост. Точно като псевдоинтелектуалците презиращи българското, правещи се насила на европейци в прекрасната постановка на Александър Секулов – „Народът на Вазов“, те решиха да сбърчат нослета във вечния дребнобуржоазен опит за аристократизъм срещу Владимир Димитров – Майстора. Който беше, е и ще бъде запомнен много след всяко безполезно министърче на още по-безсмислено министерство. Възпитани чрез безсмислени попкултурни девиации, средноинтелигентни парвенюта и подражатели, неспособни да видят дори собствената си бездарност и духовна провинциалност.
Стремежът към красотата е тотално забравен като идеал и цел
Една от тези безнадеждно парвенюшки медии излезе със заглавие от рода на „щом ви провокира, значи е изкуство“. Това е тежката присъда на съвременното изкуство. Единствената му останала цел е да „провокира“. Стремежът към красотата е мъртъв, да живее провокацията, заради самата провокация! Ако отново прибегнем до Сър Роджър Скрутън:
„При Дюшан шегата беше забавна, при Брило кутиите на Уорхол банална, а днес – откровено глупава“.
Неизбежно стигаме и до вечния спор – какво е изкуство? Всъщност, колкото и парадоксално да звучи, това не е важно, защото остава само един етикет. По-скоро въпросът е къде се позиционира изкуството в сферата на човешкия интерес и потребности. А именно – защо имаме нужда от изкуството?
Ако отговорът на този въпрос е „за да ни провокира“, то това би била страховита присъда. Защото това би означавало, че сме стигнали до момента като общество, култура и цивилизация, когато единственото приложение и на тази човешка сфера е да…служи на други.
Съвременната прогресивна идеология е неспособна да създава. Може единствено да имитира, често с пародиен резултат. И като такава, поставя за единствена цел разрушението – на нормите, на порядките, на традициите, на ролите, на самата причина за съществуването на изкуството.
Защото изкуството хилядолетия наред е било начин за общуване, за докосване до божественото – и то далеч не само в християнската култура. Красотата, създавана чрез изкуството, интерпретирана през съответния контекст, е другото име на преследването на Истината. Явно и двете вече не са ни необходими. Прогресът в своя неуморен ход успя да убие и двете.
Ненужната истина
Въпросът не е дали нещо е изкуство или не. Дори да е, това не е особено важно питане, колкото и скандално да звучи. „Изкуството“ (с кавички или не). Oбществото е загубило стремежа си към красотата, което е другото име на Истината. Съвременните пърформанси, инсталации, флашмобове и всякаква други авангардно наименувани, откровени глупости са позиционирани на една от двете крайности. Или са евтини имитации, неспособни на произведат нищо оригинално, откровена гавра или некадърна интерпретация. Накратко – кич за масовия вкус. Или самоунищожителна и самоцелна „провокация“, която не е способна на абсолютно нищо друго.
Парадоксално и особено когато основната цел е „активизъм“ и двете диаметрално противоположни тенденции се смесят, резултатът е особено отвратителна гротеска. В конкретния случай, въпросът дори не опира до сексуални права на „вечно онеправданите малцинства“ или елементарна почит към знаменит български художник. Признат от всички режими, с изключение на шепа днешни либерални парвенюта. Проблемът е далеч по-фундаментален – че сме загубили стремежа си към Красотата. С други думи – към Истината.
