Тези дни най-значимото геополитическо събитие е Международната конференция за климата COP26, която се провежда в Глазгоу. Лидери на над 120 държави заедно търсят решение на глобалното затопляне.
Срещата започна амбициозно, ако се съди по първите реакции на световни лидери. Генералният секретар на ООН (конференцията е под егидата на тази организация) настоя, че срещата трябва да действа, за да “спаси човечеството” и защити планетата, като по думите му в момента ние “копаем собствените си гробове”. Британският премиер Борис Джонсън предупреди световните лидери, че ще се сблъскат с ужасна присъда от бъдещите поколения, ако не действат решително. Президентът на САЩ Джо Байдън обвини Китай и Русия, че бойкотират срещата, а американският пратеник за климата Джон Кери приветства готовността да се предприемат конкретни мерки.
“Конкретните мерки” в първите дни на конференцията включваха договореност за намаляване на емисиите на метан и ограничаване на обезлесяването, подкрепена от над 90 държави. Очаква се да бъдат поети ангажименти и за поетапния отказ от изгаряне на въглища, какъвто е планът на водещи държави от ЕС, обединени около т.нар. Зелена сделка.
Под повърхността обаче личат пробойните сред световното лидерство по отношение на консенсуса за климатичните промени.
Русия и Китай направо “отсвириха” конференцията. Респективно – не се присъединиха към ангажимента за ограничаване на метана (същото направи и Индия). А това са три от петте най-големи замърсители с метан.
Турският президент Реджеп Ердоган също отмени визитата си в Глазгоу, като формалният повод е спор с Великобритания по отношение на мерките за сигурност. Турция обаче също не е сред най-ентусиазираните държави по отношение на обсъжданите мерки във връзка с климата. Анкара едва миналия месец ратифицира Парижкото споразумение (което датира от 2015 г.), а самият Ердоган твърди, че страната му е исторически отговорна за много малък дял от въглеродните емисии. Този “много малък дял” обаче през последните 15-ина години сериозно се увеличава предвид бурния растеж на турската икономика.
От другата страна на барикадата пък са протестиращите в Глазгоу, водени от Грета Тунберг. Техните опасения са, че срещата може да вземе мерки “само на думи”, които не водят до никакъв ефект.
По отношение на климатичните промени съществува консенсус, че те са факт през последните десетилетия. Спорно е доколко тези промени са следствие от човешката дейност (а не от природни фактори). Тоест, ако променим (драстично) начина си на живот и в частност отделянето на парникови газове, дали ще помогнем съществено на планетата?
Мерките, свързани с климатичните промени, не са само въпрос на добра воля, а биха оказали голямо влияние върху икономиката и ежедневието ни. В най-крайния вариант, предлаган от Грета Тунберг, това означава да спрем да летим със самолет, да не ядем месо и по възможност да не правим (повече) деца. Разбира се, световните лидери са далеч от такива мисли (или поне да се надяваме, че са), но философията е същата – за да “спасим Земята”, трябва да правим немалки компромиси с начина си на живот, на който сме свикнали.
Ограничаването (и впоследствие отказът) от използване на въглища налага намирането на техен заместител в производството на електроенергия. През последните десетилетия се възлагаха големи надежди на ВЕИ (соларни панели, вятърни турбини), но е видно, че те не могат да заместят пълноценно въглищните ТЕЦ-ове. Енергията от ВЕИ е все още твърде скъпа, а добиването ѝ – твърде несигурно. Което не пречи на разни брюкселски евроидиоти да натискат в тази посока (може би защото не са живели в България при режим на тока). Така че прибързаното премахване на въглищни ТЕЦ-ове може да донесе повече вреди и неудобства, отколкото ползи.
Ограничаването на емисиите на метан е пряко свързано с намаляване на потреблението на нефт и природен газ. Освен че това би засегнало икономическите интереси на големите износители, и тук възниква въпросът със заместителя. Първосигналният отговор би бил “с електрически автомобили”, но това би трябвало да се случи по естествен път, чрез намаляване на разходите за производство. И един ден електромобилите да изместят бензиновите коли, както в миналото бензиновите са изместили каруците и файтоните. Но ако това се случи прибързано и “насила”, също ще донесе много проблеми.
Сред основните причини за обезлесяването е нуждата от пасища за все повече и по-многобройни стада, които осигуряват засилената (в исторически план) консумация на месо. Добре, да пренебрегнем пасищата заради горите, но можем ли да накараме милиарди хора по света да не ядат толкова месо, колкото вече са свикнали? Или пък колко повече декари пасища трябва да се превърнат в обработваема земя, чрез която да се заситят вегетарианците.
И което е най-важното: тези мерки биха имали смисъл, ако се правят от цялото човечество, а не само от отделни страни и региони. Ако приемем, че Западна Европа и Северна Америка са готови на такива жертви, очевидният непукизъм на Китай, Индия и Русия проваля всичко. И в крайна сметка планетата няма да е спасена, но едни дотогава високоразвити общества ще са се върнали векове назад (защото са си спънали икономиките и са станали още по-неконкуретни на онези, които са отказали да го направят). Затова най-разумно изглежда да се правят малки, внимателно обмислени стъпки, но това няма да бъде прието радушно от Грета и привържениците ѝ.
Дилемата е между климата и цивилизацията. А тя никак не е лека. Дори и в случай, че вярвате във водещата роля на човека за климатичните промени.
